Интервю

Илко Капелев: Неизменната Зора има храм в човешката душа

Крехката като душа на цвете свобода винаги идва с огъня на възкресената любов

◊ ВИЗИТКА

Илко Капелев е роден през 1956 г. в с. Овчи кладенец, Ямболско. Завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва, където изучава поетическо изкуство в семинара на руския писател Валентин Митрофанович Сидоров.

Живял над 10 години в руския Север, Илко Капелев е поклонник на земята на елените и на нефта. Най-новата му книга „Сибирски дневник” е резултат от сложните му преживявания в тази мистична земя на древните хиперборейци, нашите прадеди. Траперските му търсения са отразени и в поетичните му книги: „Пробуждане на совата”, „Искра от писък”, „Нощта след Великден”, Звездобойна”. Негови стихове са превеждани на руски, украински, арменски, беларуски и др. Работи като редактор в ямболския вестник „Делник”.

Наскоро бе поканен да представи своето творчество в Регионална библиотека „Н. Й. Вапцаров” – Кърджали.


◊ ИНТЕРВЮ

- Трудно отстоява сърцето на човека своя хълм в този тежък спазъм на днешното време, казваш в стиховете си, Илко, но дали „оголените гръмоотводчета” на поетовите сетива не могат да поемат и преработят енергията на разрушението?
- „Оголените гръмоотводчета” на „поетовите сетива” непрестанно се стремят към това, но не винаги успяват да превърнат енергията от разрушителна в съзидателна. Днес, макар и да има известно оживление на книжния пазар, книгите далеч не стигат до своя читател по известни причини. Поезията е елитарно изкуство, с което само ограничен кръг хора засищат духовния си глад. Същевременно графоманията е отвратително могъща и в един неголям дом на книгата се объркват и най-опитните читатели. Но ние трябва да живеем с надеждата, че изящната словесност е възпитател на чувствата.

- Или „едно” сърце не стига за това, както твърдиш в един свой стих?
- Не си спомням какво точно е трябвало да „внуша” с тази метафора, но зная, че сърцето е воденичният камък, който мели доброто зърно на Светлината, за да е винаги светло в душите ни. Ала по-важно е да успееш да отделиш хубавото брашно от клисавите трици. Вярно, едно сърце не стига за дългия път до звездите. Много често то се пропуква и воденичката замлъква временно или завинаги. Но това е сърцето, самото то е една непрестанна звезда, една непрестанна светлина!

- Има ли някаква надежда да се отстранят „капаните”, „барикадите” и ”оковите” за свободата като духовно състояние?

- Поетът винаги може да попадне в капан, но не би трябвало да познава оковите на свободата. За съжаление ние, българите, живеем сякаш с предчувствие за свобода, а истински свободни никога не сме били. Нашият дух все е бил „потискан” – ако не от чужденци, то от наши владетели или управници. И сигурно тук трябва да кажа, че „никой още не е виждал на живо/ Свободата/. Освен поетите”.

- Може би за всеобщата днес несвобода допринася и тоталната „любовна недостатъчност”?

- Несъмнено. Любовната недостатъчност днес е въпиюща. Причините за това са много и аз не се наемам да посоча категорично кои точно са те. Но ние не можем да държим безкрайно дълго на „системи” Любовта. Трябва да я освободим, трябва да я възкресим. Трябва да подсилим нейната светлина, както се подсилва огън. Това можем да направим само ако вярваме в Любовта така, както се вярва в душата на цвете.

- Изобщо в чии гнезда може да „гнезди любовта”?
- Любовта не би трябвало да бъде кукувица, тя трябва да споделя гнездо.

- А „антилюбовта”?
- Антилюбовта? Не помня точно как ми е хрумнал този образ, но винаги виждам в него лицето на Сатаната. Антилюбовта е Антихрист. Съжалявам, че измислих тази метафора!

- Що за зловеща метафора е наводненото ти село точно на 3 март?

- Стихотворението ми „Трети март хиляда деветстотин шейсет и пета” не е измислено. То е един драматичен разказ за тази дата, на която преди 43 години родното ми село потъна във вода, след като стената на язовира се скъса. Това стана след обилно снеготопене. А защо се случи точно на 3 март, аз не зная. Отговорът е в решението на Господ. Ала в никакъв случай моя милост не визира светлата дата на българското Освобождение през 1878 година. То просто е случайност, решение на Бога, колкото и това да изглежда като зловеща метафора. Всъщност в този ден привечер всичко беше зловещо. Аз, деветгодишен, запомних завинаги страшното биене на камбаната, за да избягат хората…

- И докога продължава Великият ден? Защо, според теб, още в нощта след него поривите ни за Светлина набързо стихват?
- Великият ден не се състои само в един ден, този празник е безкраен. Но хората бързо забравят това и ето защо непрестанно плащат своя грях. Ние трябва и нещо друго да не забравяме: че в Храма след 1989 г. първи влязоха ония, които първи „арестуваха” Господ в едно друго време. Ако не ние, то Творецът никога няма да забрави това.

- Но пък, в същото време, и при теб, и при много хора нещата се случват най-вече в полунощ, в нощта…
- Да, аз си падам малко „сова”. Не случайно първата ми стихосбирка се нарича „Пробуждането на совата”. Но това е една далечна история, която започва леко като приказка и завършва като тежък роман. При мен в полунощ се случват любов и стихове. Иначе не обичам нощта, колкото и да съм „сова”. Аз съм като ескимосите – живеят на Север, но не обичат студа, а и не се изселват от него…

- Твърде далеч ли е още предсветлината на третите петли?
- Не, не е далеч предсветлината на третите петли. Тя е пред светлината. Затова в душите на хората вечно кукуригат трети петли – за да предизвестят Светлината. Не ти ли се струва така?

- Как се отварят душите на децата за книгата на Красотата и Светлината?

- Смятам, че душите на децата за книгата на Красотата и Светлината никога не са били затворени. Сигурно и затова за децата се пише много трудно и много отговорно. Или както го е казал Горки,
за децата се пише точно така, както се пише за възрастни, само че много по-трудно…” Децата са цветя, които винаги са отворени за Светлината! В природата няма нищо по-омайно от едно дете!
Автор: Лияна Фероли
02.03.2008 г. 16:22
Посетено: 1068
Етикети: душа
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/5392-ilko-kapelev-neizmennata-zora-ima-hram-v-choveshkata-dusha