Леа Коен: За "прехода", за Прага '68 и за "Бягащи мишени"

◊ ИНТЕРВЮ НА ЗЕЛМА АЛМАЛЕХ ЗА БГНЕС

- Госпожо Коен, Вие сте личност, активно участвала в промените на България, както  и един от първите ни дипломати и то в Брюксел след 10 ноември 1989 г. От тази позиция как преценявате случващото се в момента в България?

Благодаря на БГнес, че ми дава възможност да споделя с многобройните му читатели някои общи тревоги и разсъждения, които ме занимават, независимо дали съм в София или в някоя друга точка на света.

Като се връщам назад в далечната вече 1990 година, виждам, че една огромна положителна енергия в обществото беше пропиляна. В привидния хаос на настъпилите след 10 ноември събития имаше възможност гражданите и възникващите като гъби нови демократични партии да структурират едно действително гражданско демократично общество. Бяхме почти на крачка от такова решение. В неговата реализация участваха всички поколения (студенти, пенсионери, млади и зрели хора) и всички съсловия (интелигенцията на първо място). Това означаваше възможност да се разбие клановото, племенното разбиране и прилагане на социализма, което превръщаше България в една полуфеодална страна, собственост на няколко клана, чиито вождове се намираха в бившето Политбюро на БКП и чиито портрети висяха в огромен ръст по площадите и във всички държавни институции, за да знаем всички кои са нашите господари.

Демократичната енергия беше обаче насочена навън и може би тогава това не беше грешно, защото България трябваше да възстанови загубения си международен авторитет, особено оцапан от мръсните истории с „българския чадър”, с покушението срещу папата, с нахлуването на българските танкове в Чехословакия, със смяната на имената на българските турци,  с просташкото управление на Тодор Живков, който беше дал достатъчно доказателства не само, че беше най-верен слуга на Москва, но и че беше от най-консервативните лидери в самия комунистически блок (за пример могат да се вземат материалите от срещите във Варшава, Братислава и три пъти в Москва на комунистическите ръководители в периода май-август 1968 г., където се разисква Пражката пролет, за да се убедим, че България и лично Тодор Живков за изиграли крайно отрицателна роля в решенията по този въпрос.)

Но докато усилията на демократичните сили бяха насочени навън, включително с назначенията на новата вълна демократични посланици, за да се възстановят прекъснатите контакти, беше изпуснато политическото структуриране вътре (голяма вина в това има и президентът Желев), което позволи постепенно възстановяване на изпадналите първоначално в паника разбити комунистически кланове, новото им преструктуриране с помощта на бивши силови структури, до пълното възстановяване на тяхното господство в днешно време. Можете ли да си представите в която и да било друга бивша комунистическа страна в управлението да участват семействата на Хонекер, Чаушеску и компания? Е, в България това не само е възможно, но днес е и всеобща практика в горните етажи на властта, към която гражданите проявяват необяснима търпимост. България днес се управлява от бившето Политбюро и ЦК на БКП чрез неговите деца и внуци. Това не би било толкова страшно, ако те не бяха обвързани в същите кланови зависимости на интереси, включително икономически, както и в миналото. Към съществуващите вече кланове се прибавиха още няколко (на бившия цар, на ДПС), но те, както се вижда от комфорта на „тройната коалиция”, са намерили „магическа формула” за съвместна подялба на България.

В момента България само имитира демокрация, фактически обществото и политиката са далеч от нея.

- Не живеете постоянно в България, но идвате често. Как изглеждат нещата, когато сте в София, и как, когато сте в Швейцария, в Испания или, където и да е другаде по света?

Действително, разликата е голяма. С изключения на няколко издания в ограничен тираж, картината на обществения и политически живот, която се пресъздава от българските медии, не отговаря на реалността, в която живеят българските граждани. Образът на България по света е на много бедна и много корумпирана страна. Това изобщо не личи в българското виртуално-медийно пространство. Страниците на печата се заливат с псевдоновини от категорията „пийпъл”, за да могат огромните цветни картинки на разголени девойки или на безвкусни светски партита и модни дефилета с участие на хора от властта да създават ониристичен фон, върху който социалните проблеми просто изчезват.  А те са основният проблем на българското общество, което не е в състояние в този момент да ги разреши. Правителството си въобразява, че единственото оперативно средство са фондовете и програмите на ЕС и енергийната обвързаност с Москва, но те не са никава панацея. Мисля, че по никакъв начин ЕС няма да допусне да бъдат окрадени парите на европейските данъкоплатци от корумпирани чиновници и от партийни кланове, както и че Москва ще проявява предишната „братска” щедрост по партийни причини. Ако някой си е правил такива сметки, просто се е лъгал. Всички се радваме, че ЕК разполага със средства за контрол и за управление, които ще притиснат до стената корупцията. Там е моята надежда, това може да обнови и преструктурира българската политика. Защото важна особеност на клановете е, че те са паразитни образования, които не могат да живеят без корупционни средства. Двата начина за набиране на средства при тях са вътрешните данъци и парите на ЕС. Виждаме как се оперира и с едното, и с другото в момента.

Съществува и третият начин – развитие на вътрешната икономика, но тази коалиция няма политическа воля да го направи, а може би и не знае как. Пример са тримата лидери на коалицията – никой от тях, преди да стане такъв, не е работил нищо и не е постигнал нищо лично. Те не са специалисти в нито една област. Колкото и „демократичната” преса и електронните медии да ги рекламират от сутрин до вечер, от това техните управленчески способности не нарастват. Това ли са строителите на съвременна България и къде са истинските строители? В публичното пространство присъстват две категории – управляващи и шоузвезди. Е, с тях ли ще просперира България? Прекрасният ни потенциал от млади, кадърни и вече много образовани специалисти или се реализира в чужбина (при това за голяма радост на клановете и на управляващите, които не желаят реална конкуренция и затова гледат да отстранят навреме всичко кадърно около себе си), или се опитва да направи нещо в България, но е изправен пред корнелиевски избор – или да приеме правилата на корупционната игра (вижте какво става в строителството например!), или да изнамери някаква гениално обезпечена ниша, в която да работи в относителна независимост от държавата. Докато този потенциал не намери достатъчно гарантирана база да работи в България и да я развива, няма да има икономически напредък. Навремето се хвалехме, че България нямала природни богатства и петрол, но имала човешки потенциал от образовани специалисти. Е, направихме всичко възможно, за да го загубим. Най-кадърните деца на нацията отидоха да прилагат своите способности в чужбина и, нека не се заблуждаваме, засега обратно се върнаха само онези, които не можаха да се реализират там. Огледайте се около себе си и ще намерите десетки примери в потвърждение на това.

- Като интелектуалец и като свидетел в онези години, как с днешна дата си припомняте Пражката пролет от 1968 г., която ще отбележим, ако „се сетим”, с нейната 40-годишнина?

Естествено, помня много добре Пражката пролет и „ледниковия” период след нея. Имах приятели интелектуалци в Братислава и няколко месеца след прословутия 21 август, когато и българските танкове на Добри Джуров влязоха в Словакия, ги посетих и те ме заведоха по местата, където  са се развивали събитията. Беше истинска трагедия, видях реката, в която словаците масово са скачали, за да се опитат да минат на австрийския бряг, броят на застреляните беше с десетки. Научих подробности, от които гърлото ми се свиваше от мъка. Приятели на моите приятели бяха загинали, отидохме и поставихме на мястото на брега цветя, дойде патрул, който ни нареди веднага да се махаме. Но хората продължаваха да ходят там покрай реката и да хвърлят цветя в нея, това беше прекрасно! Мой приятел, словашки композитор, беше написал вдъхновен триптих по този сюжет, дори ми даде нотите, но в България никой не посмя тогава да го изпълни. Но тогава те все още вярваха, че не всичко е изгубено, още витаеше във въздуха еуфорията на свободата, веднъж опитан, този вкус остава завинаги. За жалост трябваше да чакаме още 20 години. След Пражката пролет настъпи един от най-суровите периоди на брежневизма и на живковизма.

Единственият начин България да отбележи Пражката пролет е правителството и президентът най-после да се извинят на чехите и словаците за свинството, в което участвахме тогава. Защото никой не ни беше принудил. Янош Кадар се беше възпротивил. На срещата във Варшава на 14 и 15 юли 1968 г. на държавните и партийни ръководители от Варшавския договор, Тодор Живков е онзи, който пръв дава предложението за „военна намеса” и по-късно участва активно в изработването на „доктрината Брежнев”. Никога не беше потърсена не само отговорност, но и публично обяснение от Добри Джуров, министър на отбраната през онзи период и член на Полтибюро, за неговата заповед от 19 август 1968 г., с която се нарежда на български военни части да участват в „разгрома на вражеските елементи в Чехословакия” (заповед 004 от 19.08.68). Може би някой най-после ще се извини за строго секретното Постановление №39 от 20 август на Министерския съвет на НРБ за "участие с въоръжени сили за оказване помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу контрареволюцията“.

Колкото и да е неприятно, България носи вина за тази трагедия. Все пак Вацлав Хавел е лежал четири години в затвора заради нахлуването на българските танкове. Не е чудно, че когато бе създадена Вишеградската тройка, чехите не искаха и да чуят за участие на България в този съюз. Не е чудно също, че България не бе приета заедно с Чехия, Унгария и Полша при първото разшииряване на ЕС. Историческите последици от поведението на Живков и сие през 1968 г. бяха платени от целия български народ.

- Какво промени и какво не успя в десетилетията Прага 1968?

Единственият положителен резултат от Пражката пролет в международен план беше, че разруши всякаква илюзия за някакъв „комунизъм с човешко лице”. Това подейства силно отрезвяващо на левите движения в Европа и ги отдалечи от Москва. Социалдемокрацията не искаше да има вече нищо общо с „танковия комунизъм”. От друга страна, Пражката пролет втвърди режима на Брежнев, също и на Живков, от което всички пострадахме. В периода от 1968 г. нататък в България например периодично се провеждаха „наказателни” акции за сплашване на интелигенцията, част от които са серията „шпионски” процеси (някои завършили със смъртни присъди), периодични кадрови чистки във всички „идеологически” институции, създаване на забранителни списъци, включване в НК на престъплението „бягство зад граница”, създаване на понятието „невъзвращенец” за лице, останало в чужбина, преследване на членове на българската емиграция, включващо и убийството на Георги Марков, и други подобни. Тогава се преструктурираха, усъвършенстваха и „обогатиха” службите на ДС, създадоха се Шесто управление, Второ управление и бе вербувана огромна армия от доносници. За съжаление тогава беше създадена и обслужващата властта върхушка на интелигенцията, която публично чрез стихове, платна и кантати се обясняваше в любов на властта и лично на Тодор Живков и семейството му.  Всичко това отрови в дълбочина българското общество и в частност интелигенцията.

- Защо решихте, какво Ви вдъхнови поредния си роман да посветите на онова време? Какъв е сюжетът?

Новият ми роман „Бягащи мишени”, който е почти завършен и ще бъде издаден до края на годината от „Сиела”, черпи сюжета си от изключително интересната, наситена с драматизъм и вътрешни конфликти, атмосфера на онази епоха. Имах възможност да се запозная с неизвестни доскоро български архиви от онова време, които се намират във Вашингтон, и бях потресена от факти, които са били крити десетилетия от българското общество. В светлината на тези факти всичко, което ни се е случвало, добива друга логика. Това инспирира сюжета на романа ми, действащите лица в който са изцяло музиканти, но те отразяват съдбите на цялото българско общество от онази епоха, която в романа започва с чешките събития. По силата на нещастен исторически парадокс смятаната за провинциална България от онова време е била съществена част от международната репресивна машина на „брежневизма” и е играла, не само епизодично, скрита и много неприятна роля. Това оставя и до днес кални следи върху лицето на България, които с общи усилия трябва да почистим. Иска ми се чрез книгите ми да покажа, че това е ставало против волята на честните българи и че самите те са били жертви.

- Какво най-много Ви огорчава и какво най-много Ви радва в днешна България?

Най-много ме огорчава, когато виждам, че близките ми и приятелите ми в България се справят трудно с действителността и с тежкото ежедневие, че са незащитени срещу произвола на мафията и срещу корупцията, където и да се намира тя, и нямат никаква сигурност, а най-много ме радва, че въпреки това успяват да запазят оптимизма си, не страдат от черногледство и продължават да се занимават с градивен труд и с творчество. Това са фантастични хора, а страна, която ги има, не е обречена.