Интервю

Панчо Панчев: Обичам да говоря от името на децата

Надеждата ми е в чистия детски свят

◊ СЪБИТИЕТО

Панчо Панчев (дядо Пънч) стана третия пореден носител на Националната награда за детска литература “Петя Караколева”

Наградата се присъжда всяка година по време на Дните на Кърджали. Призът е учреден от СБП и община Кърджали и представлява статуетка, дело на скулптора Емил Пенчев, и парична сума в размер на 500 лв.

Неговата великолепна творба “Ако искаш вярвай” спечели надпреварата с останалите 21 детски книги. Вероятно с обещанието, че колкото повече вярваш в искания от теб свят, той толкова повече се осъществява.
    
Дядо Пънч смята, че днешните деца могат да се съблазнят само с духовната свобода в текстовете за тях, защото е забелязал, че им се нрави това, което е заложено в самите тях – фриволното, забавното, смешното, парадоксалното. Не на последно място, и ако имат прецизна, изящна форма, ако са изпълнени със свеж хумор, но най-вече с много любов към тези, за които са писани.


◊ ИНТЕРВЮ С ДЯДО ПЪНЧ

След толкова много общуване и писане за деца, дядо Пънч не премина ли вече в нова биологична форма на детство?

Той, всъщност, никога не се е отклонявал от това състояние и то не само в неговото биологично измерение. Природата го е надарила с така характерното интуитивно детско мислене и изразяване. И затова си остана все такъв хлапак, какъвто е бил в детството си.

С това ли се обяснява успехът на книгите му и такъв ли трябва да бъде всеки детски писател?

Ако съдя по това, че откакто съвсем се вдетиних, пиша по-лесно и по-хубаво за децата, бих отговорил с “да” и на двата въпроса. Това се потвърждава и от факта, че наградите ми идват най-вече от детските книги. А аз винаги съм се смятал повече драматург, макар че съм опитвал да пиша във всички жанрове. Но писането за деца ми донесе повече признание, макар и да го приемах като хоби, като забава. Това недвусмислено подсказва и как трябва де се пише за деца. Така, сякаш играеш заедно с тях, сякаш си един от тях. За да те приемат и да те разберат.

Твоето писане е наистина близко до често алогичните,  абсурдни детски главоблъсканици и игри на ума. Как става това?

Просто е, обичам да говоря от името на децата и за децата. А как ли - имам чувството, че това става подсъзнателно, не го търся умишлено.  Драматургичният ми опит също ме научи да се поставям на мястото на героите си, да мисля като тях, да говоря като тях. Това ми позволява да влизам по-дълбоко, волно и свободно в ролята и мисленето на детето. И всичката пакост, която му идва на ум, осенява и мен. Само че малко по-прецедена, прецизирана, за да се различи от лошите пакости. Аз съм за добрите пакости, има достатъчно такива, за да ни бъде по-лесен животът.

Тук си много близко да отдавна известните източни възпитателни методи за отклоняване на сгъстената негативна енергия чрез по-интензивни духовни и физически занимания. Но как и какво още може да се направи в тази посока?

С мисленето на всички и с желанието на всички нас. Ето сега се дават пари за толкова много плакати, листовки и други предизборни материали, без от тях да има реална полза. А от тази хартия можеха да станат толкова много книжки. Време е вече да се вземат и някакви държавни, политически и административни мерки, за да могат книгите, филмите, тетралните постановки да достигат до децата… Това трябва да е първостепенната грижа и на училищата и на родителите. А какво става – родителите много лесно купуват алкохол, цигари и други не така необходими неща, но много трудно една книжка за два лева. Сега виждаме и нетолерантната предизборна борба на бъдещите ни управници. Техният морал също предрешава нещата с примера им как да не се възпитава. Едва когато политиците започнат да мислят за бъдещето на България в лицето на децата си, едва тогава нещо може да се промени.

Какво друго те вълнува сега? И какво е това, което още би променил, ако имаше възможност?

В момента съм потърпевш от бандитското време, в което живеем, но не ме е яд, затова че съм загубил нещо, а затова че се примиряваме с днешната безнаказаност и беззаконност. Това всява страх у хората, отравя цялата ни духовна атмосфера и води до апатия, пустота.

Оптимизмът на “хлапака” у теб не ти ли навява някаква надежда, все пак? Не се ли изпълни вече времето, когато достатъчно наситеният отрицателен полюс ще премине в своя антипод – положителният?

Имам, разбира се, надежда. И когато ме е най-много яд, започвам да си мисля за чистия детски свят, за детските книжки, за свестните хора. Когато ги срещна, им благодаря по половин час, че ги има. Има неща, които още могат да ни окрилят, като това, че животът и природата си следват своя неуморим и закономерен ход, в който все още има зелени треви, синьо небе, детски усмивки… Че човекът си носи една изначална същност, която не може да не го доведе до нещо хубаво, до съвършенство. Към тази природна същност у нас трябва да се стреми и литературата, и изкуството, и животът.

Това ли би пожелал и на твоите читатели и детски почитатели?

Да, това е най-същественото. Осъзнавайки заложеното у нас природно богатство и стремеж към съвършенство, ще можем да го носим като пример, да го ценим, пазим и развиваме.

Автор: Лияна Фероли
22.10.2007 г. 14:17
Посетено: 771
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/4694-pancho-panchev-obicham-da-govorya-ot-imeto-na-detsata