Ангел Митрев: Важно е изреченото свободно слово да достига до тези, за които е предназначено

Сляпата вяра е толкова негативно натоварена, колкото и догмите на абсолютното безверие

◊ СЪБИТИЕТО

По случай Курбан байрам и Рождество Христово клуб “Вярата” към Регионална библиотека “Н. Й. Вапцаров” - Кърджали организира
беседа и лекция на тема “Основните нравствено-етически ценности в контекста на двете водещи у нас религии – християнство и ислям”.

Лекторът Ангел Митрев ще изнесе лекцията пред учениците от 11. и 12. клас от ГПЧЕ “Христо Ботев” на 16 декември 2008 в актовата зала на гимназията.

 
◊ ВИЗИТКА

Кърджалиецът Ангел Митрев е хоноруван преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски” - филиал Кърджали, където чете курс от лекции „Предотвратяване и разрешаване на етнически и религиозни конфликти”, гост-преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”, член на международен екип от университетски преподаватели в Испания, Колумбия, Мароко, Румъния и България, разработващи проекти на ЕК по радикализацията на етносите и конфесиите.

Подготвя защитата на научен труд за придобиване на степен „доктор”. Научните му интереси са в областта на теория на конфликтологията, теологично-философската херменевтика, етно-религиозните отношения и политиките на сигурност. Има публикации в български и чуждестранни издания.


◊ ИНТЕРВЮ С АНГЕЛ МИТРЕВ

- Как и къде виждате, г-н Митрев, взаимовръзките между вяра и знание?
- Като „Genus proximum different in specifika”, т.е. като сходни по вид, но различни по специфика. Онова, което Имануел Кант нарича нравствения закон вътре в нас и необятността на звездното небе над нас. Мисля, че това е отношението между етическата догма и недогматичния стремеж да се преодолеят границите на всяка статична теоретична рамка, зададена ни предварително. Знанието – вечният стремеж на човешкия дух да опознае човека, социума и природата. Вярата – емоционалното, интуитивното и ирационалното съприкосновение с трансцендентното, безкрайното, съприкосновението с непостижимото чрез благоговението. Вярата е продължението на пътя, по който е тръгнало знанието, но все още не може да го достигне. Вярата е надеждата да променяш себе си и другите чрез неутолимия стремеж към възвишеното.

- Кога „бремето” на знанията и на вярата не работят добре за човека?
- Когато са обременени с функцията да бъдат институционализирана идеологема, обслужваща малцинството в йерархично сегментираното общество. Това бреме превръща човека в средство и той се самоотчуждава от най-истинската си същност – да бъде субект на най-висшата харизма – непобедимия дух.

- Новото общество, казват мъдреците, ще се изгради чрез събудената у нас духовна енергия, която може да постигне чудеса, тъй като безразличието и духовната апатия не й позволяват да се прояви. Но кой е призван и може да я събуди?
- Непроменящата се ортодоксия, на която обикновено се приписват характеристиките на автентичността, винаги дава лесни отговори на трудните въпроси. И такъв един прокрустов еталон налага съответния съвременен модел на духовност, при това толкова категорично, че се превръща в поредната наказваща ни догма. Безразличието и духовната апатия са проява на човешкото отчуждение и ценностен вакуум. Вместо адекватна обединяваща алтернатива, светът се глобализира и противопоставя в културологичното пространство поради тоталното разминаване при определяне на фундаменталните приоритети. Носители на будителството са припозналите универсалността и валидността на общочовешките ценности.

- Това че досега усещахме вярата само с ума си и най-вече с традиционно-ритуалното подражание, попречи да се развие нейната градивна сила. Може ли това да се промени и как?
- Вярата и разумът са във вечен конфликт, защото вярата е безусловното себеотдаване на една духовна ценностна система, а разумът, за разлика от нея, има изключителната привилегия да се съюзява със съмнението. Онова методологическо съмнение, което в науката финализира постигнатото знание чрез предоставяне на надеждни доказателства. Ако вярата понякога е изразена чрез стоенето на първата редица в храма, ако понякога тя задава въпросите за нашата идентичност, ако вярата е въпрос за етническото и национално самосъхранение, ако вярата е последната надежда на безутешно отчаяните, то разумът е суровият съдник, който изисква ежедневно и неумолимо да се самодоказваме в трудния път към познанието.

- Само свободният от сляпата вяра може да отиде отвъд сковаващата догма, последиците от която изпитва сега светът. Но тази свобода не се поощрява особено, не е удобна на мнозина. Докога, смятате, че конформизмът ще владее и това свято и сакрално чувство – вярата?
- Съвременният конформизъм е радикалното приспособяване за постигане на всички цели с всички средства. А конформизмът на личността днес е потиснатата свобода на „Аз”-а заради някаква конюнктурна целесъобразност. Проблемът е в това, че там, където има предопределеност от конюнктурната целесъобразност, там няма законосъобразност, нравствен идеал, а още по-малко има свобода. Не е достатъчно да имаме свободата да казваме каквото мислим. Наред с това е важно изреченото свободно слово да достига до тези, за които е предназначено. Сляпата вяра е вяра в обречени кумири и клишета, което рано или късно ни кара да се самообвиняваме, че сме повярвали на догмата, вместо да вярваме на свободния дух вътре в нас. Оттук е самообвинението, че сме били палачи на собствения си дух и поради това палачи и на сакралните си усещания. Сляпата вяра е толкова негативно натоварена, колкото и догмите на абсолютното безверие.

- Мислещите хора отдавна са прозрели, че причините за конфликтите, противоборствата, ексцесиите, насилието се коренят в предразсъдъците, в суеверията, т.е. във вярванията в нещо, за което няма увереност за неговата истинност. И все пак подобно осъзнаване досега не е успяло да промени нищо. Видя се също, че реформациите, стремежите за премахване на едно суеверие с друго само задълбочават проблемите. Разковничето е в промяната на суеверния ум, но как ще стане това, след като всички досегашни опити са били безуспешни?
- Воинът и мъдрецът, светлината и мракът, Омузд и Ариман, духът и плътта, Царевото и Богомиловото, Мойсеевото, Исусовото и Мохамедовото – вечно борещи се противоположности, които се самоопределят чрез отрицанието на противостоящата им другост. Само че конфликтът не е тъждествен на ексцесиите и насилието. Понякога конфликтът е подтикващият към новаторско мислене. Той е резултат от несъвместимост на цели и интереси, на отнети права и практики на маргинализация. Много тъжно е, че през последните десетилетия насилието е неотменим атрибут на социалните и особено на междуетническите и междурелигиозни конфликти. Насилието превърна гражданите в бежанци, децата в жертви, културно-цивилизационните артефакти в развалини. Конфликтът има своя деструктивен, но същевременно и креативен характер, за разлика от социалното насилие, чиято разрушителна характеристика е абсолютна. Затова когнитивният дисонанс на реформациите с палеативен характер има коректив – разрушителните и революционни действия, които отхвърлят депривациите, суеверието, институциите на лъжата и потисничеството, като на мястото на нечовешките закони и норми поставя  роденото от иновацията.

- Семейството, училището, църквата, обществото са абдикирали от възпитанието на децата и те не се учат на най-важното познание – да мислят самостоятелно и с увереност в своите възможности. Но дали, изобщо, е възможно умът да отиде отвъд своите ограничения?
- Може би имате предвид „отвъд своите самоограничения”, нали? Търсенето на първопричините за проявите на бездуховност извън нас самите е неприемливо. Семейството, училището, църквата, обществото активно въздействат върху възпитанието на децата. И те са все по-самостоятелни при избора на социална среда и нравствен идеал. Фундаменталният въпрос обаче е как те влияят и какъв модел на поведение утвърждават. Защото децата са все по-самостоятелни, но и по-самотни и по-неразбрани и най-вече учудени от това, което им се случва. Те искат да виждат хора, които живеят и работят така, както говорят, или хора, които поне се стремят да се доближат до представите им за това невероятно трудно постижимо единство. Когато днес те трудно различават лъжата от истината, въпросът, който си задават, е - как умът, успял да отиде отвъд своите ограничения, може да пренесе със себе си и ежедневното човешко битие, за да са заедно в съпътстващите ги изпитания.

- Дали пък точно конфликтите няма да прекъснат тези духовни „окови” и дали те не водят чрез тъгата от тях до едно вътрешно и външно единение?
- Тъгата може да ни извисява, нещастието да ни мобилизира, но могат и да ни озлобят и да ни превърнат в социални аутсайдери. Ако приемем, че конфликтът е „стършелът на мисленето” и непрекъснато ни подтиква  да искаме от другите и от себе си усъвършенстване на вярата и познанието, то тъгата и страданието имат особено място и значение. Страданието е култово понятие в монотеистичните религии. Страданието по пътя на единния Бог превръща и според християнството, и според исляма земния човек в мъченик. Спомнете си „Последното изкушение” на Казандзакис. Възкресението не е възможно без последователната реализация на събитията - предателство – съд – трънен венец – носенето на кръста към Голгота - разпятието на кръста. Разпятието, което превърна кръста от символ на безчестие в символ на човешкото спасение. Ако сънят на Христос беше Истината, а не Страданието, духовното Възкресение би било невъзможно. Това не означава, че сме привърженици на самоцелния аскетизъм. Страданието в библейския смисъл и страданието като понятие от политическата лексика имат различен смисъл. Няма по-убедително доказателство за илюстрация на това наше съждение от страданията, които понесоха балканските народи през последните години.

- Тук за придобиването на най-трудното нещо – вътрешната цялостност – не помагат ли отново знанието и вярата? Или по-точно знанието за истинската вяра, за истинските духовни ценности? И кои са те, според вас?
- Всички съвременни религиозни конфликти са мотивирани от разбирането, че се води борба на паралелни идеи за защита на „истинската”, „правата”, „единствено правата вяра” или за защита на универсални човешки ценности. И едното, и другото са еднакво съмнителни в условията на недостиг на традиционни енергийни ресурси и територии на влияние.

- Съзира ли се вече надеждата за политически и религиозен екуменизъм?
- Не знам дали политическото и религиозно единение могат да зададат параметрите на социалната панацея, която може да излекува всеобщите ни недъзи. Последователите на исляма твърдят, че автентична е онази конфесионална парадигма, която е единство на държава, политика, право, философия, теология, култура. Означава ли това, че е постигната универсалната хармония на социума? Основен почерк на политиката е двойният стандарт на отношенията по целесъобразност. Съвременният човек не е привърженик на двуликите Яноси, както и да се самоназовават. Оттук произтича отговорната ни лоялност към принципа на секуларизма – основен принцип на съвременната конституционна република.

Автор:

Интервю на Лияна Фероли

Публикация:

10.12.2008 г. 23:49

Коментирай във Фейсбук

Посетено:

4574

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/34/news/7015-angel-mitrev-vazhno-e-izrechenoto-svobodno-slovo-da-dostiga-do-tezi-za-koito-e-prednaznacheno