Интервю

Арх. Тодор Булев за книгата на Веселин Булев "Да живееш на инат"

Аз сам ще разкажа за времето и за себе си

◊ ИНТЕРВЮ

- Арх. Тодор Булев – за книгата на Веселин Булев, озаглавена “Да живееш на инат”. Това негово заглавие ли си беше или Вие го избрахте?
- Аз го съчиних, така както се наложи аз да подбера нещата, които е писал, да изуча неговия литeратурен архив и да подготвя книгата – като структура, като виждане как да изглежда, да я комплектовам с негови илюстрации и факсимилета и един изобразителен пласт, който представя София и обстановката на софийските квартали от периода, който Веселин най-много описва.

Сега за тези, които ще посегнат към книгата, ще кажа, че той е роден през 1974 г и принадлежи към поколението, което имаше може би нещастието да се сблъска с промените в една много деликатна възраст. 89-та година те бяха момчета по на 14-15-16 г. и посрещнаха с огромни надежди промените. Той пише, че по това време е бил отявлен бунтар, който сменя училища, не иска да членува в организации като комсомола, ходи с дълга коса, слуша метъл музика и “мрази сивото бъдеще, което ни очакваше”. Изведнъж промените се разразяват. “Усещането за свобода – казва - беше невероятно.” А разочарованието след това още по-страшно... Ето как го казва: “Ние живяхме с мечтата за нещо по-добро, а после с увереността, че то никога няма да дойде и с цялата безнадеждност, която съпътства тази увереност”

- На самото представяне на книгата съвсем наскоро, споменахте, че самият той е казвал, че те са едно “изгубено поколение”. Защо така е смятал?
- Ами точно такъв израз е употребил. Това е негова формулировка. Така усещаше нещата. Въпреки че от това поколение има и хора, които се развиха, пробиха. Но много голяма част от тях бяха разпилени от тези години. Спомнете си какво беше тогава. Финансова нестабилност. Много хора изведнъж обедняха, появи се бандитизмът, мутрите, охранителният бизнес. В квартала доста се стреляше. Стреляха по някои от момчетата. Почти беше невъзможно за тях да отидеш в някое заведение и да не се срещнеш с някои борчески фигури, които могат да те унижат, да ти вземат момичето. С такива неща се сблъскваха тогава. Паралелно се разви проституцията. Наркотиците тръгнаха много по-свободно. Това създаде и една криза в обществото.

- И определи съдбата на тяхното поколение, на много от тях.
- Може да се каже – не на 100 %, но повлия на много от тях. Неговото виждане беше, че тези години, през които така се разруши определена структура в обществото, без да се изгради нова, са довели до криза голяма част от хората – не само от неговото поколение, от 2-3 поколения даже. И сега, понеже този период малко отзвуча, като че ли той се позабравя. А той казваше: “Аз не искам това да бъде забравено, искам да разкажа за това време. Спомнете си: “- Аз сам ще разкажа за времето и за себе си”. Това беше неговата амбиция. И понеже не успя съвсем да го направи, ми се наложи на мен да помогна след това – след като той си отиде от нас 9 дни преди да навърши 33 г.

Кратък живот, в който той успя обаче да види наистина точно тези най-сенчести страни от живота на обществото, ако съдя по книгата му. И то с една изключително тънка чувствителност към детайлите, към драматизма в съдбата на хората. Не знам защо той е проявявал чувствителност именно към тези хора, които са отхвърлени от обществото – истории за скитници, бездомни хора, момчета, които се дрогират, пласьори. Той не ги наблюдава отстрани или отвисоко. А с много съпричастно отношение към тях.

Мисля, че това може да се обясни с факта, че много от момчетата от неговото поколение изживяваха тези драми. Както и самият той. И точно поради това тези неща са много дълбоко, автентично хванати. Всъщност не виждам и не мога да си обясня защо точно така се обърна към тези неща. Защото той живееше с мен и работехме, фирмата вървеше, той ми е помагал за много хубави неща, които правехме, гордееше се с тях.

- Пътувал е с Вас по света.
- Пътувахме не малко... Стигна до Канарските острови, които са мечта за много хора. В Париж, в Барселона имахме много интересни изживявания с него. Но изглежда, поне аз така си го обяснявам, в него имаше някаква особена, много остра чувствителност към мрачната страна от живота, към хората, които са обезправени, а ние не сме склонни да ги забелязваме… Той така формулира своята теза: “важното е към човека да се отнасяме като към човек даже когато той е отхвърлен, въпреки неговото състояние, което може да е драматично, въпреки грешките и даже въпреки неговата деградация”. В този смисъл сме спорили с него. Понеже той издаде не една, а 2-3 книги. После казваше: “Те се продадоха, ама аз нищо не спечелих от това”. Казвах му “Какво искаш да спечелиш, ти пишеш такива неща, които не са комерсиални. Но за мене (аз съм пристрастен) ти си наследник на големите хуманисти, трябва да пишеш по този начин (както е писал Достоевски – за унижените и оскърбените)".

Разбира се, има и други неща - едни разкази със закачлив хумор, една фантастична повест, една пиеса, която си я представяше изпълнена от Татяна Лолова и Георги Русев… И започна да работи. Още повече че една от неговите преподавателки във Варненския свободен университет – той известно време следваше там режисура – каза: “Да, ние ще я направим”. И действително, когато го е писал, виждат се интонации на Татяна Лолова… И той има една формулировка как да бъде идеалната пиеса: “Да бъде трогателно, но не сълзливо, да има малко комично и т.н.” А има и един сценарий доста жесток – разказва се за младеж, който се бори да пробие в живота, свързва се с мрежа, която пласира наркотици, започва да пласира, забогатява, това деформира характера му, той започва да се друса сериозно, накрая неговите хора го убиват, защото започва да става неудобен и поставят един от хората му на негово място. И животът продължава... Тази тема с тези зависимости - много силна беше през този период от време.

- ...И в обществото, и в книгата му.

- Да, и в обществото, и в книгата. Той разказва за младеж, когото полицията вербува, обаче не става ясно дали преднамерено, за да работи за нея, или по друга причина – да го използват, да го експлоатират, не да се бори с мрежата, а за да работи за друга мрежа на по-високи нива. Много хора може да чуете да казват, че с наркотиците не можем да се справим, защото се стимулират и се печели на високите етажи. Може да чуете като улична приказка, като градска легенда, че се залавят наркотици, обаче не се изгарят, а се пласират, но по друг начин. Това са устойчиви представи у хората.

- Дали Веско е разказал за тези неща, за да бъдат разбрани хората, които попадат в тази клопка – да бъдат разбрани по-добре, защото имам чувството, че се е опитал да хване тяхната гледна точка?
- Той боледуваше от това, че към тези хора не се отнасят като към хора. Това беше неговата болка. Виждаше как се променят пред очите му и колко тяхната съдба е нерадостна. Затова ще намерите разговори с наркомани, как те изживяват нещата, как постепенно са потъвали, имат желание да се спасят, но не могат. Още в ранните му разкази има цял цикъл, който третира раздвоението на личността - хората с две лица, както сега откриваме: изнасилили са децата си, убийци-родители и т.н. След 20 години ги разкриваме. Тази двойственост, към която е склонен съвременният човек, присъства в най-ранните му разкази. Има един за двама съпрузи, които взаимно се натопяват, че другият е сериен убиец. Някъде на 18-19 години го е писал. Тогава всички бяха луди по Стивън Кинг и първите криминалета. Това даде известно отражение.

Но разказът, който най-много обичам, е “Коза” и там се разказва за един младеж, който се превръща в коза и паралелно в коза се превръща неговата любима. И тази метаморфоза в духа на античните Овидиеви метаморфози е разказана много забавно и с чувство за хумор.

А на другия полюс е един много драматичен разказ. Казва се “Снимка” или подзаглавието, което беше измислил - “Цяла снимка спомени”. Той е много захващащ... Виждаш една снимка с трима хубави младежи – едно момче и две момичета, с един порив да живеят, нестандартност в тях. И той казва – тука сме хубави, млади, а сега нито един от тях не е между живите. И после разказва историята на всеки от тях как си е отишъл. Това е част от съдбата на поколението. Така че той не можеше да бъде безпристрастен. И тази свръхчувствителност го караше да преживява много от нещата, стремеше се, пишейки, да се освободи от тези своеобразни кошмари на живота.

Много сме разговаряли, за да преодолее това, обаче явно всичко опира до определен тип творческа нагласа, която носи някакви рискове...

- Разговаряли сте много, но дали това, което е влязло в книгата му, всъщност се е престрашавал да го каже гласно.
- Ами голяма част от нещата съм ги чел в по-ранни варианти или като нахвърляни неща. Много пъти сме говорили за това какво пише. Даже все се опитвах да го предпазя и насоча към други.

- По-оптимистични?
- По-оптимистични, макар че оптимизмът може да изглежда и безмислен в дадена ситуация. Много може да се спори кой е по-прав в случая. Тези неща звучат като едно голямо предупреждение, като един зов... От друга страна, това е един анализ на хората, които са подвластни на този порок, особено на дрогата, урок, който е необходимо всички да го знаят. Защото се вижда колко е сложен този проблем и психологически дълбок и не може с тия прости мерки и подходи, които сега има, да се справим с този проблеми. Всеки случай е индивидуален.

- Искаше ми се да разговарям с негови приятели, които бяха на представянето на неговата книга. Но те казаха, че предпочитат да му отдадат своята почит и привързаност само помежду си и не искаха да ми дадат интервюта. Макар че си мислех, че точно защото са от неговото поколение и са преживели тези неща, биха могли да добавят още към неговия портрет...
- Това е сложен въпрос. Аз само с част от неговите близки познати се познавам. Тези, които бяха дошли, са негови приятели от детинство. Всеки по някакъв начин се е “ориентирал”. Един дребен мошеник, друг – крадец, трети се свързал с групировка. На друг баща му с връзки. Много малко от неговото поколение станаха “читави хора”, както се изразява един от тях. И на тях затова не им се иска много да задълбават, защото такава е истината. Ние не направихме нищо за живота на тия момчета - те да се адаптират към това, което се случва. Разбира се, не се направи въобще за хората, но болезненото е точно за тях... Това е всъщност едно цяло поколение, което ние осъдихме на това, за което става дума. Разбира се, някои намериха някаква перспектива. Но за целта трябваха ето тези неща, за които говорим. И сега ние още не сме изградили един процес на нормално развитие на младежите. Но тогава това беше особено тежко. Между другото и ние го преживяхме, нали? Сякаш попадаш в една коренно различна страна, някои трябваше да започнат живота си отначало. Други и досега искат да забравят и крият какво е било преди това, за да могат сега да се чувстват добре. Така че тази книга апелира към гузните съвести на всички. Като че ли обществото иска да заболее от колективна амнезия и да забрави тия неща. И по-лесно да приеме това, което става сега. Защото сега вече преходът е доста напреднал и нещата са стабилизирани, като че сме свикнали вече, че нещата са така. А тогава още никой не беше свикнал.

- Добре, но тези проблеми продължават да съществуват и действително обществото може би трябва да намери своето истинско отношение и подкрепа за хората, които искат да се преборят с тези зависимости, да се измъкнат от аутсайдерските си позиции в обществото.

- Да, убеден съм, че това е така. Всъщност, че това е един постоянен проблем – не само за хората със зависимости, а точно за аутсайдерите – за хората, които са маргинализирани по една или друга причина.

- ...останали извън хубавите, светлите страни от живота и се озовали в много неблагоприятна житейска позиция.
- Ами кои са в хубава позиция – псевдоелитът, за който четем в жълтите вестници. Няма други хора, които са доволни от сегашния живот. Всичките му проблеми идваха от неговата свръхчувствителност, може да се каже. От това, че той вижда циганчета, които се ровят в кофите за боклук и за него това е изживяване, което го съсипва. Вижда тези улични скитници – жената и детето – и това за него е една съдба, история.

Той има две невероятни неща. Едното е в увода към “Софийски истории”. Нарича се “Магнум 44”, където разказва – той се поставя в такава роля. “Ето, возя се на такси и се чувствам бог. - После казва: – Вие, които правите така, задавате ли си въпроса за другите хора, за тези, които нямат пари да си го позволят, които се ровят в кофите за боклук.” В основата на всичко беше едно такова огромно уважение към човешката душевност и нежеланието да приеме тези правила, с които сега се отнасяме към хората.

- ...жестоки...
- Жестоките правила на съвременността. И той не можеше да ги приеме в никаква форма. Разбира се, аз се стремях да му създавам някакви защитни решетки. Но всичко е до време.

- Никой не може да ги предпази.
- Да, никой не може. И все пак той си живееше своя живот. Такъв беше неговият избор. Този мрачен разказ, с който започва “Софийски истории”, е за това как младежът, който е много талантлив, има всичко, би могъл да постигне всичко, е разбит от това, че всички го предават. Един приятел му отнема бизнеса, друг приятелката. Той взима пистолет и се самоубива накрая.

- В книгата са включени снимки – негови лични през годините, на квартала, в който е отраснал, на квартала, в който е живял след това… Защо всички тези снимки?
- Неговите аз съм ги правил през годините и сега се опитах да отбера тези, които са характерни за отделни моменти и състояния. И както виждам, достатъчно съм успял. Особено с тази снимка на корицата, която го показва като съвсем младо момче – ІХ-Х клас може би. С това всевиждащо око, вторачено в този, който е пред книгата и сякаш иска да го омагьоса да я поеме в ръце и да я прочете.

- И в същото време половината му лице скрито под косата.
- Да, само едното око, лицето е скрито. Просто един образ на човека такъв, какъвто е. Вижте, не трябва да се учудваме, че се е появил у нас такъв писател. Има такива писатели в Америка, в Русия, Чехия. Като че ли искаме у нас всичко да бъде някак си по-оптимистично, по-снобско.

- Тези снимки от кварталите, в които е отраснал и живял, нямат сигурно само сантиментална стойност. Те са сигурно част от обяснението на времето, което е преживявал.

- Ами снимките съм ги правил аз сега, но и като се стремях по-рано да получа с избора им един паралел с разказите и настроението в тях. Те са от квартала, който той много обичаше – “Буката”, “5-те кьошета”, “Магурата”, от дворовете на квартала – в центъра на София. Защото те са средата, в която се развиват тези неща. Има и от Зона Б 5. Аз съм озаглавил този цикъл “Страшен град” – доста съответстват на разказите. Примерно има един разказ “24 часа живот”, който се свързва с тия снимки от бездушната Зона Б 5 – с огромни сгради, мрачни дворове. Това са места от неговото ежедневие. Той много своеобразно чувстваше града, много хубаво чувстваше градската среда. До известна степен може би и аз съм повлиял. И неговите разкази са много градски – типично градска проза.

- Има и негови ескизи, рисунки.
- Има... Само за снимките да завърша. Една част са от нашето жилище в Люлин – там аз преустроих един панелен блок, за да получим една специфична атмосфера – на стара българска къща. Там живяхме заедно повече от 10 години – в общи лини с много емоция се отнасяше към този дом той, и аз – с добра (емоция). Той там си създаде много познати, с много хора общуваше и трупаше впечатления извънредно много. Има, разбира се, снимки от нашето семейно жилище от центъра на “Шандор Петьофи” 63, което той много обичаше. И аз се опитах да предам точно тази емоционална страна от града. Това е, така да се каже, моят принос.

А неговите факсимилета и рисунки показват един специфичен синтетичен подход към нещата. Примерно пише за “Случай от живота” - действието се развива в един бар и е скицирал бара на същия ръкопис. Пише за героите – прави скици на техните глави кой как изглежда. Аз намерих много такива неща. Една част от тях успях да съчетая с тези текстове.

Да не говорим за разказа “Снимка” който тръгва точно от една снимка. Аз попаднах случайно на тоя разказ – 2-3 пъти сме си говорили за него. Той още беше в начална фаза. И после го намерих по-завършен и в общи линии и аз много трудно го преживях прочитането на този разказ. Не повече от 3-4 страници, но е много силен.

- Това ми направи и на мен силно впечатление – че успява в 2-3 страници да създаде… съдби, много тънка чувствителност, различни емоции. Къде се е учил да пише?
- Ами сигурно това е точно неговият специфичен талант. Той от малък си мечтаеше да бъде писател. Сглобяваше вестници, пишеше приключенски романи, правехме комикси – аз му помагах. После – през 1994-95 г. имаше един жанр, много интересен и популярен тогава – на книгите игри (сега им е посветен един малък уебсайт). Обаче той се отнасяше много сериозно към тези неща и там също вкарваше психологически характери, наблюдения, знания за епохата.

Работеше много. Но нещата оставаха все в една такава полузавършена фаза. Аз му казвах да не се притеснява, защото има случаи, когато хората по 10 години пишат различни неща, после сядат и ги обобщават. Освен това умувахме двамата, че той ще сглоби от тези фрагменти един калейдоскопичен роман в стила на “Манхатън” примерно. И той би могъл да го направи. Просто не успя. Къде се е учил да пише, ми е трудно да кажа. Но страшно много четеше. Имаше си свои критерии – много харесваше Андрей Платонов, Раймон Кьоно – "Упражнения по стил", Даниил Хармс, Ориана Фалачи. Въобще беше с огромна литературна култура, смайваща. Много пъти аз се обаждам и го питам “Ще купя еди какво си”, той казва “Имаме вече 2 екземпляра”. Можеше да намери, помнеше какво е имало или нямало. Но истината е, че не знам дали някой е изчел такова огромно количество художествена литература, каквото той – поне от хората, които аз познавам.

- Как се отнасяха към неговите литературни търсения неговите приятели, издателите?
- Негов първи издател на книгите-игри беше Петър Станимиров, той сега има фирма за компютърни игри. Много го ценеше. Издателството “Плеяда” още съществува, но се трансформира. Там много харесваха това, което прави. Точно, защото се отнасяше много добросъвестно – като към истинска литература и неговият език и тогава беше много жив. А после другият му издател е Иван Гранитски – слава богу, оцени нещата и те тръгнаха – първо във “Везни” едни разкази, после книгата “Софийски истории”, после друг цикъл разккази. И си спомням 2003-4 г. бях занесъл един откъс, който беше готов, за да подготвим ІІ том на "Софийски истории". Иван се съгласи... Аз все още не успявах да говоря с него. Исках да направим в неговия салон едно преставяне на книгата, понеже той е негов литературен кръстник.

Неговите приятели се отнасяха към него като към някаква легенда в общи линии. Разбира се, в ежедневието те го дразнеха, това - онова. Но покрай книгата проведох много разговори с тях, даже мислех да направя серия интервюта с негови приятели като завършек на книгата, което не можа да се получи, понеже е съвсем друга работа. И остана само едно интервю от Радио Дарик в Добрич, където той ходи на една среща с ученици да им представи своята книга. И те ми разказаха такива неща – например, че е бил до известна степен легендарна фигура. Примерно той директно казва на някакъв охранител, който после го пребива, че е простак. Интересното е, че когато говоря с тях… В общи линии, а бе, като че ли няма тъга – те си спомнят такива невероятни неща, които са изживели заедно, че и аз самият се променям. И сякаш още е пред мен и то в някаква възраст, когато е склонен да се забавлява много повече отколкото да изживява драмите в живота. Така че моите контакти с тях в общи линии доведоха до такова усещане…

Той винаги имаше много планове. Винаги беше заразен с някакви желания да прави нещо. Последните дни работеше върху някаква музика. Искаше да прави любителски филм за някакъв конкурс. Канеше се да нощува няколко нощи при едни клошари, за да влезе в техния бит. Такъв тип неща, които са нормални за човек, който иска да отиде до край в проучването на нещата и иска да бъде автентичен.

И най-хубавото, което мен ме порази, когато, което аз не познавах като текст, един текст, който е един от последните му текстове, който ми го представи в съвсем друга светлина – когато той казва: “Чувствам се свободен, някак си направо се рея. Сякаш ме пуснаха от 300-метрова скала като камък и изведнъж се превърнах в птица. Странно. Усещането е прекрасно. Ама какво ли ще ми коства? Не знам. И именно в това е тръпката. В непознатото силно усещане, което изпитваме, когато се докосваме до нещо неизвестно. А неизвестното привлича. Особено такива като мен, които обикновеният начин на живот отегчава и превръща иначе разнообразния живот в сиво ежедневие. Хора като нас са хора на авантюрата. Вечно търсещи и никога не намиращи. За нас истинското удовлетворение е в постоянното търсене, изпълнено с приключения. Иначе казано, философи-авантюристи. Малко е вятърничаво, но на нас ни доставя удоволствие. Удовлетворява ни с факта, че сме в постоянна несигурност и всъщност в някаква форма на трескава ярост. И най-вече се чувстваме като концентрация на огромна, неконтролируема енергия, чиято неконтролируемост именно ни носи удоволствие.” Доста странно, но…

- ... мъдро
- ... мъдро, да, всъщност подсказва, че в този привидно сив живот той си е експериментирал духом с една голяма смелост. И оттам идват всичките неща.

Но ако трябва да извлечем същественото, поне аз за себе си го извличам така: едно дълбоко човешко чувство към хората, които са отхвърлени от обществото. Не от тези, които знаем, че са отхвърлени – децата-сираци, тези, които растат с недъзи в детски домове, както е много удобно сега да се показва милосърдие, имайки предвид точно тези крайни случаи. А към тези хора, които не ги забелязваме. Край които минаваме всеки ден и сме претръпнали към тяхната драма, към тяхната болка, към това, че нямат бъдеще.

Всичко това, за което е писал, продължава да съществува и сега. Просто като че ли сме си изработили някаква своеобразна слепота по отношение на тия неща. И точно като в “Приказка за стълбата” на Смирненски -  тези, които са едно стъпало по-нагоре, вече не разбират какво става по-надолу. А тези, които по една или друга причина са със своето богатство и защита, за тях е безмислено да говорим – те нямат отношение към проблема.

- Той поиска не да се изкачи по стълбата… Поиска не да се изкачва по стълбата, а да излети от скалата – както виждам една негова снимка на ръба на скалата.
- Да тази снимка се свързва точно с това нещо. То е в началото на сборника.

И между другото понеже тяхната младост съвпадна с появата на хеви метъла тук в началото има нещо друго, което е ключ към това поколение – фрагмент от “Гънс енд роузес”, където се казва: “Не бяхме лоши/ просто глупави хлапета./ Мечтаехме да бъде наш светът./ Забавно е да свикнем с тази мисъл./ Но с времето е трудно да се справя/ непосилно е то за мен./ Пред стените ме изправя/ подлудява ме със всеки ден”. Той живя много с тази музика и я запази до последния ден. И пънка, разбира се, Мано Чау, Окуджава, Висоцки – всички тези преднамерено..., всъщност не преднамерено, той си се чувстваше родствен на всички тези хора, които имат сродно отношение към живота.

- ...несъгласните

- Несъгласните и то не, които се борят, за да го променят, а като творци, за които е достатъчно да се изявят като творци, които не приемат това нещо...

- Тази реалност...
- Тази реалност, защото ние тогава не знаехме каква е реалността на Запад – примерно “Гънс енд роузес” вече не я приемаха.

- И може би не сме знаели каква е реалността на това поколение?
- Именно. Ние тогава бяхме всички като побъркани, почти не знаехме какво става с децата ни. Бях смаян, когато задълбах във всичко. Колко малко съм знаел! Макар че ние непрекъснато бяхме заедно. И въпреки това има много неща, които няма как да бъдат разбрани, когато не си част от тази генерация. Те си имат своите неща, своя живот...

Аз много страдам, разбира се, за това, че така се развиха нещата с него. Но в същото време това е, като че ли за да бъдат тези страници наистина написани със собствената кръв.

- Смята, че си е направил сам избора.
- Да, мисля, че той много отдавна си е направил някакъв избор, който на много места го е записал. Че той няма да може да се приспособи към този живот. И всъщност така и се оказа. Той има едно стихотворение, което много ми напомня на друго, писано преди 120 години от Лермонтов - “От живота нищо не желая и за миналото не скърбя“.

- А неговото стихотворение?
- В Лермонтов е “мир и покой искам да позная, всичко да забравя, да заспя”. Неговото е само с една фраза – по-брутално звучи. Той казва “Лежа си в мрака и си мечтая да умра, но някак лесно – сякаш да заспя”. Аз минавам за един от известните, от добрите архитекти, но сме разговаряли и съм му казвал, че това, което той пише, има по-голяма стойност от това, което аз правя. В общи линии и сега съм убеден в това. Защото мисля, че тепърва ще се откриват тези страници, тази книга – и от литераторите, и от хората. Вярно, че сега повечето хора казват, че не им се занимава с такива тъжни грозни неща, не искат да гледат антивоенни филми и мрачни работи. Но аз съм убеден, че има хора, които сериозно се замислят върху морала, проблемите на живота, върху смисъла на живота. И за това, че не може щастието на една група хора да се изкупва с нещастието на огромен брой други хора. Така че мисля, че тази книга има своето бъдеще.



Интервю на Румяна Панайотова, БНР, Програма “Хр. Ботев”, запис от 12.V.2008.

Автор:
25.11.2008 г. 23:29
Посетено: 2069
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/6907-arh-todor-bulev-za-knigata-na-veselin-bulev-da-zhiveesh-na-inat