Интервю
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Ваня Георгиева: Поетите и писателите трябва да бият камбаната за случващото се
За наша радост и гордост не всичко е загубено
◊ ИНТЕРВЮ
За кризата и протестите, за несвършващото бездуховно време и липсата на национални лидери, които да поведат народа, за днешното време, за поезията и новите духовни простори разговаряме със севлиевската поетеса Ваня Георгиева:
- Г-жо Георгиева, Вашите стихотворения като вътрешен отзвук ли са на случващото се в страната?
- Абсолютно е така. Те са като някаква клапа, която отпуска напрежението в мене. Напрежение от всичко, което ни заобикаля - нестабилното бъдеще, проблемите в обществото, на работното място. Накъде вървим? Защо нямаме лидери с лидерско мислене?
- Защо?
- Хиляди защо, на които не можем да намерим отговор. Пак стигаме до страха. Може би поведението на някои тийнейджъри, не на всички, е от страх. Страх от несигурно бъдеще преди всичко, страх, предизвикан и от самите тях поради факта, че не разбират нещата, които се случват, пък и не се стремят да навлязат по-дълбоко в смисъла им. Повърхностни са. Колкото е по-неграмотен човек, толкова е с по-ниска култура и толкова пò не чете. Не визирам интернет четенето. Там каквото четат, нищо не остава в главите им. Бързат само да се информират. Няма го анализа. Сега гледаме „Голямото четене”. В България трябва да се рекламира нашата литература. Ние сме се учили от класиците ни. Учили сме се от хора като Ботев. Той и днес е до болка актуален, модел е за поведение и мислене. Нека да знаем и световните достижения във всички области, да се учим и от тях, но преди всичко да знаем нашите - тези, които са ни превели през времето и благодарение на които сме се запазили като народ - писатели, поети, майстори, будители, които не са се страхували да бъдат такива, каквито са. Може би преходът ни ще е по-дълъг, може би търсим самите себе си, може би... Пак стигаме до учителите и семейството, което абдикира от всичко. Преди да излети от гнездото, пилето вече трябва да е научено да лети, но... За наша радост и гордост не всичко е загубено. Има примери, с които да се гордеят днешните млади хора, но те не са толкова шумно рекламирани, колкото пошлостта, насилието, неграмотността, лесният начин за печелене на пари, безхаберието, арогантното държание и пр. Добрите обноски са обект на присмех. Защо? Оня, който се стреми да научи повече в клас, е зубър. Защо? Оня, който се стреми да даде повече на другите, отколкото да вземе за себе си, е обект на подигравки. Защо?
- Какво Ви дава творческа енергия в това време, което потиска хора като Вас като сгъстен въздух и дори не им дава възможност да се измъкнат от тази атмосфера?
- Желанието да кажа на някого нещо. Нещо, което да не е празнословие, за да се замисли някой и да им каже: Да спрем дотук и да започнем начисто, да си преметем двора, че го задръстихме от мръсотия. Кого да хванеш за ръка, че да го прекараш през тясното, през стръмното и да стъпи на здрава почва? Чакаме някого отнякъде, а нямаме и лидери. Трудна държава! Виж как се лута народът! Иска да тръгне след някого, да му подражава като интелект и поведение. Пак ти ме беше попитала как може да ми харесва нашето време. Казах ти, че ти се дават криле, простор да летиш, но сега и тях ги режат. Това е заради нашето ограничено мислене. Сещам се за една мисъл на Херц - „Ние не сме лекари, ние сме болката”. Поетите и писателите са тези, които трябва да бият камбаната за случващото се около нас, а политиците трябва да намерят начин нещата да се случат, но...
- Страната ни е в това положение, защото изпуснахме умните си хора, хората с идеи и патриотите.
- Абсолютно съм съгласна, но не можем да кажем, че тук не са останали такива личности. Напротив! За съжаление, тенденцията е друга... Един студент от протестиращите каза: „България произвежда умни хора, но те са кадри за другите държави”. Трагедията е в това, че отиват там, стават част от тяхното общество. Връщат се в нашето и то ги смила. Смелост е да живееш в малкия град, защото, за да се наложиш като лидер, трябва да си минал през иглени уши. И да си личност! А това е доста трудна и сложна работа... В стихотворението си „Писмо на българката до света” в „Отвъд четвъртото измерение” пиша:
Не мога да дам на детето любов - озлобена съм!
Не мога да му дам пари - бедна съм!
Не мога да му дам вяра - изгубих я!
Не мога да му дам спокойствие - изстрадах го!
Давам му само Родина, но тя не го иска...
- Какво трябва да се случи, че да се промени тази атмосфера?
- Хората, от които зависи това, трябва да разберат, че не може да работят под силата на диктата и медиите да започнат обща политика, за да се излекува обществото ни. С радост забелязвам някои тенденции в тази посока, но е малко, много малко. В интернет пространството вече можеш да видиш всичко, дори как да се направи бомба. Това е безотговорност на възрастните. И газовата криза! Кой го интересуваше, че някой мръзне!
- Кризата няма ли да вразуми народа?
- Няма да се промени нищо. Свикнали сме да разсъждаваме така: „Ние ще оцелеем пак. Каквото ще да става”. Това, от една страна, говори за жилавостта на народа ни, а от друга - за индивидуалното спасяване. В природата през зимата, при суровите условия не е известно каква ще бъде тя - топла или люта. Никой не казва на обитателите какво да правят и всеки според възможностите си се справя. Вероятно нашият народ иска да постъпва точно така, но ние живеем в общество и зависим от него. Защо мимикрията, приспособяването е за предпочитане пред усилието да отстояваш позицията си? Трябва да се държим един за друг заради общата идея, цел и желание да постигнем нещо.
В един материал през декември 2008 г. писах: „Трябва да сме силни и задружни, да си помагаме така, както алпинистите в планината си помагат задължително и знаят, че, за да оцелеят, зависят един от друг. Бъдете отговорни не само за себе си, но и за другите сред вас”. В контекста на това се сещам, че на един международен семинар англичанин ме попита как оцеляваме тук, в България, след като се живее толкова трудно. Моят отговор беше: „С хорото. То е наш национален танц”. Сега допълвам - дар от вековете.
Автор:
Ани Русева
Публикация:
21.01.2009 г. 23:30
Етикети:
Посетено:
1562
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/7178-vanya-georgieva-poetite-i-pisatelite-tryabva-da-biyat-kambanata-za-sluchvashtoto-se