Интервю

Жанет Орфану: Писаното слово е вслушване и сънастрой с нашата Божествена същност

Седмата посока посочва пътя към Дома. Път към Това, Което Е

Жанет Орфану: Писаното слово е вслушване и сънастрой с нашата Божествена същност
Жанет Орфану


◊ ВМЕСТО ВИЗИТКА

Имах щастливата възможност да усетя от пръв поглед топлото, нежно и в същото време мощно и сияйно присъствие на една необикновено магнетична жена.
Жанет Орфану! Родена е в Асеновград, по професия е икономист (МИО), занимава се с международни компании, финансови съвети, консултации, инвенстиране, но веднага разбрах, че е истински поет в древногръцкия смисъл на тази дума, означаващ „правя”. Защото с единствената си книга (”Седмата посока”) е свършила много повече духовна работа, отколкото авторите на по десетина книги. Трябваше ми немалко време, за да разбера в какво се крие нейното духовно преуспяване, макар и настъпило след дълго търсене и лутане. Неслучайно избраната от нея фамилия, ми подсказа, че е била призвана да направи едно Орфическо обяснение на живота и да обрисува неговата физика на духа, единствено уловима чрез вслушване в нежния, призивен и мъдър глас на нашата Божествена същност. Не чрез позоваване на чужди авторитети, а чрез питане и сънастрой с Този, Който живее в нас. Тогава, според Жанет, и най-горещите и пламенни въпроси и желания не остават без отговор, защото и питащият, и отговарящият живеят на един и същ адрес. В нас самите.

Така са се родили различните езотерични прочити и аспекти на единствената истина, за да се опише истинският живот тук на земята, а не екзотеричният, отразеният чрез тълкуването на казаното вече от някой друг. В това се корени успехът на Жанет. Постигнала го е с природно естествения си, свеж, несложен език. С нейния специфичен, неназидаващ, неотричащ, а само признаващ всеки и всичко, начин на писане. И най-вече чрез пълното разголване и споделяне на своя изстрадан опит, което е много по-въздействащо от всички останали похвати. Само така човек може да се приближи поне малко до истината, която е извън границата на словесното. Само чрез непосредственото й възприятие като интровертно прозрение.

Затова и първият ми въпрос към Жанет е как тя е стигнала до него.


◊ ИНТЕРВЮ

- При мен този момент, както при повечето хора, дойде след много страдания, грешки, разочарования. Когато бях на 30 години (сега е на 44 - б.а.), бях успяла да постигна всичко в материален план, имах няколко брака зад гърба си, много връзки, но празнотата в душата ми все повече се разрастваше. Всичко ми бе опритивяло и тогава реших, че нищо повече не ме задържа в този свят, затова реших да го напусна. Когато обмислях подробностите обаче (вече си бях направила и завещанието), ми хрумна поне да направя за някой друг едно добро. С изненада открих, че това ми достави огромна радост, затова поисках да го повторя. И неусетно това така ме увлече, че престанах да мисля за себе си, за капризите и за егото си, които ме бяха довели до тогавашното ми окаяно състояние. После преминах през многото духовни книги и приятелства и стигнах до пълната трансформация в живота ми. А в края на миналата година след едно красиво духовно общуване в Стара Загора с приятелите от групата „В хармония с природата” почувствах, връщайки се в Кипър, където живея от 12 години, че трябва да излея душата си в слово. Така за десетина дни се родиха 250-те страници на книгата ми „Седмата посока”. Просто оставих думите да се излеят свободно през мен, без да знам какво ще бъде следващото ми изречение.
   
- От нея научих, че имаш много интересен начин за навлизане в твоята вътрешна словесност чрез един особен дневник...
- Да, имам си тетрадка за вълнуващите ме въпроси. Записвам ги и после искам помощ от Този, в Който са всички отговори, и моля за помощ и напътствие. Така по моста на насочената от мен мисловна енергия идва очакваното. Но този вътрешен призив задължително е изпълнен с много смирение и настройване на необходимата честота. Затова в дневника ми за разговори с Бога няма нито един, останал без отговор, въпрос, нито едно неизпълнено желание, особено мотивираните, които са в полза на Целостта. Писаното слово е вид терапия, забавяне на темпа, на ритъма, за да можеш да се вслушаш в думите на Своята висша Същност. Т.е. да разговаряш със себе си. Тогава читателят най-успешно влиза в ролята си на наблюдател.
    
- Придаваш особено значение на живеенето в и за Целостта, на действеното участие в нея, но започваш от мощното творческо средство – мисълта...
- Дори нещо повече. Мисълта, най-вероятно, е единственото средство за попадане в този свят на Хармония, на Сътворчество и Богоподобие. Почти съм убедена, че текстът от Библията „И рече Бог: Да бъде Светлина!”, има смисъл на помислил и пожелал. С това се обяснява и това, че има толкова много езици, с които така трудно се изразяваме, разбираме и общуваме с нашия Творец, но в замяна на това пък мисълта е най-универсалното ни средство за контактуване. Тя е Неговият механизъм, закодиран в нашите клетки, с който можем да Го открием и да се свържем. Затова вярвам, че в бъдеще всички ще заговорим този всеобщ космически език на мислите за обич, любов, вяра, прошка, милосърдие... А словото е било и ще си остане временно средство за общуване, което ще ни бъде нужно, само докато научим вечния, единствения Божествен, Вселенски език.
    
- Но, за да зазвучи един ден този „език”, е нужно, казваш, неговите мисловни „тухлички” да са преминали през огъня на закаляването и пречистването...
- Такъв е Божественият закон и дори Неговият Създател му е подвластен. Той е записан в клетките ни, в кръвта ни, в съзнанието ни. В него се изразява и духовният начин на живот, а именно да изчистваш всяко отделно нещо, от което се нуждаеш, да го посвещаваш на доброто, на Цялото и да не се опитваш да го притежаваш. И това е съвсем обяснимо. Знаем, че всичко във Вселената е енергия със своя честота на трептене (вибрация). Че всяка наша мисъл е една излъчена завинаги радиовълна. Поправимо и платимо, но необратимо. И тъй като всичко, което мислим и правим, е излъчена енергия, която се връща при своя създател със същата сила и същия знак, с който е изпратена, ние носим отговорност за това как използваме това, от което сме създадени. А честотата на енергията, която излъчваме, е в пряка зависимост от нейната чистота. Така както тялото и неговият обитател, Духът, са неразривно свързани на принципа на скачените съдове.
    
- Твърдиш, че заедно с всекидневното повишаване честотата на идващия нов енергиен поток, и ние трябва да повишаваме своята вибрация, ако искаме да оцелеем. Как ще стане това?
- Най-прекият път е чрез обръщането ни към седмата посока – тази навътре, чрез завръщането ни към Себе Си, към нашата Божествена същност. Към Това, Което Е. А То не е извън нас и никой друг, пък бил той и някакъв Месия, не може да ни го донесе отвън. То е вътре в нас и се постига чрез отпускане, намаляване на контрола и доверие в Неговия Създател. Само с това познание и с тази себепромяна ще можем да променим и света. Но това знание е знание, само когато е приложено, живяно, другото е просто информация и продукт на невежеството, изпълнено със страхове, неразбиране и неосъзнатост.
    
- Тогава, щом като всичко, от което се нуждаем, е в нас, защо не ни стига и отиваме извън него?
- Този процес е породен от експериментаторския дух на човека, от това да види какво е да си далеч от себе си. Но това, до което стигаме в този си стремеж не е „злото”, а е отново доброто, само че в по-малка степен, понякога необходимо ни, за да разшири представите ни за себе си. В това се изразява и нашият най-голям Божествен дар – да бъдем всичко, което е, включително и възможността да се отдалечим толкова много от същността си, че да забравим за нея. Но пък точно по този начин да разширим представата и на Твореца за Себе Си. Но и да разберем, че Бог е същата тази енергия, от която сме създадени и ние, че сме едно и също нещо, но в различни мащаби. Но тъй като насила само се взема, а не се дава, просто трябва да разрешим на Великия Учител да се прояви чрез нас. Но чрез дела, светът вече е преситен от умни думи. Така и започваме да творим чрез Него и Той чрез нас.
    
- До това творчество, казваш, стигаме чрез нашите свободни избори, чрез които се приближаваме към осъзнаване на Единната Истина...
- Те са най-силното ни оръжие и най-тежкия ни бич, стъпките, които ни водят към нужните ни уроци, дори и когато минават през грешките. И те са строго индивидуални и специфични за всеки един от нас. Тъй като общовалидни отговори няма. Всеки избира своите и те са по негова мярка и по негово сърце. Това е т.нар. принцип на сърдечното съвместяване. Истинното, вярното е това, което ни е по мярка, което ни носи радост, комфорт, мир, покой, лекота, хармония, което ни изпълва с любов и благодарност. А мярката за житейски стандарт е времето ни на радост. Бог ни говори чрез чувството ни на радост. Така, преминавайки през всички тези избори, ние ставаме осъзнати същества, т.е. разбиращи, че всичко е прекрасно и съвършено, точно такова, каквото е, и няма нужда от поправяне. Защото няма проблеми навън, оправянето е нужно само вътре в собствените ни глави. Иначе светът е съвършен такъв, къкъвто си е, всъщност. А с осъзнаването ще започнем и да виждаме единствено белите здрави зъби в разложения труп на чакала, както е в тибетската мъдрост. Тогава ще разберем, че не можем да променим света, а само отношението си към него. Светът винаги е бил, какъвто е, а ние решаваме как да го видим и дали да повишим или намалим вибрацията на видяното. Това е напълно достатъчно, за да изградим свят на благодат, любов, покой, мир, изобилие... Дори квантовите физици доказаха, че актът на наблюдение на частиците, променя самите частици. Това значи също и и че проблемите никога не се решават на нивото, на което са създадени. Подобни опити само ги задълбочават.
    
- Никой обаче не ни помага да се изправим лице в лице с проблемите, с удобното старо, за да можем да го осъзнаем и да се освободим от него...
-  Изборът ни да се събудим от съня на илюзиите, заблудите и дуалността е отново наш, макар че и обществото, и семейството, и религията, и училището много могат да помогнат за това наше решение. Но не го правят, заради леност, инерция, интереси. И стагнацията е така тотална, че само най-смелите и гъвкавите могат да се промушат през иглените уши на програмирания лабиринт от очаквания, изисквания, условия, забрани, послушание. От този премислен вместо нас модел, неизискващ мислене, творчество, а само съгласие и подчинение. От програмирания страх да се съмняваш в общоприетите  модели и авторитети. Цялото това невежество е отдалечаване от Бога, но пак с Негово допускане. Така и Той изследва и по-пълно опознава Себе Си. Дори невежеството, потъването в материята и илюзиите вършат своята полезна рабата. Когато им се наситят, хората търсят нови и осъзнати опитности.
    
- Поне сега, пред празника Рождество Христово, май трябва да повярваме, че радостта и „помощта отгоре” всъщност означават „отвътре”...
- Особено пред този важен за нас празник трябва да осъзнаем, че никога не сме сами, защото сме Неговите очи, ръце, крака и че Той е създал нашето тяло, за да се движи с него, да му се радва, да го променя и обича. Че във всеки един момент ние сме Бог, Който вкусва всичко чрез нас. Че Той диша чрез нас, гледа през очите ни. По-пълно и дълбоко осъзнава своята вечна и безгранична същност. А ние носим чрез Него цялото разнообразие, цялата гама, всички нюанси без изключение – от най-бялото до най-черното. Като клавиши на пиано сме – с тях можем да изсвирим красива симфония, но и техно, метъл или рок-музика. Затова е толкова комично временното да се състезава с Вечното, Егото с Бога. Затова войната с Вечното е загубена кауза, а партньорството с Бога е спечелена и творческа. Комично е и това, че вече 2 хиляди години все чакаме Месията отвън да ни спаси. А Той е Същият Този, който е в теб и в мен. Затова Исус никога не си е отивал. Той не е химера отпреди 2 хиляди години. Просто чака да свържем външното си съзнание с Неговото. А Христовото съзнание обединява всички крайности – ин и ян, материя и дух, добро и зло, правилно и грешно. Помирява ги чрез приемане, смирение, осъзнаване, прошка и любов. Ние сме мястото, където Той е съхранил Своето съзнание, за да не се загуби през времето и пространството. Но трябва да дадем съгласието си скритото в нас, в клетките ни Христово съзнание да възкръсне и да промени света. И да сложим край на своите небожествени избори и решения. Едва тогава ще се окажем в любовната прегръдка на щастието и ще можем да сме благодарни и на вятъра дори...
Автор: Лияна Фероли
22.11.2008 г. 22:26
Посетено: 4220
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/6891-zhanet-orfanu-pisanoto-slovo-e-vslushvane-i-sanastroy-s-nashata-bozhestvena-sashtnost