Интервю
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Никола Иванов: Литературата и изкуството са имунната система на обществото
Истинското творчество "битува" в Битието
◊ ВИЗИТКА
Никола Иванов е човекът, който неотдавна с книгата си “Подреждане на балната зала” разбуни духовете със смелостта си да направи обективна оценка на автори, за които е прието да се мълчи. Сам избира пътя на литературното си поведение, като не си позволява да губи времето си в заобикаляне със страх от казване на истината, защото това само води до загуба на квалификацията, по неговите думи. Въпреки че е имал покана от Тончо Жечев да работи в Литературния институт на БАН, той предпочита да живее в провинцията (Пазарджик), но да бъде чист пред професионалната си съвест. Винаги е писал за недолюбваните от силните на деня автори. Доставя му радост да издирва и открива добри автори, които по някакви причини са останали неизвестни.
Започва литературно-критичния си път с анализ на невероятната и потресаваща, според него, поезия на Иван Динков. Откритието му по-късно е потвърдено и от Светлозар Игов. Добронамерена подкрепа получава и от академик Георги Цанев, академик Петър Динеков и от чл.-кор. проф. Милена Цанева, на които е много признателен. Смята, че между стойност и популярност при нас винаги има тотално разминаване. Казва, че нашите второстепенни и третостепенни поети и писатели са много по-шумни, кресливи и пробивни, но когато се вдигне пушилката, не остава нищо. Занимаващите се с литература трябва да имат много морал и характер, за да могат да посочат в нея обективното, здравословното, почтеното. За да не се манипулират читателите и да не се развращава и опорочава читателският вкус, а да се популяризира най-доброто от националната ни литература. Иначе се формират комплекси и еталони за недосегаемост за някои прехвалени автори. А така и литературната манифактура заплашва да ни залее със своя книжен потоп. В него, твърди критикът, има и много постмодернистични напъни, но те са прекалено фрагментарни, хаотични, формални, епигонски. Преливат от “учена терминологичност”, зад която се крие бледа и хилава мисъл. Докато ненатрапчивият талант предпочита тишината, уединението, но рано или късно пак си получава заслуженото. Натъжава го фактът, че за литературен Нобел у нас са предлагани автори без никакъв шанс, но не и тези, които го имат, като Атанас Далчев, Александър Геров, Иван Динков, Константин Павлов.
◊ ИНТЕРВЮ С НИКОЛА ИВАНОВ
- Има ли, г-н Иванов, в творчеството, и в частност в литературата, критерии за дълговечност, за истинност и значителност?
- Безспорно има за всяко изкуство и в частност за литературата още от древността. Иначе глупавото, елементарното и гениалното щяха да са равнопоставени. Литература в света съществува вече почти три хилядолетия, ако вземем за начало великия Омир. Но всъщност историята на литературата е доста по-дълга. Човечеството през столетията е селектирало най-добрите литературни произведения и ги е определило като класика, като образци за голямо изкуство.
- По какъв начин и на каква база?
- По критерии, които си е изработило и усъвършенствало през годините. И виждаме от Омир до днес в последна сметка какво е останало и остава. Така е и за всяка национална литература. Най-общо критериите могат да се разделят на съдържателни и художествени. Дълговечните и значителни творби са дълбоко съдържателни, философски, екзистенциални, разглеждат най-значителните и мъчителни въпроси, които измъчват мислещия човек, и главният въпрос, според мен – за Смисъла. Голямото изкуство се интересува главно от въпросите, „които никой век не разреши”, по думите на Яворов, това са вечните брожения, вечните търсения на духа. И всичко това е изразено по високохудожествен начин. Когато става въпрос за границата между изкуството и неизкуството, се изкушавам да дам един пример. На честване годишнина на поета Балмонт присъства и гениалната Марина Цветаева. Става работник да прочете приветствено писмо до юбиляра, поетесата го наблюдава, а след това е записала: „Той не четеше, той преписваше с гласа си текста!” Просто гениално! „Той четеше” е илюстрация едно към едно, нямащо общо с художествеността, но вече „Той преписваше с гласа си текста” веднага ни отпраща в зоните и селенията на духа, т.е. на изкуството. Изкуството пресъздава действителността, а не я копира. И я прави много по-вярна, отколкото всъщност е тя. Айнщайн казва, че три неща му дават представа за вечност – звездите, „Дон Кихот” и „Престъпление и наказание”.
- Дори самите автори понякога не знаят коя е истинската литература, но поне интуитивно я разпознават. И все пак, дали в това етикетиране няма и големи дози субективност, преднамереност, интереси? И ако е така – що за „продукти” вследствие от това се раждат?
- Общо взето големите поети и писатели имат сравнително точна представа кое е истинска литература. Друг е въпросът, че постоянно изпитват колебание към собствените си творби. Това е напълно нормално. Само посредствените писатели не се съмняват. Субективност несъмнено има и това също е напълно нормално. При поетите и писателите субективността е по-голяма, отколкото при критиците. Поетите и писателите са по-пристрастени към автори с подобен творчески натюрел. Известни са враждите между кръга „Мисъл” и Иван Вазов. Не друг, а Димчо Дебелянов още през 1914 година в статия казва, че Иван Вазов няма вече какво да даде на младите творци като поетика. И е напълно прав. Но това в никакъв случай не може да омаловажи значението на Народния поет. И тук е проблемът с „продуктите”, които вследствие от това се раждат. Естествено, че съвременна поезия с поетиката на Вазов не бива да се пише, защото това е анахронизъм и архаизъм. За съжаление много съвременни „поети” пишат по този начин и създават една археология, която няма никакво бъдеще. Те са на нивото на куплета, което съвсем не означава да се отрича класическия стих. Напротив, класическият стих е също толкова жизнен и неизчерпаем, но съвременната поетика е доста различна от времето на дядо Вазов.
- Къде стои писателят в съотношенията „бит-Битие”, „чудо-чудовище”, „Ад-Рай”, „Той-Тя”? Свързва ли, развързва ли, строи ли, руши ли...?
- Самият човек едновременно може да бъде едно чудо, но и чудовище. Писателят е едновременно в Ада и Рая. Големите творци като че ли повече се интересуват от Ада, той повече ги привлича. Още древните са казали, че най-високото изкуство е трагедията. Големият творец одухотворява бита, превръща бита в Битие, преминавайки отвъд видимостите, прониква зад думите, проглежда за неща, които обикновеното съзнание не забелязва. Както казва Дебелянов, през деня неуморно изгражда, през нощта постоянно руши. Между „да” и „не” се движи истинското изкуство, то не е еднолинейно, еднопосочно, защото постоянно се съмнява.
- А къде в духовното пространство стои литературният критик? И особено ако, като Вас, обича да подрежда „балната зала” на литературата? Ако се цели в качественото отсяване, дали пък след отстраняване на „драпериите” и „панделките”, няма да остане почти нищо?
- Литературният критик трябва да улесни и подпомогне общуването с литературните творби. Той трябва да е мостът, върху който се срещат автор и читател. Задължително е да е добронамерен, но и обективен, защото в противен случай става съучастник в манипулирането на читателите, в развращаването на вкусовете, в роенето на графоманите. А литературата и изкуството са имунната система на обществото, пазят го от нравствено разпадане. Сериозният литературен критик е против уравниловката. Аз съм си изработил собствена оценъчна десетстепенна скала от „стихоплетец” до „гений” и я прилагам спрямо това, което оценявам. В „балната зала” трябва да влязат и имат място тези, които са с шансове за класиката или вече са откроени като такива. Трябва да се има предвид, че в учебниците по литература за целия курс се изучават 34 (!!!) автори от Кирил и Методий до наше време. А в горния курс от Ботев до Далчев са само 15!!! Ако четем критическите писания от последните 50-60 години, то в нашата литература има поне 1000 „класици”! Сами разбирате, че това е абсурдно! След отстраняване на „драпериите” и „панделките”, за този период се открояват 15-20 автори от всички литературни жанрове, които ще останат трайно във времето. Целта ми е да откроя тези автори съобразно личните ми критерии.
- А как гледате на литературата – като на градина, където има място за всичко и всеки, или като архитектура, която може без някои елементи и декорации?
- Всяка национална литература се състои не само от класиката и шедьоврите си. В националната литературна история имат място и десетките добри, много добри и отлични автори. Създаването на едно наистина добро стихотворение, разказ, повест, роман или нещо друго заслужава поклон. Всяка национална литература може без „стихоплетци” и слаби автори. Точно те са „драпериите” и „панделките”, за които вие говорите. Всички останали заслужават читателско и критическо уважение и внимание, добра дума и поощрение. Трябва да се уважават усилията на всеки пишещ, който създава добри творби.
- Дали пък абдикацията на литературната критика не е за добро, като се има предвид множеството самоцелни и необосновани опити в тази посока? И без това дебнещите „котки” (критиците) няма да могат да спрат палавите „мишки” (знае се кои) да лудуват. Не е ли времето най-безпощадният критик?
- Разбира се, че времето е най-безпощадният съдник. Но навременната оценка на творбите е много важна и наложителна. Това е основна задача на литературната критика, нейно задължение. Както казах преди това, критериите отдавна са изработени и проверени и няма място за оправдание от страна на критиците. Най-добрите критици като Георги Цанев и Владимир Василев почти мигновено са реагирали на новопоявили се книги и оценките им са безпощадно точни. Така че другото е оправдание и говори за отсъствие на лични критерии. Според мен критическата дарба е най-рядка. Критикът трябва задължително да е с много силен характер, да не се страхува да казва „не” на бездарното, на графоманството. Това е свързано с много неприятности, но е единственият плодоносен път за един критик. Разбира се, че се поемат рискове от грешки, но няма как, иначе критиката се обезсмисля като необходим спътник на литературата. Неслучайно Далчев казва, че добра литература имат и примитивните народи, но само духовно издигнатите народи имат критика, защото наличието на задълбочена критика говори за наличието на наистина сериозна литература. Разбира се, че става дума за сериозна литературна критика, а не за критически ерзаци, с които е пълно литературно-критическото ежедневие.
Критиката не може да спре слабите автори, защото това са преди всичко маниаци и графомани, каквито винаги ги е имало, но може да ги ограничи, като ги посочи, изобличи и подиграе. Критиката трябва да подпомогне читателите да разпознават доброто от слабото, ерзаца и версификцията от оригиналното и значимо творчество. Иначе се получава едно литературно блато, което е изгодно за незначителните автори. Особено пък сега, когато всеки може да си плати и да издаде и най-голямата глупост.
- И накрая, оптимист ли сте за това „мишката” да не изяде книжката?
- Според мен, винаги ще има хора, които ще предпочетат интимността от общуването с книгата в класическия й вид, а не чрез компютърния й вариант. Защото усещането и уединението не може да бъде заменено с „мишката”, то е все едно да целуваш любимата си през найлон. Удоволствието от досега с книгата не може да се замени с нищо.
Никола Иванов е човекът, който неотдавна с книгата си “Подреждане на балната зала” разбуни духовете със смелостта си да направи обективна оценка на автори, за които е прието да се мълчи. Сам избира пътя на литературното си поведение, като не си позволява да губи времето си в заобикаляне със страх от казване на истината, защото това само води до загуба на квалификацията, по неговите думи. Въпреки че е имал покана от Тончо Жечев да работи в Литературния институт на БАН, той предпочита да живее в провинцията (Пазарджик), но да бъде чист пред професионалната си съвест. Винаги е писал за недолюбваните от силните на деня автори. Доставя му радост да издирва и открива добри автори, които по някакви причини са останали неизвестни.
Започва литературно-критичния си път с анализ на невероятната и потресаваща, според него, поезия на Иван Динков. Откритието му по-късно е потвърдено и от Светлозар Игов. Добронамерена подкрепа получава и от академик Георги Цанев, академик Петър Динеков и от чл.-кор. проф. Милена Цанева, на които е много признателен. Смята, че между стойност и популярност при нас винаги има тотално разминаване. Казва, че нашите второстепенни и третостепенни поети и писатели са много по-шумни, кресливи и пробивни, но когато се вдигне пушилката, не остава нищо. Занимаващите се с литература трябва да имат много морал и характер, за да могат да посочат в нея обективното, здравословното, почтеното. За да не се манипулират читателите и да не се развращава и опорочава читателският вкус, а да се популяризира най-доброто от националната ни литература. Иначе се формират комплекси и еталони за недосегаемост за някои прехвалени автори. А така и литературната манифактура заплашва да ни залее със своя книжен потоп. В него, твърди критикът, има и много постмодернистични напъни, но те са прекалено фрагментарни, хаотични, формални, епигонски. Преливат от “учена терминологичност”, зад която се крие бледа и хилава мисъл. Докато ненатрапчивият талант предпочита тишината, уединението, но рано или късно пак си получава заслуженото. Натъжава го фактът, че за литературен Нобел у нас са предлагани автори без никакъв шанс, но не и тези, които го имат, като Атанас Далчев, Александър Геров, Иван Динков, Константин Павлов.
◊ ИНТЕРВЮ С НИКОЛА ИВАНОВ
- Има ли, г-н Иванов, в творчеството, и в частност в литературата, критерии за дълговечност, за истинност и значителност?
- Безспорно има за всяко изкуство и в частност за литературата още от древността. Иначе глупавото, елементарното и гениалното щяха да са равнопоставени. Литература в света съществува вече почти три хилядолетия, ако вземем за начало великия Омир. Но всъщност историята на литературата е доста по-дълга. Човечеството през столетията е селектирало най-добрите литературни произведения и ги е определило като класика, като образци за голямо изкуство.
- По какъв начин и на каква база?
- По критерии, които си е изработило и усъвършенствало през годините. И виждаме от Омир до днес в последна сметка какво е останало и остава. Така е и за всяка национална литература. Най-общо критериите могат да се разделят на съдържателни и художествени. Дълговечните и значителни творби са дълбоко съдържателни, философски, екзистенциални, разглеждат най-значителните и мъчителни въпроси, които измъчват мислещия човек, и главният въпрос, според мен – за Смисъла. Голямото изкуство се интересува главно от въпросите, „които никой век не разреши”, по думите на Яворов, това са вечните брожения, вечните търсения на духа. И всичко това е изразено по високохудожествен начин. Когато става въпрос за границата между изкуството и неизкуството, се изкушавам да дам един пример. На честване годишнина на поета Балмонт присъства и гениалната Марина Цветаева. Става работник да прочете приветствено писмо до юбиляра, поетесата го наблюдава, а след това е записала: „Той не четеше, той преписваше с гласа си текста!” Просто гениално! „Той четеше” е илюстрация едно към едно, нямащо общо с художествеността, но вече „Той преписваше с гласа си текста” веднага ни отпраща в зоните и селенията на духа, т.е. на изкуството. Изкуството пресъздава действителността, а не я копира. И я прави много по-вярна, отколкото всъщност е тя. Айнщайн казва, че три неща му дават представа за вечност – звездите, „Дон Кихот” и „Престъпление и наказание”.
- Дори самите автори понякога не знаят коя е истинската литература, но поне интуитивно я разпознават. И все пак, дали в това етикетиране няма и големи дози субективност, преднамереност, интереси? И ако е така – що за „продукти” вследствие от това се раждат?
- Общо взето големите поети и писатели имат сравнително точна представа кое е истинска литература. Друг е въпросът, че постоянно изпитват колебание към собствените си творби. Това е напълно нормално. Само посредствените писатели не се съмняват. Субективност несъмнено има и това също е напълно нормално. При поетите и писателите субективността е по-голяма, отколкото при критиците. Поетите и писателите са по-пристрастени към автори с подобен творчески натюрел. Известни са враждите между кръга „Мисъл” и Иван Вазов. Не друг, а Димчо Дебелянов още през 1914 година в статия казва, че Иван Вазов няма вече какво да даде на младите творци като поетика. И е напълно прав. Но това в никакъв случай не може да омаловажи значението на Народния поет. И тук е проблемът с „продуктите”, които вследствие от това се раждат. Естествено, че съвременна поезия с поетиката на Вазов не бива да се пише, защото това е анахронизъм и архаизъм. За съжаление много съвременни „поети” пишат по този начин и създават една археология, която няма никакво бъдеще. Те са на нивото на куплета, което съвсем не означава да се отрича класическия стих. Напротив, класическият стих е също толкова жизнен и неизчерпаем, но съвременната поетика е доста различна от времето на дядо Вазов.
- Къде стои писателят в съотношенията „бит-Битие”, „чудо-чудовище”, „Ад-Рай”, „Той-Тя”? Свързва ли, развързва ли, строи ли, руши ли...?
- Самият човек едновременно може да бъде едно чудо, но и чудовище. Писателят е едновременно в Ада и Рая. Големите творци като че ли повече се интересуват от Ада, той повече ги привлича. Още древните са казали, че най-високото изкуство е трагедията. Големият творец одухотворява бита, превръща бита в Битие, преминавайки отвъд видимостите, прониква зад думите, проглежда за неща, които обикновеното съзнание не забелязва. Както казва Дебелянов, през деня неуморно изгражда, през нощта постоянно руши. Между „да” и „не” се движи истинското изкуство, то не е еднолинейно, еднопосочно, защото постоянно се съмнява.
- А къде в духовното пространство стои литературният критик? И особено ако, като Вас, обича да подрежда „балната зала” на литературата? Ако се цели в качественото отсяване, дали пък след отстраняване на „драпериите” и „панделките”, няма да остане почти нищо?
- Литературният критик трябва да улесни и подпомогне общуването с литературните творби. Той трябва да е мостът, върху който се срещат автор и читател. Задължително е да е добронамерен, но и обективен, защото в противен случай става съучастник в манипулирането на читателите, в развращаването на вкусовете, в роенето на графоманите. А литературата и изкуството са имунната система на обществото, пазят го от нравствено разпадане. Сериозният литературен критик е против уравниловката. Аз съм си изработил собствена оценъчна десетстепенна скала от „стихоплетец” до „гений” и я прилагам спрямо това, което оценявам. В „балната зала” трябва да влязат и имат място тези, които са с шансове за класиката или вече са откроени като такива. Трябва да се има предвид, че в учебниците по литература за целия курс се изучават 34 (!!!) автори от Кирил и Методий до наше време. А в горния курс от Ботев до Далчев са само 15!!! Ако четем критическите писания от последните 50-60 години, то в нашата литература има поне 1000 „класици”! Сами разбирате, че това е абсурдно! След отстраняване на „драпериите” и „панделките”, за този период се открояват 15-20 автори от всички литературни жанрове, които ще останат трайно във времето. Целта ми е да откроя тези автори съобразно личните ми критерии.
- А как гледате на литературата – като на градина, където има място за всичко и всеки, или като архитектура, която може без някои елементи и декорации?
- Всяка национална литература се състои не само от класиката и шедьоврите си. В националната литературна история имат място и десетките добри, много добри и отлични автори. Създаването на едно наистина добро стихотворение, разказ, повест, роман или нещо друго заслужава поклон. Всяка национална литература може без „стихоплетци” и слаби автори. Точно те са „драпериите” и „панделките”, за които вие говорите. Всички останали заслужават читателско и критическо уважение и внимание, добра дума и поощрение. Трябва да се уважават усилията на всеки пишещ, който създава добри творби.
- Дали пък абдикацията на литературната критика не е за добро, като се има предвид множеството самоцелни и необосновани опити в тази посока? И без това дебнещите „котки” (критиците) няма да могат да спрат палавите „мишки” (знае се кои) да лудуват. Не е ли времето най-безпощадният критик?
- Разбира се, че времето е най-безпощадният съдник. Но навременната оценка на творбите е много важна и наложителна. Това е основна задача на литературната критика, нейно задължение. Както казах преди това, критериите отдавна са изработени и проверени и няма място за оправдание от страна на критиците. Най-добрите критици като Георги Цанев и Владимир Василев почти мигновено са реагирали на новопоявили се книги и оценките им са безпощадно точни. Така че другото е оправдание и говори за отсъствие на лични критерии. Според мен критическата дарба е най-рядка. Критикът трябва задължително да е с много силен характер, да не се страхува да казва „не” на бездарното, на графоманството. Това е свързано с много неприятности, но е единственият плодоносен път за един критик. Разбира се, че се поемат рискове от грешки, но няма как, иначе критиката се обезсмисля като необходим спътник на литературата. Неслучайно Далчев казва, че добра литература имат и примитивните народи, но само духовно издигнатите народи имат критика, защото наличието на задълбочена критика говори за наличието на наистина сериозна литература. Разбира се, че става дума за сериозна литературна критика, а не за критически ерзаци, с които е пълно литературно-критическото ежедневие.
Критиката не може да спре слабите автори, защото това са преди всичко маниаци и графомани, каквито винаги ги е имало, но може да ги ограничи, като ги посочи, изобличи и подиграе. Критиката трябва да подпомогне читателите да разпознават доброто от слабото, ерзаца и версификцията от оригиналното и значимо творчество. Иначе се получава едно литературно блато, което е изгодно за незначителните автори. Особено пък сега, когато всеки може да си плати и да издаде и най-голямата глупост.
- И накрая, оптимист ли сте за това „мишката” да не изяде книжката?
- Според мен, винаги ще има хора, които ще предпочетат интимността от общуването с книгата в класическия й вид, а не чрез компютърния й вариант. Защото усещането и уединението не може да бъде заменено с „мишката”, то е все едно да целуваш любимата си през найлон. Удоволствието от досега с книгата не може да се замени с нищо.
Автор:
Интервю на Лияна Фероли
Публикация:
20.03.2009 г. 15:27
Етикети:
Посетено:
2322
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/7549-nikola-ivanov-literaturata-i-izkustvoto-sa-imunnata-sistema-na-obshtestvoto