Интервю
Атанас Звездинов: Творчеството е заразяваща чиста радост от видяното
Интервю с носителя на наградата "Петя Караколева" (2008)
◊ ВИЗИТКА
Известният наш поет и писател Атанас Звездинов е роден на 5 август 1943 г. в София. Завършил е висше филологическо образование – славянска филология (чешки и български език и литература) в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като редактор в Националното радио и в издателство „Народна младеж”, като главен редактор на издателствата „Свят” и „Политрейд”, като директор на рекламно бюро, управител на издателска къща, организатор творческо производство в „Аудиовидео „Орфей”, директор на Дома на детската книга с музей „Ангел Каралийчев” към Министерството на образованието и главен редактор на списание „Родна реч”.
Автор е на 14 книги за възрастни и на 7 стихосбирки за деца. Преразказите му на български народни приказки са събрани в 5 томчета. Член е на СБП. С поетичната си книга за деца „Най-хубавото” бе удостоен за Деня на Кърджали с наградата за детска литература „Петя Караколева”, учредена от СБП и от Община Кърджали.
◊ ИНТЕРВЮ С АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ
- С какво, г-н Звездинов, според вас, книгата ви спечели този приз?
- В наградената ми книга са пресети едни от най-хубавите ми детски антологични стихотворения, които най-много са се харесвали при всичките ми литературни четения и срещи. Оттам ми дойде и идеята за заглавието, макар че някои го свързват с Александър-Геровото заглавие „Най-хубавото” и това ме радва, защото този наш майстор на словото е литературният ми кръстник. Псевдонимът ми е негово дело и той много го радваше, докато беше жив. Дори ме помоли да напиша предговора към избраните му стихотворения за деца и това беше голяма чест за мен.
- Какво искате да кажете на децата с тази книжка?
- На моите години вече всеки си прави равносметка и тъй като вече няма кой да отсява най-доброто, аз сам го избрах. Смятам, че и от мен ще останат няколко стихотворения. С тях искам да кажа на децата да наблюдават света. Защото най-важното нещо е гледането, виждането и чуването. Да се оглеждат, но не предпазливо, за красотата. Да ги радва всяко едно цвете, всяко дърво, да се радват, че са се събудили сутринта и им предстои един хубав ден.
- Това и за възрастните ли важи?
- Еднакво е за всички. Само че децата не го знаят, въпреки че го могат. Но трябва да им се говори за това. На възрастните само трябва да се припомня, а децата да се учат на това виждане. Аз тъкмо това правя. С моите стихове уча децата да виждат красивото и най-важното - да му се радват.
- Тук е мястото да ви попитам за литературата на „виждането” и на „мисленето”. Коя е за предпочитане?
- Аз не съм съгласен с такова противопоставяне. Литературата е нещо органично. Няма две литератури или литература на млади и стари, а трябва да има приемственост между тях. Иначе нещата гният. Не може да не се признават образците от миналото. Можем ли да махнем Яворов от литературата например? Не можем. Аз уважавам и само мисловната литература, но повече уважавам тази, която вижда, мирише, чувства. Всеки харесва според нагласата си. Аз харесвам сензитивната литература. Някои на могат да четат Пришвин, който дълго описва едно листо например, или Паустовски. Но аз съм изумен от тяхното майсторство. Така че литературното изкуство е велико, тъкмо защото е необхватно, пъстро и многогамно. И ние, които се занимаваме с него, трябва просто да си копаем своята „градинка” и да не се грижим много за това кой ще „бере” от нея. Всеки, според нуждата си и вкуса си, ще намери „цветето”, което ще задържи погледа му.
- Щом като литературата е една, не би трябвало тя да се дели и на „ниска” и „висока”…
- По-скоро трябва да се говори за това, кое е литература и кое не е.
- А по-какво личи? Има ли критерии за дълговечност в това майсторство?
- Критерият е заложен в нас. Четейки един текст, ако нещо трепне в тебе, ако те „хване” за гърлото, значи е добър. Няма ли тръпка, не те ли засяга по някакъв начин, значи не е литература. Може да бъде еквилибристика, жонгльорство. Има много майсторски направени текстове, но без да те докосват. Това е същото, както когато гледаш една жена и веднага разбираш дали ти въздейства или не. Може да е много красива, с много хубави черти, но да не успява да ти предаде каквото и да е чувство. Така е и при литературата.
- Не е ли най-висшият поет този, който живее своя идеал, при който има синтез между живеене и писане?
- Това е така, тъкмо така се стига до литературата на органичното единство, но тя е най-рядката и трудно постижимата.
- А на какво се дължи, според вас, въпросното разделение?
- Аз доста съм мислил по този въпрос, но приемам и тезата на един познат творец, който пише чудесни поеми, но е доста калпав като човек. Та той ми каза, че пише за това какъв иска да бъде, пък не може. Пише за стремежа си към идеала. Но това не са моите поети, аз харесвам органичните поети, които като кажат нещо, стоят зад него, отстояват го, живеят го.
- Това ли означава да си „звезден” поет? Това ли изразява и вашият псевдоним?
- Когато отидох в далечната 1963 г. при Александър Геров, който беше консултант в „Кооперативно село”, и му занесох мои стихове, той написа върху тях няколко псевдонима, но всички бяха в звездната посока. Каза ми, че това е въпрос на излъчване. Това означава, че зад името трябва да прозира чистота, ненакърнимост, не искам да бъда нескромен, но и висота. Това са все неща, на които можеш и трябва да бъдеш длъжен цял живот. Затова приемам псевдонима си като отговорност.
- А какво е да си мъдър? Една от книгите ви се казва „Мъдрец”. Духовният човек ли е мъдър?
- Това е да си над ежедневните, елементарните неща. Да не ти стига само хляба, а да чувстваш чистата радост от живота в духовното състояние. Духовният човек може да се радва, другият не може, защото се състезава непрекъснато. Духовният човек се радва на дребните неща, а недуховният – на колата, на парите…
- Кои други неща са също толкова несъмнен лакмус за човешкия дух?
- Признаването на другите, които са преди теб. Уважаването на чуждия успех. Непредубедеността, търпението и много други неща. Приятелския и добронамерен съвет, а не тръгването с готова теза към критикуване, заклеймяване написаното от някого. Колкото и да го правим, все пак времето решава кой да остане в литературата.
- Но това не пречи на литераторите да се критикуват взаимно, да се делят и да се поставят в някакви условни списъци на успеваемост. А защо в тази отсявка не участват и тези, за които е предназначено написаното – читателите. Иначе има риск пишещите сами да се четат, както и става много често.
- Оценката винаги трябва да е комплексна. Ето, виждаме на какво се крепят музикалните общества – на задълбочената музикална култура. А тя е един дълъг и труден процес на обучение, на възпитание. За да се превърне читателската култура в обществено поведение, преди това е трябвало да бъде политическа стратегия. Това е нашият много болен въпрос. Нечетенето означава незнание и оттам неможене. А как се оценява, когато няма знание? Затова салонът е пълен, когато пее една чалга-певица, и е празен, когато един добър поет чете поезия.
- В момента върви проектът „Голямото четене”. Този ли е начинът да се състои голямото четене, изобщо? И по-голяма част от хората да се обърнат към книгата?
- Не мисля, това няма да стане кампанийно.
- С какво вашите текстове стимулират хората в тази посока?
- От 5-6 години аз пиша главно басни. Мисля, че сега баснята е нужна. Мисля, че това е средството-камбана. И колкото и нескромно да звучи, аз поработих в тази посока доста задълбочено и развих баснята до едно по-високо равнище. В моите басни няма животни, а има понятия. В тях има по-абстрактни, философски неща. И това се призна от критиката. Затова СБП награди книгата ми „Мъдрецът”, защото е принос в баснята. Пък и в днешно време не върви да пишеш патриотарски оди. А сатирата отива точно в целта...
- Сатирата, обаче, понякога е доста крайна и „убива” със смях, „стреля” с подигравки…
- Не, тук няма такова нещо, има просто етична поука, без да е дидактична, и така стигаме пак дотам, откъдето започнахме – до радостта от наблюдението.
Известният наш поет и писател Атанас Звездинов е роден на 5 август 1943 г. в София. Завършил е висше филологическо образование – славянска филология (чешки и български език и литература) в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като редактор в Националното радио и в издателство „Народна младеж”, като главен редактор на издателствата „Свят” и „Политрейд”, като директор на рекламно бюро, управител на издателска къща, организатор творческо производство в „Аудиовидео „Орфей”, директор на Дома на детската книга с музей „Ангел Каралийчев” към Министерството на образованието и главен редактор на списание „Родна реч”.
Автор е на 14 книги за възрастни и на 7 стихосбирки за деца. Преразказите му на български народни приказки са събрани в 5 томчета. Член е на СБП. С поетичната си книга за деца „Най-хубавото” бе удостоен за Деня на Кърджали с наградата за детска литература „Петя Караколева”, учредена от СБП и от Община Кърджали.
◊ ИНТЕРВЮ С АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ
- С какво, г-н Звездинов, според вас, книгата ви спечели този приз?
- В наградената ми книга са пресети едни от най-хубавите ми детски антологични стихотворения, които най-много са се харесвали при всичките ми литературни четения и срещи. Оттам ми дойде и идеята за заглавието, макар че някои го свързват с Александър-Геровото заглавие „Най-хубавото” и това ме радва, защото този наш майстор на словото е литературният ми кръстник. Псевдонимът ми е негово дело и той много го радваше, докато беше жив. Дори ме помоли да напиша предговора към избраните му стихотворения за деца и това беше голяма чест за мен.
- Какво искате да кажете на децата с тази книжка?
- На моите години вече всеки си прави равносметка и тъй като вече няма кой да отсява най-доброто, аз сам го избрах. Смятам, че и от мен ще останат няколко стихотворения. С тях искам да кажа на децата да наблюдават света. Защото най-важното нещо е гледането, виждането и чуването. Да се оглеждат, но не предпазливо, за красотата. Да ги радва всяко едно цвете, всяко дърво, да се радват, че са се събудили сутринта и им предстои един хубав ден.
- Това и за възрастните ли важи?
- Еднакво е за всички. Само че децата не го знаят, въпреки че го могат. Но трябва да им се говори за това. На възрастните само трябва да се припомня, а децата да се учат на това виждане. Аз тъкмо това правя. С моите стихове уча децата да виждат красивото и най-важното - да му се радват.
- Тук е мястото да ви попитам за литературата на „виждането” и на „мисленето”. Коя е за предпочитане?
- Аз не съм съгласен с такова противопоставяне. Литературата е нещо органично. Няма две литератури или литература на млади и стари, а трябва да има приемственост между тях. Иначе нещата гният. Не може да не се признават образците от миналото. Можем ли да махнем Яворов от литературата например? Не можем. Аз уважавам и само мисловната литература, но повече уважавам тази, която вижда, мирише, чувства. Всеки харесва според нагласата си. Аз харесвам сензитивната литература. Някои на могат да четат Пришвин, който дълго описва едно листо например, или Паустовски. Но аз съм изумен от тяхното майсторство. Така че литературното изкуство е велико, тъкмо защото е необхватно, пъстро и многогамно. И ние, които се занимаваме с него, трябва просто да си копаем своята „градинка” и да не се грижим много за това кой ще „бере” от нея. Всеки, според нуждата си и вкуса си, ще намери „цветето”, което ще задържи погледа му.
- Щом като литературата е една, не би трябвало тя да се дели и на „ниска” и „висока”…
- По-скоро трябва да се говори за това, кое е литература и кое не е.
- А по-какво личи? Има ли критерии за дълговечност в това майсторство?
- Критерият е заложен в нас. Четейки един текст, ако нещо трепне в тебе, ако те „хване” за гърлото, значи е добър. Няма ли тръпка, не те ли засяга по някакъв начин, значи не е литература. Може да бъде еквилибристика, жонгльорство. Има много майсторски направени текстове, но без да те докосват. Това е същото, както когато гледаш една жена и веднага разбираш дали ти въздейства или не. Може да е много красива, с много хубави черти, но да не успява да ти предаде каквото и да е чувство. Така е и при литературата.
- Не е ли най-висшият поет този, който живее своя идеал, при който има синтез между живеене и писане?
- Това е така, тъкмо така се стига до литературата на органичното единство, но тя е най-рядката и трудно постижимата.
- А на какво се дължи, според вас, въпросното разделение?
- Аз доста съм мислил по този въпрос, но приемам и тезата на един познат творец, който пише чудесни поеми, но е доста калпав като човек. Та той ми каза, че пише за това какъв иска да бъде, пък не може. Пише за стремежа си към идеала. Но това не са моите поети, аз харесвам органичните поети, които като кажат нещо, стоят зад него, отстояват го, живеят го.
- Това ли означава да си „звезден” поет? Това ли изразява и вашият псевдоним?
- Когато отидох в далечната 1963 г. при Александър Геров, който беше консултант в „Кооперативно село”, и му занесох мои стихове, той написа върху тях няколко псевдонима, но всички бяха в звездната посока. Каза ми, че това е въпрос на излъчване. Това означава, че зад името трябва да прозира чистота, ненакърнимост, не искам да бъда нескромен, но и висота. Това са все неща, на които можеш и трябва да бъдеш длъжен цял живот. Затова приемам псевдонима си като отговорност.
- А какво е да си мъдър? Една от книгите ви се казва „Мъдрец”. Духовният човек ли е мъдър?
- Това е да си над ежедневните, елементарните неща. Да не ти стига само хляба, а да чувстваш чистата радост от живота в духовното състояние. Духовният човек може да се радва, другият не може, защото се състезава непрекъснато. Духовният човек се радва на дребните неща, а недуховният – на колата, на парите…
- Кои други неща са също толкова несъмнен лакмус за човешкия дух?
- Признаването на другите, които са преди теб. Уважаването на чуждия успех. Непредубедеността, търпението и много други неща. Приятелския и добронамерен съвет, а не тръгването с готова теза към критикуване, заклеймяване написаното от някого. Колкото и да го правим, все пак времето решава кой да остане в литературата.
- Но това не пречи на литераторите да се критикуват взаимно, да се делят и да се поставят в някакви условни списъци на успеваемост. А защо в тази отсявка не участват и тези, за които е предназначено написаното – читателите. Иначе има риск пишещите сами да се четат, както и става много често.
- Оценката винаги трябва да е комплексна. Ето, виждаме на какво се крепят музикалните общества – на задълбочената музикална култура. А тя е един дълъг и труден процес на обучение, на възпитание. За да се превърне читателската култура в обществено поведение, преди това е трябвало да бъде политическа стратегия. Това е нашият много болен въпрос. Нечетенето означава незнание и оттам неможене. А как се оценява, когато няма знание? Затова салонът е пълен, когато пее една чалга-певица, и е празен, когато един добър поет чете поезия.
- В момента върви проектът „Голямото четене”. Този ли е начинът да се състои голямото четене, изобщо? И по-голяма част от хората да се обърнат към книгата?
- Не мисля, това няма да стане кампанийно.
- С какво вашите текстове стимулират хората в тази посока?
- От 5-6 години аз пиша главно басни. Мисля, че сега баснята е нужна. Мисля, че това е средството-камбана. И колкото и нескромно да звучи, аз поработих в тази посока доста задълбочено и развих баснята до едно по-високо равнище. В моите басни няма животни, а има понятия. В тях има по-абстрактни, философски неща. И това се призна от критиката. Затова СБП награди книгата ми „Мъдрецът”, защото е принос в баснята. Пък и в днешно време не върви да пишеш патриотарски оди. А сатирата отива точно в целта...
- Сатирата, обаче, понякога е доста крайна и „убива” със смях, „стреля” с подигравки…
- Не, тук няма такова нещо, има просто етична поука, без да е дидактична, и така стигаме пак дотам, откъдето започнахме – до радостта от наблюдението.
Автор:
Лияна Фероли
Публикация:
19.10.2008 г. 18:02
Етикети:
Посетено:
1667
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/6647-atanas-zvezdinov-tvorchestvoto-e-zarazyavashta-chista-radost-ot-vidyanoto