Интервю

Емил Пенчев: Човекът на изкуството трябва да бъде като духовен магнит

Поглед през магнитното огледало

Емил Пенчев: Човекът на изкуството трябва да бъде като духовен магнит


◊ ВИЗИТКА

Емил Пенчев – утвърден кърджалийски художник, скулптор, автор на мемориалния паметник "Илиева нива" в памет на 200-те деца, избити през 1912 г., на скулптурата "Първата целувка" в местния парк "Простор", на статуетката-награда за детска литература на името на Петя Караколева и на монумента „Тронът на словото” в памет на Марко Семов. Сатирик, поет, музикант. Негови проекти неведнъж печелят награди у нас и в чужбина.

. Пристрастия – работата му.
 
. Съобразява се не с общозначимите, а с критериите на големите в изкуството, макар и с ясното съзнание, че вечно се учим от тях.

. Вижда щедростта на духа в пълното раздаване, в искреността, честността. Защото егоцентричното изкуство носи много, много тъжна радост.

. Днешният духовен апокалипсис и естетическият срив, според него, се дължат на  доминиращото материалното начало и на това, че липсва почва за обратното при толкова много чалгазаконодатели.

. Смята, че не можеш да бъдеш космополит, ако нямаш и само своя идентичност и че това го могат само хората-робокопи.

. Днешните форми на литературен живот му носят много тягостно чувство, защото не отразяват реално времето.

. Човекът на изкуството, убеден е, трябва да въвлича в себе си като духовен магнит всичко около себе си и да го връща пречистено, очовечено.

. И вместо да въздиша поетично-пасторално, като много други, отива да види протестиращите млекопроизводители и да сподели болката им.


◊ ИНТЕРВЮ С ЕМИЛ ПЕНЧЕВ

- Емо, как виждаш днешните литературни срещи и как си представяш формите, които ги изповядват?
- Не ги виждам изобщо, ако избягват случващата се брутална реалност, а говорят само за цветенцата и соларните култове, да речем. Ако се занимават с т.нар. тип "учителска", пасторална и компромисна поезия. И ако само теоретизират и развяват някаква отвлечена естетика. Напразен разход на енергия, докато в същото време до нас пребиват млекопроизводители, води се война. Предизвикателството е в това и финото и чупливо нещо, като поезията, да бъде на нивото на сарказма, т.е. на своето време. Защото не всичко е шоу-програми и сериали.

- Но там ли е мястото да се говори за всичко това?
- А къде другаде, след като никъде не се случва? Всичко друго е измислено и изсмукано изпод ноктите. Пък и тези бягства са много кратки и след тях не остава нищо. Бокачо и Чосър затова са велики, защото осмиват тези, които бягат от времето си. Ако Гойя беше загърбил насилието на своето време, какъв творец щеше да бъде? Подобни примери има достатъчно.

- Защо ние българите не можем да се похвалим с повече такива примери?

- Защото сме страхливи. Често коментираме с приятели за този наш индивидуализъм и за робския ни синдром, така добре описани от Марко Семов и от другия наш голям народопсихолог – Иван Хаджийски. Не случайно и двамата са от Троянския балкан. Това е да си творец с ръка върху пулса на народа си и да мериш неговото кръвно. Да знаеш как му е скроена и душата, и дрехите, и бельото.

- И откъде се взе това зло на главите ни?
- Най-вече от другата форма на глобализъм – комунизма. Все лабораторни експерименти, които сринаха ценностната ни система. От типично нашето беззаконие, което ражда апатията и умората – също. И ако сме гнусливи към гадното ежедневие, то никога няма да се промени. Ботев затова е велик, защото го е знаел. За каква литература днес може да става дума, след като не си задаваме въпроса, защо е това беззаконие и тази безстопанственост? И как се опазва всяка педя земя, вместо да се разпродава? Но вместо това, на нас ни е много удобно да се заврем някъде на уединение при климатиците, да естетизираме и да бягаме от истината и от себе си. Никога не съм си мислил, че след тоталитаризма страхът ще ни завладее в още по-голяма степен. И всичкото това в 21. век. Заради това наше раболепие винаги ще ни презират.

- Ако ти трябваше да създадеш някаква нова клубна форма за литература, как би изглеждала тя?
- Тя щеше да бъде само за литература, която отразява истинската действителност. Дори бих изработил с удоволствие награда за най-добрите в нея. Макар че и днес има много брутални текстове, но при някои от техните автори има идентифициране с написаното. Това са така наречените „мутри” в литературата. Но пък и другата крайност - днешните отвлечени естетики не са по-добри и не струват дори колкото една детска усмивка. Много безсмислен пълнеж, много „силикон” има в днешните чалга-текстове. Дори и някои от тях да са сносни, облечени в чалга-музика, стават вулгарни. Това е като да развратиш едно дете. Нещо като трафик с думи.

- Добре де, ако словото назоваваше нещата такива, каквито са, при днешното нечетене, щеше ли да ги промени към по-добро?
- Достатъчно е да си спомним какво направи една „История славянобългарска” или пък една поема, като „Горски пътник” и отговорът ще дойде от самосебе си. Но днешното затъване в страха и блюдолизничеството не позволява да се родят творци от такава величина, които да бъдат съвестта на нацията. Като Ботев, Вазов, Левски, Захари Стоянов, Димчо Дебелянов, Яворов…

- Ти определено говориш в своята сатира и в поезията си за днешната бруталност, дори имаш такъв стих (”Брутално”) и в него казваш, че всяка Пенелопа е баба и не дочаква своя Одисей. Защо не се завръщат днешните Одисеевци?
- Защото ги убиха. Нима и Христо Фотев не беше Одисей? Пък умря в мизерия и го преследваха за 20 лева телефонна сметка. Това е едно пак типично наше проклятие с много изявена клиничност. То се изразява и в това, че си отричаме и омаловажаваме малцината, даващи ни културен статус пред света. Ерозията е така голяма, че колкото и да изрязваш некротиралата тъкан, вече не остава нищо за изрязване, толкова всичко е загнило.

- Тогава какво ни остава?
- Заедно с тоталното опростачване и маргинализиране, с течение на времето, неминуемо ще се стигне и до пълно деградиране. И след това до каквито и нови периоди и цикли да се отиде, ще останат безвъзвратно скъсаните днес и от нас нишки. Скъсани с бездушие, безчувствие, конформизъм и раболепие.

- Но много по-страшно е, когато носителите на тези качества са хора на изкуството, защото това заплашва с изкривяване създаваните от тях модели на мислене, на култура, на обществено мнение.
- Това важи в по-голяма степен за тези, които имат по-голямо въздействие върху обществото. Другите отминават незабелязано и нечувано. Но повсеместното трупане на духовен „холестерол” е вече явление, заплашващо устоите на душата. Това е зомбиране с шоу-програми, мачове и сладникави плодови „диети” в изкуството. Замазване на "стъклото", за да не се виждат протестите на фермерите, полицейското насилие…

- Изкуството спомага ли за попадането в този ад на бездуховност и невежество?

- Във всички случаи то е в голям дълг към народа си. Особено това, което е полуинтелигентно. Докато големите в него са малцина, тези, които си говорят с времето и с историята. Затова троновете и на словото, и на мъдростта обикновено са празни. Не случайно в нашия фолклор се казва, че на трона на Учителя не може да седне дори царят.

- Едни от последните ти скулптурни работи са свързани с имената на талантливата кърджалийска писателка Петя Караколева и с това на уникалния наш народопсихолог Марко Семов. Намираш ли нещо общо между тях?
- И двамата се отличават със своята разказваческа дарба, със своето родолюбие и със своята човечност. Това е магнетична дарба. В нея протича ток и няма как да не предава видяното, почувстваното на „електромагнитни” честоти. И двамата са изпълнили дълга си към родното място. Добре е, че ги има, и дай, Боже, повече такива творци.

Автор: Лияна Фероли
15.08.2008 г. 16:33
Посетено: 1275
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/6350-emil-penchev-chovekat-na-izkustvoto-tryabva-da-bade-kato-duhoven-magnit