Захари Карабашлиев: Америка ми даде увереността, че доброто все пак побеждава

Романът „18% сиво“ е плод на любовта ми към думите и образите, споделя писателят

◊ ВИЗИТКА

През това лято Захари Карабашлиев представи пред българските читатели своя роман „18% сиво”. Това е дебютната му творба. Другата страст на талантливия българин е драматургията. За пиеста „Откат” през месец май 2008 г. му е присъдена Голямата награда за драматургия от фестивала „Друмеви театрални празници” - Шумен.

От 1997 година Захари живее в САЩ - Охайо, а от 2001 в Сан Диего. В Щатския университет в Охайо учи художествена фотография. Започва да се занимава с фотография професионално, участва в изложби, работи с джаз музиканти, снима портрети и продава снимките си.
 

◊ ИНТЕРВЮ СЪС ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ

- Ако следвам заглавието на романа Ви, колко процента е сивото в България, за да тръгне човек по света?
- За да тръгне човек по света, не е нужно България да му се струва сива. Достатъчно е просто да иска да види и други цветове.
 
- Романът „18% сиво” плод на преживяното в САЩ ли е? Колко време Ви отне да го напишете?
- Романът „18% сиво“ е плод на преживяното в САЩ и в България. Повече от всичко обаче е плод на любовта ми към думите, образите, също на много часове труд и дисциплина.
 
- Доколко американската култура Ви е повлияла като автор? Прави впечатление, че пишете почти в телеграфен стил.
- Изключително много. Най-вече в отношението към труда и креативния процес въобще.
 
- Кой беше човекът, който Ви подкрепяше през цялото време, докато пишехте книгата?
- Съпругата ми Силвия и литературната ми редакторка Пепа Георгиева. Две изключителни жени, на които дължа повече отколкото може да побере това интервю.
 
- Какво очаквате от издаването на романа, ще се промени ли живота Ви?
- Очаквам добър прием от читателите. Вече го имам. Очаквам преводи и тиражи. Дали ще промени живота ми? Разбира се. Вече го променя. Няма да промени мен самия обаче - това е сигурно. Оставам си същият, отношението ми към хората не се променя ни най-малко. Снощи на премиерата във Варна имаше стотици читатели, много нови и непознати хора. Но там бяха и приятелите ми от първи клас, с които не съм спирал да поддържам връзка, макар да не живея в България от доста години...
 
- Освен това Вие спечелихте и наградата за драматургия в Шумен. Границата между драматургията и романа каква е? Чувствате ли се раздвоен?
- Спечелих Голямата награда за драматургия, присъдена от Сдружението „Нова българска драма“, да. Дали се чувствам раздвоен? Не. По-скоро не. Но ще имам нужда от повече време за работа. Писането за сцена и писането на истории са две различни неща, използват се други методи, други техники. Няма да е лесно.
 
- Като фотограф какво обичате да снимате? Какво Ви бяга от фотообектива?
- Като фотограф обичам да снимам човешки лица. Какво се крие зад тази повърхност, кожа, очи... Кой е този човек? Понякога улавям неща, за които самия позиращ не подозира у себе си. Понякога хората, които снимам, се харесват, понякога са изненадани от това, което виждат, но никога не са безразлични към себе си. Това за мен е най-важното.
 
- С какво се занимавате в момента?
- В момента давам интервю. След малко тръгвам към Балчик за откриване на изложба на съпругата ми Силвия..., после София за среща със студенти от Нов български университет, интервюта за пресата има няколко, следобеден блок, после летя за Калифорния. Там имам да довършвам един сценарий... Но и ще имам време да осмисля нещата, които се случиха с мен последните няколко седмици. Всичко тук беше много интензивно.
 
- Какво научихте от престоя си в САЩ? Какво Ви даде на самия вас?
- Научих, че всеки труд в края на краищата се възнаграждава. Научих много за процеса на писане, редактиране, научих много за фотографията... Америка ми даде увереността, че доброто в края на краищата побеждава.
         
- Къде се изгубихте? Намерихте ли се?
- Изгубил се бях някъде из себе си. Не спирам да се преоткривам обаче.
         
- Романът го представихте в доста български градове, как Ви възприемат хората, какви са Вашите впечатления?
- Навсякъде срещите протичат различно. Имах срещи с публика от стотина души преди два дни, над сто във Варна снощи, а съм имал и среща в един град с петима, двама от които журналисти. Навсякъде обаче аз се държа естествено, позитивно и се опитвам да въвлека хората в разговор. Монологичните форми са ми омразни, не съм такъв тип.
 
- Доколко може да се прави култура в САЩ? А в България?
- А какво е култура? Култура ли е Холивуд? Култура ли е Айфеловата кула? Култура ли е една африканска маска? А една родопска черга? А картините на Майстора? Култура, според мен се прави навсякъде. Трябва да имаш очи да я търсиш.
 
- Имали сте шанса да се запознаете с покойната вече българска актриса Мариана Димитрова. Какви са спомените Ви за нея, какво бихте искали да кажете, което не е написано все още?
- За спомени едно интервю няма да е достатъчно. Познавах я в последните няколко години от живота й. Мариана беше невероятно обаятелен човек - знаете го всички от екрана и сцената. Но тя си бе обаятелна и във всекидневния живот също. От първия момент, в който отвори вратата на дома им с Игор, за да ни посрещнат, нямаше никакви прегради в общуването ни. Скромен, непретенциозен човек - винаги ще те предразположи, винаги ще те накара да се почувстваш така, сякаш ти си звездата в този момент, а не тя. Все пита как вървят нещата ти, какво става с теб, как живееш... В тях беше винаги пълно с хора отвсякъде. Колко купони са правили, колко са ни събирали... Беше хан за българи отвъд океана. А на колко свои колеги актьори помагаше. Дъщеря й Александра и дъщеря ни Сара (тогава деца) на някое представление на поредната българска трупа късат билети, събират парите от представлението, после - директно на артистите. След това всички - публика, артисти, отиваме у тях, ядене, пиене, купон около басейна. Невероятно беше. Това, което много хора искат да разберат, е защо тя така избра да завърши живота си. А истината е, че никой никога няма да разбере какво я е довело до този край... Един журналист от Лос Анджелис след смъртта й написа някакъв отвратителен материал, опетни името на мъжа й Игор, изговори куп лъжи... Игор беше изправен пред дилемата или да се оправдава и да подклажда огъня на скандала, или да запази достойнството си и да мълчи. Като достоен човек, той избра второто. Мисля всъщност, че повдигна иск за клевета срещу журналиста. Журналистът се извини, оттегли материала си, но клеветата остана... Медията е огромна сила. Трябва да внимаваме с нея, защото думите остават. И с последствията от тях трябва да се справят живите.
 
- Какъв човек е Захари Карабашлиев?
- Откровен.

Автор:

Лилия Рачева

Публикация:

30.09.2008 г. 00:22

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Захари Карабашлиев

Посетено:

1684

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/34/news/6517-zahari-karabashliev-amerika-mi-dade-uverenostta-che-dobroto-vse-pak-pobezhdava