Интервю
Интервю с писателя Иванко Маринов
По повод най-новата му лирична книга "Откраднат сезон"
◊ ЗА КНИГАТА И АВТОРА
В последната поетична книга на Иванко Маринов прозира битийността на автора – такава, каквато я е живял, най-вероятно, от доста дълго време. Това е той. Нашият стар познайник. Поне за тези, които допуска по-близо до себе си. Винаги сме подозирали, че всичките тези „лирични артистични волности”, както самият той нарича последните си стихове, най-добре изразяват неговата същност. Само че сега ги е назовал съвсем недвусмислено. И някак си много по-фриволно и в същото време здравословно-тъжно. От тази книга разбираме и как точно е стигнал до тях, носейки нещо като „смях и грях”, като „трънче за душата боса”.
Именно „помилван, милван и оставен в немилост” от болеене по болката, нашият Иванко стига дотук, за да може да я удължи максимално. Та нали полетът ”започва от болката” и от „скрития под крилото трион” на болеещото сърце. За да може и да си дострада, да си „дояде” „малко понагнилата ябълка на къснобиблейската любов” и да дослуша нейната „приказка без глас” (кой знае пък, може би, възможно най-добрата). И все пак така, че да му остане време да си довърши „босоногата мечта” на трубадур безпесенен и без китара, но запътен към „втория етаж”, където вярната „контеса” отново и отново го чака. Пък и какво друго може да се случи, след като жаждата до ослепяване накрая прегръща само „една въздишка” („Орфей”).
Но как се стига до подобни на нея словесни състояния, до толкова тънък, едва докосващ и недоизказан рисунък, никак не ми е ясно, затова питам техния автор...
◊ ИНТЕРВЮ С ИВАНКО МАРИНОВ
- Все пак, колкото и да не се поддава на обясняване, какво е началото на тези твои словесни състояния, Иванко?
- Всичко започна в моята най-крехка детска възраст, когато живеех в махалата на обитателите със специфичен тен. Та те ме причакваха на излизане от библиотеката, за да ми вземат и разкъсат книгите. Но аз не се отказах от тези срещи. Продължавах да упорствам заради книгата. Може би точно този мой пръв спомен за изящната словесност е изработил у мен съпротивата – един от най-верните начини да се вкуси някакво удоволствие, особено естетическото.
- Това си е един съвсем ранен екзистенциализъм…
- Тогава изобщо не съм знаел, че се нарича така, но по-късно разбрах, че няма къде другаде да отидеш, че трябва да приемеш това наоколо, да станеш част от него. И че трябва да приемеш нещо съзнателно, за да не те деформира и промени. Защото тогава ти го приемаш донякъде, в името на еди какво си, без да позволяваш то да те прониква изцяло, така че да те застрашава. Т.е. ти доброволно се съгласяваш с тази „война”, защото няма къде да отидеш, да „дезертираш”. То и няма къде, защото си вътре в нея.
- Можеш например в алтернативната реалност на литературата…
- Вярно е, че литературата дава такъв избор, но аз предпочитам тя да отразява това наоколо, но като участие в играта, като наблюдаване на играта от тъч-линията, отстрани. Т.е. да можеш да играеш, без да се самозабравяш в тази игра и да знаеш защо я играеш.
- Точно необходимото наблюдение, според квантовата физика, може да промени реалността, и то ретроградно, в миналото. Литературата също ли го може?
- Не само го може, но това е един от основните й похвати, това е предметът на литературата. Ето, когато пиша за миналото, аз имам своя страничен поглед, формиран от това, което е сега край тебе. Т.е. не може да не се появи едно оценъчно съзнание и описание. Така че и когато всичко е описано достоверно, едно към едно, винаги ще има едно „но”… А има и друго, едно художествено произведение може да бъде напълно измислено, но пак да изглежда напълно достоверно и реално. А, ако почнеш от факта, от случката, няма да стигнеш доникъде, но ако започнеш от характера, сто на сто ще стане добре.
- Кой пише така?
- Всички, усещат или не, пишат така. Но, ако мислиш, че описваш нещо така, както е било, нищо няма да стане. Защото спомените на един човек за събития, които са се случили преди 40-50 години не се приемат от изследователите на историята, защото има редица пречупвания, като възрастови, психически и т.н. Дори едно събитие от вчера, описано днес, няма да бъде същото. Опитвал съм да напиша станали с мен случки, истории, готови за литературен сюжет, но не е излизало нищо. Защото те са били по-хубави от това, което после пренасям на белия лист. Т.е. има някои неща, които са наглед готови за литература, но те са извън литературата и ти трябва да ги достигнеш. А поднесени така наготово – е много трудна работа. Макар че има и примери за обратното. Знаем класически пример за Хемингуей, който пренася в „Старецът и морето”, с който става Нобелов лауреат, една своя готова журналистическа кореспонденция за един стар рибар. Но от нещо много кратко той прави нещо, което влиза в класиката на американската литература.
- Творчеството е съзидание и като такова в какво най-вече се изразява то?
- Съзиданието, раждането не може без „смъртта”, без „убиването”. Което не значи, че истинската реалност убива измислената или обратно, а нещо като това, че под едно и също дърво си е почивал Христос и се е обесил Юда. Това е и като въжето, което служи и като зидарски отвес, и като бесилка. Но в тези неща аз съм и религиозен, и суеверен. Не искам да пипам творческия процес. Дразня се и от думата „вдъхновение”. Когато някой казва, че му липсва, само си търси оправдание, че пие „боза”, а не друго нещо.
В последната поетична книга на Иванко Маринов прозира битийността на автора – такава, каквато я е живял, най-вероятно, от доста дълго време. Това е той. Нашият стар познайник. Поне за тези, които допуска по-близо до себе си. Винаги сме подозирали, че всичките тези „лирични артистични волности”, както самият той нарича последните си стихове, най-добре изразяват неговата същност. Само че сега ги е назовал съвсем недвусмислено. И някак си много по-фриволно и в същото време здравословно-тъжно. От тази книга разбираме и как точно е стигнал до тях, носейки нещо като „смях и грях”, като „трънче за душата боса”.
Именно „помилван, милван и оставен в немилост” от болеене по болката, нашият Иванко стига дотук, за да може да я удължи максимално. Та нали полетът ”започва от болката” и от „скрития под крилото трион” на болеещото сърце. За да може и да си дострада, да си „дояде” „малко понагнилата ябълка на къснобиблейската любов” и да дослуша нейната „приказка без глас” (кой знае пък, може би, възможно най-добрата). И все пак така, че да му остане време да си довърши „босоногата мечта” на трубадур безпесенен и без китара, но запътен към „втория етаж”, където вярната „контеса” отново и отново го чака. Пък и какво друго може да се случи, след като жаждата до ослепяване накрая прегръща само „една въздишка” („Орфей”).
Но как се стига до подобни на нея словесни състояния, до толкова тънък, едва докосващ и недоизказан рисунък, никак не ми е ясно, затова питам техния автор...
◊ ИНТЕРВЮ С ИВАНКО МАРИНОВ
- Все пак, колкото и да не се поддава на обясняване, какво е началото на тези твои словесни състояния, Иванко?
- Всичко започна в моята най-крехка детска възраст, когато живеех в махалата на обитателите със специфичен тен. Та те ме причакваха на излизане от библиотеката, за да ми вземат и разкъсат книгите. Но аз не се отказах от тези срещи. Продължавах да упорствам заради книгата. Може би точно този мой пръв спомен за изящната словесност е изработил у мен съпротивата – един от най-верните начини да се вкуси някакво удоволствие, особено естетическото.
- Това си е един съвсем ранен екзистенциализъм…
- Тогава изобщо не съм знаел, че се нарича така, но по-късно разбрах, че няма къде другаде да отидеш, че трябва да приемеш това наоколо, да станеш част от него. И че трябва да приемеш нещо съзнателно, за да не те деформира и промени. Защото тогава ти го приемаш донякъде, в името на еди какво си, без да позволяваш то да те прониква изцяло, така че да те застрашава. Т.е. ти доброволно се съгласяваш с тази „война”, защото няма къде да отидеш, да „дезертираш”. То и няма къде, защото си вътре в нея.
- Можеш например в алтернативната реалност на литературата…
- Вярно е, че литературата дава такъв избор, но аз предпочитам тя да отразява това наоколо, но като участие в играта, като наблюдаване на играта от тъч-линията, отстрани. Т.е. да можеш да играеш, без да се самозабравяш в тази игра и да знаеш защо я играеш.
- Точно необходимото наблюдение, според квантовата физика, може да промени реалността, и то ретроградно, в миналото. Литературата също ли го може?
- Не само го може, но това е един от основните й похвати, това е предметът на литературата. Ето, когато пиша за миналото, аз имам своя страничен поглед, формиран от това, което е сега край тебе. Т.е. не може да не се появи едно оценъчно съзнание и описание. Така че и когато всичко е описано достоверно, едно към едно, винаги ще има едно „но”… А има и друго, едно художествено произведение може да бъде напълно измислено, но пак да изглежда напълно достоверно и реално. А, ако почнеш от факта, от случката, няма да стигнеш доникъде, но ако започнеш от характера, сто на сто ще стане добре.
- Кой пише така?
- Всички, усещат или не, пишат така. Но, ако мислиш, че описваш нещо така, както е било, нищо няма да стане. Защото спомените на един човек за събития, които са се случили преди 40-50 години не се приемат от изследователите на историята, защото има редица пречупвания, като възрастови, психически и т.н. Дори едно събитие от вчера, описано днес, няма да бъде същото. Опитвал съм да напиша станали с мен случки, истории, готови за литературен сюжет, но не е излизало нищо. Защото те са били по-хубави от това, което после пренасям на белия лист. Т.е. има някои неща, които са наглед готови за литература, но те са извън литературата и ти трябва да ги достигнеш. А поднесени така наготово – е много трудна работа. Макар че има и примери за обратното. Знаем класически пример за Хемингуей, който пренася в „Старецът и морето”, с който става Нобелов лауреат, една своя готова журналистическа кореспонденция за един стар рибар. Но от нещо много кратко той прави нещо, което влиза в класиката на американската литература.
- Творчеството е съзидание и като такова в какво най-вече се изразява то?
- Съзиданието, раждането не може без „смъртта”, без „убиването”. Което не значи, че истинската реалност убива измислената или обратно, а нещо като това, че под едно и също дърво си е почивал Христос и се е обесил Юда. Това е и като въжето, което служи и като зидарски отвес, и като бесилка. Но в тези неща аз съм и религиозен, и суеверен. Не искам да пипам творческия процес. Дразня се и от думата „вдъхновение”. Когато някой казва, че му липсва, само си търси оправдание, че пие „боза”, а не друго нещо.
Автор:
Лияна Фероли
Публикация:
28.09.2008 г. 15:07
Етикети:
Посетено:
1220
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/6506-intervyu-s-pisatelya-ivanko-marinov