Интервю

Стоян Йорданов: "Не се гради без основите на вярата в доброто"

Среща с писателя в Кърджали

Стоян Йорданов: "Не се гради без основите на вярата в доброто"


◊ ВИЗИТКА

Животът на писателя Стоян Йорданов е тясно свързан с Кърджали. Тук преподава литература в гимназия “Христо Ботев” и в Икономическия техникум “Алеко Константинов”, тренира младежите по бокс, има много свои възпитаници, изявили се като добри спортисти.
  
Син е на репресиран индустриалец. Възпитаник на Духовната семинария. Завършва и литература в Софийския университет, има и спортна биография. Състезател е по бокс и конен спорт в “Славия”, а също и треньор на “Академик” и “Септември” (София). Още с първата си литературна творба “Страст” (1971 г.) разбунва духовете и изданията му се забраняват за цели 19 години. Три пъти е уволняван дисциплинарно заради пререкания с овластената посредственост в спорта. Свалят му утвърден от комисия сценарий за пълнометражен игрален филм. Телевизионният театър му плаща, но не показва пиесите му. Само радиотеатърът ги излъчва, дори ги отличава с национални награди.
  
От 1989 до 1991 г. влиза в политиката и издава в. “Реформа", но бързо се отдръпва и започва да пише “Тъжни мемоари. Съдба на непокорни”. Откъси от тях се печатат в много наши родолюбиви вестници и списания. През 1999 г. се връща към трилогията “Романи в три рунда”, първата част от нея “Големият ринг” излиза едва в 2005 г. Автор е също и на пиесите “Букет червени карамфили” (1975), “Двубоят" (1980), “На големия ринг” (1984), “Наказанието” (1986), на романа “От обич” (1990) и на монографията “Войните за обединение на България и поведението на Русия” (2000).
   
Най-често сюжетите на Стоян Йорданов са на спортна тематика, но в подтекстовете им се оглеждат проблемите на големия ринг, наречен живот, както и неговото спортсменско отстояване. Става дума и за риска, който ражда доверие, за доверието, което ражда отговорност и други тънки наблюдения в житейския ни кръговрат.
  
Още през 1976 г. Владимир Свинтила
нарича неговия първи роман напълно успешен, искрен и актуален. По-късно литературният критик ст.н.с. д-р Георги Цанков го определя като един роман-призив за повече демокрация и гласност, а също и високопатриотичен творчески подвиг, с който търси най-добрите пътища за самоусъвършенстване на младите поколения. А преподавателят в СУ проф. Симеон Янев вижда успеха на романа му в три части в неговите поуки от миналото, които ни призовават да не допускаме старите грешки. Според литературния критик Атанас Свиленов пък в силно документалната атмосфера на романа прозират и медът, и отровата на отминалото време. Ст.н.с. Йордан Василев от Института за литература при БАН го определя като една мащабна картина на българската действителност от първите години на комунистическия режим у нас, т.е. - епохата на нашите бащи и деди. А литераторът Пламен Анакиев и главен редактор на в. ”Огледало”, който за пръв път публикува през 1994 г. част от картините на следвоенния ни живот в “Тъжни мемоари” на Стоян Йорданов, ги нарича повествования на българския “Гулаг”.
  
Срещата с писателя и с неговото творчество в Кърджали бе организирана от Община Кърджали и Регионална библиотека “Н. Й. Вапцаров” и се състоя на 26 май от 17.45 ч. в Актовата зала на СОУ “Отец Паисий”. Преподавателят по литература в Пловдивския филиал “Любен Каравелов” Петър Хаджинаков направи на писателя литературен портрет.


◊ РАЗГОВОР ЗА УЧИТЕЛСТВОТО КАТО ПРИЗВАНИЕ

Стоян Йорданов! Гледам го, слушам го как 5-6 часа говори без прекъсване. Цялото му присъствие излъчва пламенна емоция. Сигурна съм, че ще бъде такъв поне до 120 години, сега е само на 80. А така наречените “млади” все ще догонват младостта му, която при него не се измерва с биологични показатели. Не обикновен монолог или диалог води той с другите, а изнася нещо като житейско представление. Мисълта му галопира все напред, неспираща се в сегашното. Една асоциация отприщва друга, не успява да ги догони. Това вероятно се е формирало от първия му спорт – конния.

Дори и Духовната семинария не успява да смири горещата му природа. От първия до последния срок в нея е с намалено поведение. Но е един от малкото, които я завършват и пренасят нейните нравствени принципи в живота и в преподавателската дейност.

Когато го питали що за човек е, с какво се занимава, отговарял с присъщото му чувство за хумор – функционер съм. Но тази износена като съдържание дума в миналото, сега, мисля че доста добре го охарактеризира като една многофункционална личност. Наричали го често просто “Бокси”. И това прозвище му отива много, защото взима на духовен прицел всичко негативно, несправедливо, пошло, лицемерно. С нужната доза смелост, дори и в ония тежки времена на идеологическа стагнация, в които си позволява да опонира на силните на деня. Казват му често, че като боксьор, чийто предни зъби са избити, не задържа никакви истини само за себе си, а ги заявява на всеослушание с необходимата острота. Което добавя още причини да му се признае талантът да живее стойностно.
  
Доста от учениците на Стоян Йорданов продължават като учители неговите педагогически и морални принципи, за което е много горд.


- Това дължи ли се, г-н Йорданов, на спортния дух, който носехте със себе си в училище?
- Несъмнено. Спортът изобщо не е празна работа, защото, ако извисяваме само духа, а забравяме физиката, няма да изградим хармонични личности. А само добри кибернетични “машини”, които ще знаят много, но ще се нуждаят от постоянен “ремонт”. Както някога най-високата интелигенция е минавала през школата на бокса, така и днес спортът може да изгражда добро поведение и морал сред учащите се, пък и у всички други.

- Още през 1980 г. пишете статии за учителската професия като творческа. От позицията на литератор и писател ли мислехте така?
- От позицията на отговорен човек. Липсата на творчество и в училище, и в живота, изсушава, обездухотворява всеки един предмет на занимание. Докато свежестта на творческите импровизации запалват учениците да обичат ученето и съответния предмет. При мен по литература и тройкаджиите в икономическите дисциплини имаха петици. Но пък на тези, които при моите високи изисквания имаха тройки, и просветният министър не можеше да им пише двойка. Не позволявах някой ученик да премине от 10. в 11. клас, без да е прочел целия Йовков, най-добрия ни белетрист.

- Често сте прилагали и боксовите си похвати на възпитание, но пак са ви обичали.
- Това е, защото бях справедлив. Нещото, от което децата най-много се отвращават и не могат да простят, е несправедливостта. Но когато са виновни и справедливо наказани, не се сърдят, дори разбират, че е в тяхна полза.

- Кой и какъв е истинският учител?
- Този, който се е готвил да учи, а не само да изпитва или да става инспектор и директор. Т.е. да бъде по дух учител, да обича учителстването, което не е професия, а призвание. Този учител веднага може да се разпознае по неговата емоционалност. И по вярата му, че всеки един предмет в училище може да възпитава, да зарежда, да създава, да гради характери. Особено пък литературата. Но днес учителите повече оценяват, а не обучават как се учи и как се пише. Моите ученици още помнят, че им давах по 4-6 страници план за литературните теми, които трябваше да развиват. Постепенно обемът на плана намаляваше за сметка на добре насоченото творческо отношение към съответната тема. Така се създава методология.

- От книгите ви става ясно, че сте изпитвали особена симпатия към немирниците и лудите глави, какъвто сте бил и вие самият на младини.

- Ами те са най-будните деца, от отличниците рядко стават стойностни хора. Дори се вслушвах много често в техните мнения, в идеите им. Те ми помогнаха да разбера, че много лесно се наказва, но много трудно се разбират мотивите на непослушните. Най-трудно се подава ръка за помощ, но пък това е най-удовлетворяващото нещо. Колко огромна бе радостта ми, че от първия “нехранимайковец” в Силистра създадох републикански шампион по бокс и почетен гражданин.

- Къде виждате разковничето на качественото възпитание?
- В добре поставените педагогически основи. В изградените навреме морални, естетически и нравствени фундаменти още в най-ранните години на детето. Незакърменият с вяра в тях не може да ги прояви. А изпуснатото в семейството и училището след това с никакви методи пост фактум не може да се възстанови. Грабне ли го веднъж улицата, детето вече става неуправляемо.
Автор: Интервю на Лияна Фероли
02.06.2009 г. 15:24
Посетено: 1780
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/8041-stoyan-yordanov-ne-se-gradi-bez-osnovite-na-vyarata-v-dobroto