Изкуството между човешката ръка и дигиталния свят

Силвия Павлова е български художник, член на Съюза на българските художници, секция „Живопис“. В работата си съчетава живопис и текстил, а творческият ѝ път включва самостоятелни и колективни изложби в България и чужбина, както и опит като арт директор и куратор.

- В предишно интервю споделяте, че успявате да се издържате изцяло от изкуството си и че това, което Ви доставя удоволствие да създавате, съвпада с онова, което хората търсят. Къде минава границата между изкуството като вътрешна необходимост и изкуството като професия?

- При мен границата отдавна я няма и двете са слети. Чувствам вътрешната необходимост да творя винаги, когато го правя. Честна съм в творчеството си, първо пред себе си. Мисля, че и хората го усещат. Много от тези, които взимат картина от мен, казват, че купуват за първи път произведение на изкуството. Това ме прави много щастлива, защото явно съм докоснала някоя невидима нишка.

- Променя ли се начинът, по който една картина „говори“, когато попадне пред публика с различна култура и художествена чувствителност?

- Картините често говорят на всеки различно. Дори вкъщи, от близките ми вървят най-различни сюжети, послания и откривания на обекти. Всеки е хубаво да намери своята връзка с картината, тя да му разкаже или той чрез нея... Разбира се, професионалното око има своя опит и знание и със сигурност гледа различно, може дори да му убегне въздействието, докато изследва правилата на композицията, изграждане на форма със светлина и сянка, пропорции или мащаби. От доста време не мисля особено за тези правила, те са част от образованието ми и ги използвам почти неусетно, но си позволявам да правя нещата повече, както ги усещам.

- Имате опит не само като художник, но и като арт директор и куратор на културни проекти. Помага ли познаването на изкуството „от другата страна“ – през погледа на куратора – или понякога пречи на спонтанността на твореца?

- Преди повече от десет години с малък дамски екип разработихме няколко проекта, свързани с идеята за представяне на произведения на изкуството в неформална среда в обществени сгради. По същото време правехме ежемесечни изложби и в нашата Towers Gallery, където представихме много български автори и такива от Италия, Гърция, Израел и Индия. Безценен опит беше това приключение и съм благодарна за възможността да се включа в него. В интерес на истината през тези пет години почти не оставаше време да рисувам и си позволих много малко изяви, но научих малко за търговията с изкуство, организацията и комуникацията с хората.

- Във време, когато изображенията се създават за секунди чрез изкуствен интелект, какво остава незаменимо в ръката, жеста и присъствието на човека художник?

- За мен това, което се генерира като възможности, е изумително. Раздвижването на картините, особено когато се прави режисирано, е прекрасно. То самото се превръща в произведение. Виждала съм фантастично раздвижени картини, които разкриват нов свят, интригуващ и може би опасен, но за творците и хората с въображение вече възможностите изглеждат неограничени с новите средства. Не мисля, че рисуваните на ръка картини ще се обезсмислят, докато го има светът. Даже най-вероятно ще се получи пренасищане с AI и ценното ще бъде пипнатото от човешка ръка. Но действително за творците изразните средства се увеличават, а с това и тяхната свобода да намерят най-верния начин за израз.

- Може ли технологията да произведе красиво изображение, но не и истинска картина?

- Може да произведе истинска картина, ако е режисирано, ако някой творец знае какво иска и използва технологии, за да го постигне, това трябва, според мен, да има стойност. Иначе изкуственият интелект да произвежда сам, без човешко задание и насока, може да е интересно, сега като експеримент и изследване на граници, но не ми се вярва да остане за дълго. То може да бъде впечатляващо, но не и да се приема като изкуство.

- Все по-често произведението на изкуството достига до хората първо през екрана на телефона или друго електронно средство, а едва след това – ако изобщо се случи – в галерията. Какво губим, когато нашето възприятие е само дигитално?

- Губим възможността да усетим самата картина реално, като мащаб, като структура, дори да помиришем маслените бои, но електронното средство ни помага изключително много, за да достигнат тези изображения до десетки хиляди хора, които в удобно за тях време могат да видят или поискат нещо, което им е харесало и не са знаели, че съществува. Това може да провокира у тях желанието да притежават изкуство или да го видят на живо и да започнат да ходят по изложби, например. При всички случаи по-голямата видимост помага, стига да я използваш разумно и честно, а пък публиката, надяваме се, в България все по-често ще усеща и възпитава отношение към изкуството и ще пълни изложбените зали.

- През 2025 г. сте отличена като „Знакова личност на район „Младост“. Как приемате подобно признание – като оценка за изминатия път или като отговорност към общността?

- И двете. Имах радостта да се запозная и да общувам с двамата създатели на сдружението „Знакова личност“ г-н Здравко Попов и д-р Цвета Авджиева, които прецениха, че заслужавам това признание, и аз съм сърдечно благодарна за това. Разбира се, всичко се случва със специалната подкрепа на Столична община – район "Младост", която цени приноса на знаковите личности и цялата инициатива. Част от тези значими личности са едни от най-известните ни музикални изпълнители, актьори, преподаватели и едни от най-знаковите лекари в България.

Благодарение на сдружението в „Младост“ имаме малка изложбена зала, в която организираме изложби, творчески курсове и други културни прояви, обърнати към хората с потребност от изкуство. Всеки е добре дошъл.