Интервю
Георги Константинов: Литературата е достатъчно сериозно нещо, за да бъде оставено само на литераторите
Всички участваме в писаното човекознание
◊ ВИЗИТКА
Георги Константинов е може би най-пътувалият човек сред събратята си. И то не само в страната си. С българските си почитатели прави 40-50 срещи годишно. Като един истински друмник, той е посетил и повече от 70 страни по света. А, който веднъж е бил помамен от пътищата на непознатото, невидяното, не може да смири странстващия си дух.
Преди да дойде в Кърджали, е гостувал на своите читатели в Сливен, Варна, Балчик, а малко преди това е „отскочил” до Македония и до Сенегал.
◊ ИНТЕРВЮ С ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ
- Как се възприема поезията, изобщо художественото слово по света, г-н Константинов?
- Навсякъде сетивността за него е различна, но все пак има и нещо общо – възторженото отношение към писаното слово. Ето например нашите черни братя от Сенегал изливат душата си в поезията, която при тях е по-песенна. Дори прозата им лежи на народните предания. Дори имат цял жанр – „народен разказвач”. И въпреки безработицата и икономическите си проблеми, сенегалците са по-безгрижни, имат по-весел характер. Вижда се, че повече залагат на небето, и то наистина им помага да се чувстват по-добре.
- Накъде, все пак, водят многото „пътища, прехвърлени през рамо”?
- Водят към сърцето и остават в т.нар. памет на сърцето. Един голям поет казваше, че пътуванията му заместват четенето на книги. Аз обичам и двете неща. Всички срещи - и с новите страни, и с новите читатели и книги, ти дават нещо много ценно. А аз съм човек, който може да вземе от всеки един контакт полезното. Запомням случки, после си ги доизмислям. Тези срещи разработват наблюдателността, фантазията, разширяват нашия хоризонт. И всички пътища, водещи навън, водят навътре, събират се в теб, разширяват твоята същност.
- Какво губят непътуващите?
- Има много умни хора, но си стоят само със себе си, затворени в своята колба и тази им затвореност много им личи. Могат много да четат, да гледат филми, но в прекия досег с непознатото има много подробности, които няма как другояче да усетят. Цветовете, миризмите например в неидеализирания живот са една много по-добра школа за опознаване.
- Как се ражда литературата при твореца-пътник?
- Когато пътувам, аз не мисля за литература. Пък и тя е достатъчно сериозно нещо, за да я оставим само на литераторите. Тя е човекознание. И като такова, се формира от всички и от всичко. Всички хора участват в нея, като създават проблемите, ситуациите, които после влизат в различни текстове. А после, като ги четат и тълкуват, допринасят за вечното преливане между литературата и живота. И тъй като няма по-голям художник от природата, от живота, аз изобщо не разчитам на литературниченето. Животът е голямата литература. Това, което се случва, което виждаме около себе си, надвишава всяко друго въображение. Другото е наша измислица, която изобщо не може да се сравни с действително случващото се. Ето аз много обичам импресионистите, но природата е по-добър импресионист от Мане, Моне, Дега, Реноар. Затова, когато творецът пречупи видяното през своето съзнание, то в никакъв случай не става по-велико, а само по-човешко.
- Тогава, след като творецът е предварително обречен да губи в съперничеството си с природната красота, какво му остава?
- Ами просто да се вдъхновява от това, което вижда, но едва след като го е докоснал, опознал с ръка, с поглед.
- Сетивата му също доста го лъжат и ограничават в това съперничество…
- Точно тук е въпросът. Талантливият човек има по-тънки сетива и може да откликва и забелязва адекватно на видяното.
- С тях ли се ражда талантливият човек?
- Той се ражда само с намек, че ги има и ако се развият, те проработват. Но ако не се развиват, дарбата също атрофира.
- По този начин ли човекът, изобщо, може да помогне на красивото да се умножава. И то ли ще спаси света, в крайна сметка?
- Красотата сама не може да се спаси, пък камо ли нас. Така че светът ще спаси красотата, но само, ако човек съумее да стои пред нея с преклонение и ако се откаже да воюва с нея.
- Вероятно, защото Изтокът има това преклонение, е много по-напред от нас?
- Да, защото Изтокът е едно духовно място, дало почти всички религии в света. В Индия имат 500 000 богове и много религии, но и те, и индийците, не воюват помежду си, защото се чувстват много малки пред величието на природата и Вселената. Виждал съм хора, в Индия, които, медитирайки вероятно, контактуват с далечни съзвездия. А ние изчерпваме познавателния процес само със земните си способи.
- Добре е поне, че творецът може да надвиши този контакт чрез въображение. Така добре казвате в свой стих, че колкото повече вървиш по черния кален път нагоре към снега, толкова по-нисък ставаш…
- Понякога стихът има това свойство да стига до зрънцето светлина в недостижимата истина. А дори, и без да бъде творец, всеки естествен човек би могъл да се почувства малък пред връх Мусала или пък пред Черни връх.
- Талантът помага ли на едно подобно осъзнаване?
- Талантът помага на човека да разбере, че е само частица от целия този космически свят. Аз не съм религиозен в общоприетия смисъл на тази дума, но вярвам, че има един космически разум, който е много над нас. И всичко в него е закономерно подредено и нищо от случващото се не е случайно. Най-малко пък нашето съществуване. Затова трябва да си знаем мястото. Но въпреки че нямам мания за величие, ми се струва, че е добре човек да се почувства частица от това голямо величие.
Георги Константинов е може би най-пътувалият човек сред събратята си. И то не само в страната си. С българските си почитатели прави 40-50 срещи годишно. Като един истински друмник, той е посетил и повече от 70 страни по света. А, който веднъж е бил помамен от пътищата на непознатото, невидяното, не може да смири странстващия си дух.
Преди да дойде в Кърджали, е гостувал на своите читатели в Сливен, Варна, Балчик, а малко преди това е „отскочил” до Македония и до Сенегал.
◊ ИНТЕРВЮ С ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ
- Как се възприема поезията, изобщо художественото слово по света, г-н Константинов?
- Навсякъде сетивността за него е различна, но все пак има и нещо общо – възторженото отношение към писаното слово. Ето например нашите черни братя от Сенегал изливат душата си в поезията, която при тях е по-песенна. Дори прозата им лежи на народните предания. Дори имат цял жанр – „народен разказвач”. И въпреки безработицата и икономическите си проблеми, сенегалците са по-безгрижни, имат по-весел характер. Вижда се, че повече залагат на небето, и то наистина им помага да се чувстват по-добре.
- Накъде, все пак, водят многото „пътища, прехвърлени през рамо”?
- Водят към сърцето и остават в т.нар. памет на сърцето. Един голям поет казваше, че пътуванията му заместват четенето на книги. Аз обичам и двете неща. Всички срещи - и с новите страни, и с новите читатели и книги, ти дават нещо много ценно. А аз съм човек, който може да вземе от всеки един контакт полезното. Запомням случки, после си ги доизмислям. Тези срещи разработват наблюдателността, фантазията, разширяват нашия хоризонт. И всички пътища, водещи навън, водят навътре, събират се в теб, разширяват твоята същност.
- Какво губят непътуващите?
- Има много умни хора, но си стоят само със себе си, затворени в своята колба и тази им затвореност много им личи. Могат много да четат, да гледат филми, но в прекия досег с непознатото има много подробности, които няма как другояче да усетят. Цветовете, миризмите например в неидеализирания живот са една много по-добра школа за опознаване.
- Как се ражда литературата при твореца-пътник?
- Когато пътувам, аз не мисля за литература. Пък и тя е достатъчно сериозно нещо, за да я оставим само на литераторите. Тя е човекознание. И като такова, се формира от всички и от всичко. Всички хора участват в нея, като създават проблемите, ситуациите, които после влизат в различни текстове. А после, като ги четат и тълкуват, допринасят за вечното преливане между литературата и живота. И тъй като няма по-голям художник от природата, от живота, аз изобщо не разчитам на литературниченето. Животът е голямата литература. Това, което се случва, което виждаме около себе си, надвишава всяко друго въображение. Другото е наша измислица, която изобщо не може да се сравни с действително случващото се. Ето аз много обичам импресионистите, но природата е по-добър импресионист от Мане, Моне, Дега, Реноар. Затова, когато творецът пречупи видяното през своето съзнание, то в никакъв случай не става по-велико, а само по-човешко.
- Тогава, след като творецът е предварително обречен да губи в съперничеството си с природната красота, какво му остава?
- Ами просто да се вдъхновява от това, което вижда, но едва след като го е докоснал, опознал с ръка, с поглед.
- Сетивата му също доста го лъжат и ограничават в това съперничество…
- Точно тук е въпросът. Талантливият човек има по-тънки сетива и може да откликва и забелязва адекватно на видяното.
- С тях ли се ражда талантливият човек?
- Той се ражда само с намек, че ги има и ако се развият, те проработват. Но ако не се развиват, дарбата също атрофира.
- По този начин ли човекът, изобщо, може да помогне на красивото да се умножава. И то ли ще спаси света, в крайна сметка?
- Красотата сама не може да се спаси, пък камо ли нас. Така че светът ще спаси красотата, но само, ако човек съумее да стои пред нея с преклонение и ако се откаже да воюва с нея.
- Вероятно, защото Изтокът има това преклонение, е много по-напред от нас?
- Да, защото Изтокът е едно духовно място, дало почти всички религии в света. В Индия имат 500 000 богове и много религии, но и те, и индийците, не воюват помежду си, защото се чувстват много малки пред величието на природата и Вселената. Виждал съм хора, в Индия, които, медитирайки вероятно, контактуват с далечни съзвездия. А ние изчерпваме познавателния процес само със земните си способи.
- Добре е поне, че творецът може да надвиши този контакт чрез въображение. Така добре казвате в свой стих, че колкото повече вървиш по черния кален път нагоре към снега, толкова по-нисък ставаш…
- Понякога стихът има това свойство да стига до зрънцето светлина в недостижимата истина. А дори, и без да бъде творец, всеки естествен човек би могъл да се почувства малък пред връх Мусала или пък пред Черни връх.
- Талантът помага ли на едно подобно осъзнаване?
- Талантът помага на човека да разбере, че е само частица от целия този космически свят. Аз не съм религиозен в общоприетия смисъл на тази дума, но вярвам, че има един космически разум, който е много над нас. И всичко в него е закономерно подредено и нищо от случващото се не е случайно. Най-малко пък нашето съществуване. Затова трябва да си знаем мястото. Но въпреки че нямам мания за величие, ми се струва, че е добре човек да се почувства частица от това голямо величие.
Автор:
Лияна Фероли
Публикация:
24.05.2008 г. 21:50
Етикети:
Посетено:
1263
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/5945-georgi-konstantinov-literaturata-e-dostatachno-seriozno-neshto-za-da-bade-ostaveno-samo-na-literatorite