Интервю
Зденка Тодорова: Белград и София си играят на добросъседство, вменявайки ни ролята на "мост на сътрудничество"
Зденка Тодорова, председател на Хелзинкския комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия
Зденка Тодорова (третата отляво надясно) с българи от Косово и Гора. Централен военен клуб, София, 21 март 2007 г.
◊ ВИЗИТКА
Зденка Тодорова е родена в град Цариброд, Западните покрайнини, в учителско семейство. В родния си град, който много обича, получава основно и средно образование на български език. Завършила е българска филология в Белградския университет. Известно време работи като литератор в излизащото на български език литературно списания “Мост” в град Ниш. През 1990 г. активно участва в създаването на Демократичния съюз на българите в Югославия, а през 1997 г. създава Хелзинкския комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия, чийто председател е. Убедена е, че каузата, за която се бори, е справедлива. Пише поезия, публицистика и проза. Автор е на две стихосбирки - „Венчална рокля“ (поезия) и „Ябълка в килия“ (проза), както и на четири публицистично–исторически книги и на един документален филм за Цариброд - “Докъдето погледът ти стига”. Неотдавна в София представи новата си стихосбирка “Преродени души” и поетичния сборник “Дамите канят” със стихове на поетеси и поети от Западните покрайнини и България.
◊ ИНТЕРВЮ
- Зденка, какъв е този път поводът за престоя ви в София?
- За мен отдавна границата между Западните покрайнини и България не съществува. Аз съм в постоянно движение между Цариброд и София. Разстоянието между нас е само 55 км, които се минават за по-малко от един час. Но сега по-конкретно, престоят ми тук беше свързан с премиерата на новата ми стихосбирка “Преродени души”. Предстои и гостуването ми в Своге по покана на тяхното кметство и читалище. През последните деветнайсет години се боря за каузата на Западните покрайнини - да не позволя на политиците да прехвърлят в историята въпроса за българите от този регион.
- Какво е настоящото положение в Западните покрайнини? Промениха ли се нещата през последните девет години, откакто падна режимът на Милошевич?
- Режимът на Милошевич падна, но малките Милошевци си останаха. И в момента управляват в Белград. Ако очакваме Белград да ни реши проблемите, още дълго ще трябва да чакаме. Положението на българското национално малцинство ще се промени едва когато българските политици променят отношението си към него. И окажат натиск върху управляващите в Сърбия. Не ние сме виновниците за катастрофата на България след Първата световна война, а онези, които я водиха и загубиха. Ние се оказахме изкупителната жертва, с която Белград и София продължават да си играят на добросъседство, предопределяйки ни съдбата да бъдем “мост на сътрудничество”!?! Че нали първо нас трябва да ни питат искаме ли да бъдем мост, или не. И ми е обидно, когато днес слушам някои български политици как казват, подобно на Соломон Паси, че въпросът със Западните покрайнини бил приключил, така както бил приключил и въпросът с Козлодуй!?! Представяте ли си колко много такова безотговорно, смея да кажа и антибългарско, поведение ни злепоставя в очите на Сърбия! През 1996 г. подобно на Соломон Паси, Жан Виденов, само че като премиер на страната, каза, че нямало Западни покрайнини, а имало Източна Сърбия. Милошевич след това го нарече “доброто момче”. Нищо чудно сега Борис Тадич да нарече Соломон Паси “доброто момче”. Нещата с нас ще се променят не когато сърбите решат да ни дадат онова, което ни се полага по конституция, а когато българите в Западните покрайнини разберат, че е дошло време сами да се преборят за своите права. От полза ще ни бъде и осъзнаването на българите в България - да спрат да гласуват за политици, които ги лъжат и които вместо българските защитават чужди интереси, сред които са и сръбските.
Напоследък забелязвам положителна промяна в поведението на българите в Западните покрайнини. Вече имаме студенти, завършили в България, които, след като са се върнали обратно по родните си места, вече не се сърбеят.
Имаме промяна в отношението на хората към българското. Върнаха се позабравените от доста време мартеници. В големия салон на Центъра за култура в Цариброд на 3 март публиката пя с хора на Димитър Букурещлиев “Жив е той, жив е”. Има моменти, когато генът става по-силен от забраните на който и да е режим. И докато при Милошевич нашите права бяха брутално орязани - от правото на образование на български език до носенето на мартеници и свободни контакти с официални представители на майката държава - днес тези забрани отпаднаха, но си остана нежеланието на официален Белград да направи жест и да каже на нашите българи в Западните покрайнини – ето, връщаме ви вашите права, защото един диктаторски режим несправедливо ви ги е отнел. Няма такова нещо. Белград много разчита на своята пета колона в покрайнините, на мълчанието на София, но същевременно се страхува от западнопокраинските българи. Защото те все повече гледат към София. Нищо, че в България властите не им обръщат внимание. Стана ми много смешно, когато в един сръбски вестник прочетох как основният приоритет за България бил Сърбия да влезе в ЕС. И това го казва не някой заблуден български интернационалист, а посланикът на България в Белград. Добре, че Брюксел и останалите международни фактори не мислят по този начин.
- Какво стана с образованието на български език в Западните покрайнини?
- Има положително развитие, но то става бавно. Битката за езика и образованието на български език в Западните покрайнини я водим със сръбските власти вече деветнайсет години. Най-важното беше да дадем международна гласност на проблема, да пишем за него и най-накрая да кажем, че сме постигнали целта. Целта ще бъде постигната едва когато изцяло си върнем българското образование в училищата в Западните покрайнини. На този етап имаме три паралелки с български език в Основното училище в Босилеград, а от септември тази година ще имаме и две български паралелки в Царибродската гимназия. На Основното училище в Цариброд успяхме да върнем автентичното име “Христо Ботев”. И вижте парадокса, върнато е българското име на училището, но образованието в него се провежда на сръбски език с два часа седмично български! Което ще рече, че Белград се е съгласил, макар и трудно, да върне името на училището, но на този етап не е съгласен да върне и българското образование в него. Ще бъде принуден да го върне едва тогава, когато самите българи решат да го върнат, водени от собствената си перспектива.
-А вие на български език ли учихте в това училище?
- Да! И аз, и брат ми. Баща ми Кирил Тодоров беше дългогодишен директор на това училище, когато то през 1974 г. получи статут на “образцово” училище, какъвто имаха общо десет училища в бивша Югославия. Баща ми е автор на десетки учебници по история и география на български език, автор е на българския буквар “Прозорче към света”, от който все още учат нашите първокласници. Помислете си само какво представляваше това за онова време! Високообразовани преподаватели, дисциплина, морал, високи критерии за знание, разнообразна извънучилищна дейност. Образованието се провеждаше и на сръбски, и на български език, като българските паралелки бяха повече от сръбските. За нас, учениците от това училище, денят беше малък за реализация. Имахме най-различни кръжоци, голям хор и танцов състав. В гимназията положението беше идентично. А сега е ужас. Пълно безхаберие и малограмотност. Макар че има ученици и преподаватели, които държат на българското, на знанието и традициите от миналото. Спомням си как, когато заминах да следвам в Белград, показвах по-големи знания от колегите си, завършили прочутите белградски гимназии. Даже и сърбохърватския език по-добре владеех от някои.
И никога не съм изпитвала чувство за малоценност. Защото винаги съм знаела как да си защитавам правата и интересите. Особено националните. За разлика от някои нихилисти и интернационалисти в България.
- Пишете поезия, проза, публицистика. Занимавате се и с изследователска дейност, свързана с войнишките паметници в Западните покрайнини, както и с оброчните кръстове в Царибродско. Широк спектър от дейности!
- Писането е смисълът на моя живот. То ме зарежда с положителна енергия. Западните покрайнини и древното българско минало са темите, които ме вълнуват. Както и българите в Гора и Жупа на Косово. И постоянно се натъквам на невероятни неща. От човек на човек, от снимка на снимка открих интересни неща за взривения през 1946 г. български военен паметник на Царибродските гробища. Оказа се, че хората са си запазили най-ценните вещи, снимки и документи, доказващи българската им идентичност. Благодарение на това и на книгата, която написах за военното минало на Западните покрайнини, разбрах, че барелефът на хан Аспарух, изкъртен от мемориалната чешма на Царибродските гробища по време на разрушаването на военния паметник, е взет и запазен от добросъвестен царибродски българин, чиито наследници ще го дадат за поставяне пак на същото място, когато му дойде времето, както обичаше да казва един български политик. Така че писането у мен провокира и конкретни акции.
Или оброчните камъни в Царибродско, които са наследство от древното ни минало, запазено до днес по нашите земи. От няколко години насам обикалям, снимам, описвам оброчните камъни и кръстове в Западните покрайнини и България. Открих невероятни неща, които ще публикувам в новата си книга за посланията, които предците са ни оставили, врязани върху камък, стена или каменен оброчен кръст.
- Да не забравим и поезията!
- Е, тя е нещо възвишено. Нещо великолепно. Аз от малка пиша поезия, макар че се увличах и по прозата. Сега пиша и поезия, и проза. Обожавам поезията. Ние, българите сме имали големи поети, имаме и сега великолепни поети. И сред българските общности зад граница също се намират добри поети. Не си представям живота без поезия.
◊ ВИЗИТКА
Зденка Тодорова е родена в град Цариброд, Западните покрайнини, в учителско семейство. В родния си град, който много обича, получава основно и средно образование на български език. Завършила е българска филология в Белградския университет. Известно време работи като литератор в излизащото на български език литературно списания “Мост” в град Ниш. През 1990 г. активно участва в създаването на Демократичния съюз на българите в Югославия, а през 1997 г. създава Хелзинкския комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия, чийто председател е. Убедена е, че каузата, за която се бори, е справедлива. Пише поезия, публицистика и проза. Автор е на две стихосбирки - „Венчална рокля“ (поезия) и „Ябълка в килия“ (проза), както и на четири публицистично–исторически книги и на един документален филм за Цариброд - “Докъдето погледът ти стига”. Неотдавна в София представи новата си стихосбирка “Преродени души” и поетичния сборник “Дамите канят” със стихове на поетеси и поети от Западните покрайнини и България.
◊ ИНТЕРВЮ
- Зденка, какъв е този път поводът за престоя ви в София?
- За мен отдавна границата между Западните покрайнини и България не съществува. Аз съм в постоянно движение между Цариброд и София. Разстоянието между нас е само 55 км, които се минават за по-малко от един час. Но сега по-конкретно, престоят ми тук беше свързан с премиерата на новата ми стихосбирка “Преродени души”. Предстои и гостуването ми в Своге по покана на тяхното кметство и читалище. През последните деветнайсет години се боря за каузата на Западните покрайнини - да не позволя на политиците да прехвърлят в историята въпроса за българите от този регион.
- Какво е настоящото положение в Западните покрайнини? Промениха ли се нещата през последните девет години, откакто падна режимът на Милошевич?
- Режимът на Милошевич падна, но малките Милошевци си останаха. И в момента управляват в Белград. Ако очакваме Белград да ни реши проблемите, още дълго ще трябва да чакаме. Положението на българското национално малцинство ще се промени едва когато българските политици променят отношението си към него. И окажат натиск върху управляващите в Сърбия. Не ние сме виновниците за катастрофата на България след Първата световна война, а онези, които я водиха и загубиха. Ние се оказахме изкупителната жертва, с която Белград и София продължават да си играят на добросъседство, предопределяйки ни съдбата да бъдем “мост на сътрудничество”!?! Че нали първо нас трябва да ни питат искаме ли да бъдем мост, или не. И ми е обидно, когато днес слушам някои български политици как казват, подобно на Соломон Паси, че въпросът със Западните покрайнини бил приключил, така както бил приключил и въпросът с Козлодуй!?! Представяте ли си колко много такова безотговорно, смея да кажа и антибългарско, поведение ни злепоставя в очите на Сърбия! През 1996 г. подобно на Соломон Паси, Жан Виденов, само че като премиер на страната, каза, че нямало Западни покрайнини, а имало Източна Сърбия. Милошевич след това го нарече “доброто момче”. Нищо чудно сега Борис Тадич да нарече Соломон Паси “доброто момче”. Нещата с нас ще се променят не когато сърбите решат да ни дадат онова, което ни се полага по конституция, а когато българите в Западните покрайнини разберат, че е дошло време сами да се преборят за своите права. От полза ще ни бъде и осъзнаването на българите в България - да спрат да гласуват за политици, които ги лъжат и които вместо българските защитават чужди интереси, сред които са и сръбските.
Напоследък забелязвам положителна промяна в поведението на българите в Западните покрайнини. Вече имаме студенти, завършили в България, които, след като са се върнали обратно по родните си места, вече не се сърбеят.
Имаме промяна в отношението на хората към българското. Върнаха се позабравените от доста време мартеници. В големия салон на Центъра за култура в Цариброд на 3 март публиката пя с хора на Димитър Букурещлиев “Жив е той, жив е”. Има моменти, когато генът става по-силен от забраните на който и да е режим. И докато при Милошевич нашите права бяха брутално орязани - от правото на образование на български език до носенето на мартеници и свободни контакти с официални представители на майката държава - днес тези забрани отпаднаха, но си остана нежеланието на официален Белград да направи жест и да каже на нашите българи в Западните покрайнини – ето, връщаме ви вашите права, защото един диктаторски режим несправедливо ви ги е отнел. Няма такова нещо. Белград много разчита на своята пета колона в покрайнините, на мълчанието на София, но същевременно се страхува от западнопокраинските българи. Защото те все повече гледат към София. Нищо, че в България властите не им обръщат внимание. Стана ми много смешно, когато в един сръбски вестник прочетох как основният приоритет за България бил Сърбия да влезе в ЕС. И това го казва не някой заблуден български интернационалист, а посланикът на България в Белград. Добре, че Брюксел и останалите международни фактори не мислят по този начин.
- Какво стана с образованието на български език в Западните покрайнини?
- Има положително развитие, но то става бавно. Битката за езика и образованието на български език в Западните покрайнини я водим със сръбските власти вече деветнайсет години. Най-важното беше да дадем международна гласност на проблема, да пишем за него и най-накрая да кажем, че сме постигнали целта. Целта ще бъде постигната едва когато изцяло си върнем българското образование в училищата в Западните покрайнини. На този етап имаме три паралелки с български език в Основното училище в Босилеград, а от септември тази година ще имаме и две български паралелки в Царибродската гимназия. На Основното училище в Цариброд успяхме да върнем автентичното име “Христо Ботев”. И вижте парадокса, върнато е българското име на училището, но образованието в него се провежда на сръбски език с два часа седмично български! Което ще рече, че Белград се е съгласил, макар и трудно, да върне името на училището, но на този етап не е съгласен да върне и българското образование в него. Ще бъде принуден да го върне едва тогава, когато самите българи решат да го върнат, водени от собствената си перспектива.
-А вие на български език ли учихте в това училище?
- Да! И аз, и брат ми. Баща ми Кирил Тодоров беше дългогодишен директор на това училище, когато то през 1974 г. получи статут на “образцово” училище, какъвто имаха общо десет училища в бивша Югославия. Баща ми е автор на десетки учебници по история и география на български език, автор е на българския буквар “Прозорче към света”, от който все още учат нашите първокласници. Помислете си само какво представляваше това за онова време! Високообразовани преподаватели, дисциплина, морал, високи критерии за знание, разнообразна извънучилищна дейност. Образованието се провеждаше и на сръбски, и на български език, като българските паралелки бяха повече от сръбските. За нас, учениците от това училище, денят беше малък за реализация. Имахме най-различни кръжоци, голям хор и танцов състав. В гимназията положението беше идентично. А сега е ужас. Пълно безхаберие и малограмотност. Макар че има ученици и преподаватели, които държат на българското, на знанието и традициите от миналото. Спомням си как, когато заминах да следвам в Белград, показвах по-големи знания от колегите си, завършили прочутите белградски гимназии. Даже и сърбохърватския език по-добре владеех от някои.
И никога не съм изпитвала чувство за малоценност. Защото винаги съм знаела как да си защитавам правата и интересите. Особено националните. За разлика от някои нихилисти и интернационалисти в България.
- Пишете поезия, проза, публицистика. Занимавате се и с изследователска дейност, свързана с войнишките паметници в Западните покрайнини, както и с оброчните кръстове в Царибродско. Широк спектър от дейности!
- Писането е смисълът на моя живот. То ме зарежда с положителна енергия. Западните покрайнини и древното българско минало са темите, които ме вълнуват. Както и българите в Гора и Жупа на Косово. И постоянно се натъквам на невероятни неща. От човек на човек, от снимка на снимка открих интересни неща за взривения през 1946 г. български военен паметник на Царибродските гробища. Оказа се, че хората са си запазили най-ценните вещи, снимки и документи, доказващи българската им идентичност. Благодарение на това и на книгата, която написах за военното минало на Западните покрайнини, разбрах, че барелефът на хан Аспарух, изкъртен от мемориалната чешма на Царибродските гробища по време на разрушаването на военния паметник, е взет и запазен от добросъвестен царибродски българин, чиито наследници ще го дадат за поставяне пак на същото място, когато му дойде времето, както обичаше да казва един български политик. Така че писането у мен провокира и конкретни акции.
Или оброчните камъни в Царибродско, които са наследство от древното ни минало, запазено до днес по нашите земи. От няколко години насам обикалям, снимам, описвам оброчните камъни и кръстове в Западните покрайнини и България. Открих невероятни неща, които ще публикувам в новата си книга за посланията, които предците са ни оставили, врязани върху камък, стена или каменен оброчен кръст.
- Да не забравим и поезията!
- Е, тя е нещо възвишено. Нещо великолепно. Аз от малка пиша поезия, макар че се увличах и по прозата. Сега пиша и поезия, и проза. Обожавам поезията. Ние, българите сме имали големи поети, имаме и сега великолепни поети. И сред българските общности зад граница също се намират добри поети. Не си представям живота без поезия.
Автор:
Славимир Генчев
Публикация:
24.06.2009 г. 13:25
Етикети:
Посетено:
2301
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/8162-zdenka-todorova-belgrad-i-sofiya-si-igrayat-na-dobrosasedstvo-vmenyavayki-ni-rolyata-na-most-na-satrudnichestvo