Интервю
Николай Милчев: Поетът е последният човек, който трябва да спаси човека от илюзията
В детството живота ми спря и вече нищо друго не умея...
◊ ВИЗИТКА
Николай Милчев е петият лауреат на наградата за детска литература “Петя Караколева”. Роден е през 1958 г. в Плевен. Детството и юношеството му преминават в гр. Ловеч, където завършва гимназия. Продължава образованието си във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Участва в творческите търсения на студентския кръжок “Емилиян Станев”. Автор е на десетина поетични книги, между които “Лирика”, “Висока лоза”, “Случайно и определено”, ”Което ще бъде”, “Бяла залисия” (награда за най-добра първа детска книга), “Изневиделица” (награда на СБП), “Пейзажи с Лолита”, ”Мокра светлина”, “Очи широколистни”, “Надеждата е бебе с очила”, “Само скреж” (лирика детска и пораснала). Сътрудничи на целия литературен печат, негови стихове са излъчвани по Българско радио, БНТ и др. Автор е на стихове за деца, на текстове за детски песни и на детския мюзикъл “Таласъми без налъми”. Водил е предаването “Поетична сряда” в Телевизия 2001, където представя над 50 млади автори. Носител е на национални литературни награди – за студентско творчество – Шумен 1982 г., наградата “Николай Хрелков”, наградата на СБП за детско-юношеска поезия за 1995 г., наградата “Девин 2004”, наградата “Божидар Божилов” за 2006 г. Лауреат е на конкурса “Златен ланец” на в. “Труд”. Член е на управителния съвет на СБП.
Негови стихове са превеждани на руски, английски, немски, унгарски, румънски, турски. Бил е заместник-главен редактор на в. “Средношколско знаме”, последните десетина години е учител в 105 СОУ “Атанас Далчев” в София. Тази кръстопътна за него професия между границата и граничността сега е много трудна и рискова, но затова пък и пълна с надежди. Нищо, че надеждата главно е бебе с очила. Че е невинна, често пъти и мъничко наивна. Но пък е чиста, ухаеща и винаги си има очила.
Самият той охарактеризира своя творчески стил като гранично усилие на метафората да осмисли света. И тъй като метафората от древногръцки означава пренасяне на смисъл, той вижда нейната цел в това да пренесе пълнотата от знаци в живота от една душа към друга. И отново да свърже вече разделеното от техниката и забързаното ежедневие.
Често възприемат текстовете му като “лирика за пораснали деца”, която “провокира мъдреца в детето и детето в зрелия човек”. Пътят е дете, казва той в “Спомен”. И този път може и да те целуне, но и да те пропъди. Защото и пътят, и детето са нещо кръстопътно между граничното и безграничното. А детето не търси смисъла, то битува в него. Докато, търсейки смисъла, порасналият намира безнадеждността. Като обречения на поезия. Но когато животът на поета е спрял в детството, се ражда най-абсурдната и неподражаема сплав. Тази на безнадеждната надеждност. Ето това е поезията на Николай Милчев. Една светла мъка, кръв от пеперуда, една дреха от ехо, обличаща душата и бъдещето. А в неговото идващо време, според Милчев, ще имат място тези творци, които ходят на пръсти и искат да докоснат Луната и Слънцето. А бъдещата литература ще маркира предстоящата история. Както е било и досега. Мечтата, фантазията, идеята в словото са трасирали пътя на човечеството. Същият този път, който се върви с надеждата на бебето с очила, с неговата чистота, невинност и дори наивност. И поетите – “оръженосци на пеперуди”, според Милчев – ще вървят по него, носейки “тежката лекота на битието” (П. Увалиев).
◊ ИНТЕРВЮ С ПОЕТА
- Естествено ли се случва, г-н Милчев, преливането между поезията и преподаването на литература?
- Не мога да си изкривя душата и да кажа, че съм си представял живота и мисията си като учител. Станах такъв по принуда, но изглежда тази принуда никак не е била случайна, тъй като от учениците получих, освен много огорчения и мъка, едно ново облъчване, един нов език, една нова стилистика, нова образност като визия, цветове, очи, коси, мисли, което ми помогна да напиша някои от моите книги.
- Как става това обогатяване и довежда ли и до нови поетични мотиви, теми?
- То нито се мисли, нито се търси умишлено, а просто се прихваща като най-красивата любовна хрема. Усеща се как часовете и междучасията стават един невидим въздушен допир, от който се черпи сила, ум, енергия, е, и бели и огорчения, понякога. Като прибавим и спомените от моето невероятно детство, от приказките, които съм чел и продължавам да чета непрекъснато, процесът на поетичното зареждане става съвсем цялостен. Затова имам един стих: "В детството живота ми спря/ и вече нищо друго не умея."
Смятам, че точно детското, приказното, фантазното, необикновеното не трябва да ни напуска. В него е нашият шанс, пък и този на съвременната литература, защото само то може да я оплоди истински, защото и самото то е най-истинското нещо. Докато всичко останало ни предлага само негативи.
- А вие какво давате на възпитаниците си в замяна и какво те "прихващат" от вас?
- Истината е, че аз много се готвя, троша и раздавам. Защото не мога да си представя, че часовете ми няма да бъдат като едно своеобразно капене на кръв от мен. Защото искам да им дам всичко онова, което знам, което чувствам и мисля. И най-главното: макар че едва ли съм най-добрият учител по литература, искам да им дам вкус, който да бъде между най-добрите. И не само за литература, но и вкус за живота, за културата, за социалното приобщаване. Опитвам се да превръщам часовете си в миниспектакли, а пък учениците ми печелят безплатни билети за тях. Така успяват чрез мен да бъдат в епицентъра на това, което става в съвременната и световна литература и култура. И това се просмуква в тях, влиза им под кожата.
- От какво друго, освен от добър вкус, се нуждаят днешните ученици? Какво им липсва?
- Много са нещата, които им липсват, но има една много голяма липса и тя се нарича липса на Майка-Родина. Не че си нямаме Родина, не че си нямат майки, но в последните години Родината ни не иска да кърми децата си, както трябва. Кърми ги само с една четвъртинка от гръдта си. И така голямата Родина България започна да се стапя в голямата мечта да я напуснеш. От това ми се прерязват вените от мъка. И трябва вече да стане ясно, че в голямата си част децата учат западни езици, за да се махнат от България. Защото, ако останат тук, с много малки изключения, ги чака оправяне на чаршафи и сервиране.
- С препоръчваното от вас бягство във фантазното, като че ли се съгласявате с определението на Ницше за поетите като за "дневни сомнамбули"? А поетът не трябва ли да ни спасява от илюзията и не само да показва нещата, а и да казва защо са такива, каквито са?
- Поетът е последният човек, който трябва да спаси човека от илюзията. И не знам точно каква е мисията му, но знам, че трябва да пише като за последно, да се състезава с най-големите върхове вътре в себе си, с това, което познава, и да създава изящни неща, защото на съвременното изкуство му липсва думата изящност. То се огруби, загуби се ритъмът, римата, тайнството. В много отношения си играем на модернизъм, на новост. А поетът трябва да бъде препаратор на прекрасното, само че хем да го препарира, хем да знае кога да го размрази и съживи. Паметта му трябва да препарира прекрасните неща, а стихът му да ги съживява. Поезията ни вече достатъчно се оварвари с "модернизми", сега се нуждае от милване. А Ницше е бил прав за дневния сомнамбулизъм на поета, тъй като приличаме на прилепи, които виждат и в тъмното. Затова моята мечта е да направя поетичен рецитал в пещера. Така и така културата ни е в пещера, та по принципа на подобното с подобно, току-виж я извадим на светло.
- Но дали нежността, красотата, съвършеното, ако бъдат хващани и забелязвани, могат да променят целия фон и да го оцветят с надежда? В красивото ли е разковничето?
- Могат, ако бъдат назовавани точно, ако те са в центъра и изместят, игнорират грозните и негативните неща. Така действат заразително и тогава красивото се превръща в разковничето, което все търсим. Дори и само когато мислим и пишем за него със съзнанието, че това е един друг свят. Та нали за изкуството съзнанието за друг свят е първа необходимост.
- Има защо, та нали и науката доказа, че истинската реалност е духовната, а материалната е само нейна сянка.
- Най-вероятно е така и много се надявам да е вярно. Иначе какво ни остава, освен да грабнем по една кирка и лопата и да заличим "сянката".
- Любимите ви метафори са глухарчето и охлюва, защо?
- Защото глухарчето оплешивява, но казва всичко, което е могло да каже, и е плешиво, защото е прекрасно поради раздаденото от него. Така и ние оплешивяваме душевно, но казваме това, което трябва да се каже и нашите невидими малки парашутчета винаги политат и отиват, където трябва. А от охлюва се правят много сполучливи лекарства за язва. Ако сме успели да калцираме някои язви, въпреки резултатите, това пак би било някаква сполука. Мъдростта на охлюва, който бавно влачи на гърба къщата си, също може да помогне с невидимите си коминчета на душите ни, за да се свържем с нещо по-голямо, по-значимо.
- Това ли е истинската мъдрост? Какво означава да си мъдър, да придобиеш мъдрост?
- И това, и още много други неща, като това например, да съжаляваш, че не си могъл да направиш всичко, което вършиш, по-добре и непрекъснато да се съмняваш в това, което правиш. Та нали само глупакът не се съмнява и единствено олигофренът е непогрешим. А останалите, обикновените хора, са мъдри с това, че грешат всеки ден, че се съмняват в това, което правят, и се будят с надеждата, че ще го направят по-добре.
- Със заглавието на последната ви книга не давате особен шанс на надеждата. Не я ли съзирате в навлизането на духовното, на религията в училище?
- Истинските надежди на хората са, докато са още бебета. Но бебето не знае, че се надява, и когато свали очилата и разбере, че вече ходи с костюм и е голямо, надеждата му вече е прекършена.
А откъм присъствие на духовното в живота ни и в училищата ни сме съвсем ощетени, защото духовното е отишло на почивка много надалече, най-вече някъде на Изток. Днешната цивилизация се нуждае от сериозно облагородяване и от оплождане с някои от източните идеи. Надявам се, един от пътищата за подобно духовно съживление да е и навлизането на религията в нашите училища. Но моята голяма тревога е, че нямаме добре подготвени хора, които да преподават религия. На нас, учителите по литература, ни се вменява в задълженията да преподаваме и часове, свързани с Библията. Аз го правя с голямо усърдие и с любов, но съм далече от тънкостите на тази работа. Нуждаем се болезнено от християнска интелигенция, от християнска поезия и литература. От това да правим достояние прекрасните ни християнски образци в нашата литература, като тези на Й. Йовков, Ст. Михайловски, късния Емилиян Станев. Нуждаем се вярата ни да стане действена, а не да бъде, както досега, застинала, непроменена. Тя трябва да бъде едно движение, едно трептене, една енергия, обновление, нови и нови контакти с всичко около нас и в нас, с вселенското. Иначе ни вледенява.
Автор:
Интервюто взе: Лияна Фероли
Публикация:
17.10.2009 г. 23:09
Етикети:
Посетено:
3738
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/8663-nikolay-milchev-poetat-e-posledniyat-chovek-koyto-tryabva-da-spasi-choveka-ot-ilyuziyata