Интервю
Владимир Янев: Четящият човек, като самостоятелно мислеща личност, не може да бъде роб
Книгата – път към осмия хоризонтал
◊ СЪБИТИЕТО
По покана на Регионалната библиотека в Кърджали
Владимир Янев представи пред родопчани най-новата си книга “Строшени херми”.
Хермите са били указатели, жалони по пътя от старите към новите столици в древността. А в книгата на поета-литературовед са знаци към себе си, строшени обаче от “ужаса и блаженството” на литературата и на живота, от шепотния крясък на думите, от невъзможността за постигането на небето и от задоволяването с небесни подобия и от това, което му липсва на човешкото сърце.
Владимир Янев е автор на двайсетина книги със стихове, разкази, есета, литературни изследвания, на редица научни публикации в областта на българската и руската литератури. От 1981 г. преподава в ПУ “Паисий Хилендарски”, доцент е в катедрата по българска литература и теория на литературата. Чел е лекции по българска литература и в Санкт-Петербургския университет. Защитава докторска дисертация върху творчеството на Николай Марангозов. Член е на СБП и на българския ПЕН-клуб. На 26 януари ще навърши 58 години, като няколко от тях е отдал на учителстване в с. Неделино и в Златоград, където и до днес има много приятели. Дори някои от тях, изселили се в Турция, идват специално да се срещнат с него.
◊ ИНТЕРВЮ
- С какво още ви държат в “плен” Родопите, г-н Янев?
- С това, че тук са истинските, трудовите Родопи, с мъченическата си история, със свенливата си красота. А не шашардисващи и омаломощяващи. Докато към Пампорово и Смолян са по-лустросани, шармантни, като за лъскави списания. Кърджали също ми е много скъп, свързан е до известна степен с моята духовна биография. Тук имам много приятели, като Иван Бунков, Филип Хорозов, Джемал Ямурлов, Емил Пенчев. Тук се издава и в. ”Нов живот”, един от сериозните и достойни вестници в страната, особено със своята публицистика и с неговия “Перперикон”. Изобщо тук е много отворено за топлия и обновяващ южен полъх.
- И “Строшените херми” са много отворени към свежия литературен повей и затова са много четивни.
- Това е книга с фрагменти, размисли, внезапни размисли, с мои стихове и на любими мои поети. Тя е един микс, една “магазинна” книга. Като жанр я определям като фрагментарни новели, свързани с някаква вътрешна логика. Продължение е на “Цигулката на Енгр. Строшени огледала” и представя някой, който винаги е бил втора цигулка, без това да го наскърбява и без да завижда на първите цигулки. Дори го кара още повече да уважава неколцината виртуози, както и все повече да се мъчи да свири по-добре, да надминава себе си. И ако този някой успее да изобрети и една “Последна цигулка. Стошени надежди”, ще смята своята литературна мисия изпълнена, без тук да става въпрос за влизане в някакъв пантеон. А просто за изпълнение на неговите 100 %, за завършването на моята незавършеност.
- Това, навярно, е част от вървенето по пътя, на “най-струващото си неструване” – усилието да се пише и чете? Какво ще стане с него?
- Това наистина е пътят на едно постъпателно движение, било то навън или навътре, макар че доста отдавна беше обявен краят на Гутенберговата галактика. Ето през 1951 г. когато се появяват на бял свят “451 по Фаренхайт” на Рей Бредбъри и “Спасителят в ръжта” на Селинджър, може да се говори за велика американска литература. А сега колко е ниска световната литература, когато за шедьоври се смятат книгите на Роулинг за Хари Потър и на Дан Браун за Леонардо. Много съм размишлявал за този странен порок четенето и ми се струва, че присъстваме в залеза на всемогъществото на книгата. Помним твърдението на Максим Горки, че книгата е прозорец към света, но сега прозорците към него са телевизията и интернет с безкрайните им възможности.
- Това тъжна перспектива ли е?
- Съвсем не. Смятам, че книгата и четенето няма да изчезнат, именно защото стават прозорче, взирка към себе си. И в този смисъл читателите могат и да намалеят, но ще се развият в посока на едно окачествяване. Защото сега изборът не става под натиска на някакви външни обстоятелства, а вече е натиск срещу външните обстоятелства, защото четящият човек, като самостоятелно мислеща личност, не може да бъде роб.
Сега книгата е излязла от публичното пространство за комуникация с другия до теб, защото формите за това са други и мисля, че вече няма да се завърне в него. Пък и не трябва.
- Защо?
- Защото книгата става част от аурата на човека, част от вътрешното му психическо пространство. Нещо много интимно, като религията. И не случайно, библиотеките ги определяме като храм. Там е тихо, там се шепне, свещенодейства се. Така е и в литературата, другото е дискотека, там преобладава соматичното, за сметка на психическото. Мисля си, че островите на хората-книги, както е при Рей Бредбъри, никога няма да потънат. Атлантидите могат да потънат, но не и те.
- Заради какво?
- Познавам много такива хора, като мен, които не могат да си представят живота без четенето и писането, и без осмислянето. Но най-голямо удоволствие изпитвам, когато видя млад човек да разлиства книга. То е малко непохватно, като първото погалване на влюбените. Но, който се е посветил на книгата, вече създава един свой свят и от една обикновена пешка на литературната дъска, достигайки до осмия хоризонтал, се превръща в това, което желае, в дама, в царица… А и колко надменни победители така остават победени…
- Но и “шедьoвърът” на писателя – читателят трябва да бъде приласкан. Може би чрез съвсем различна литература?
- Литературата на бъдещето може и да изглежда съвсем различно, макар че нейното бъдеще до голяма степен е в нейното минало. Защото днес ние четем по различен начин. Нещото, написано в миналото, в никакъв случай не остава там, защото ние прибавяме към него и своя Аз. Но от друга страна, днешната литература, а и бъдещата, ще бъде очистена от много излишни тлъстини, както казва Хемингуей. Тя е, и ще бъде по-динамична, лишена от обяснителност, антидискурсивна, както казваме на научен език. Тя ще бъде с естествените си, а не с някакви словесни драперии. С естествено силното си тяло без грим.
Автор:
Лияна Фероли
Публикация:
14.12.2007 г. 13:30
Етикети:
Посетено:
1179
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/5080-vladimir-yanev-chetyashtiyat-chovek-kato-samostoyatelno-misleshta-lichnost-ne-mozhe-da-bade-rob