Невидимите нишки на цвета и щастието

Силвия Павлова е български художник, член на Съюза на българските художници, секция „Живопис“. В работата си съчетава живопис и текстил, а творческият ѝ път включва самостоятелни и колективни изложби в България и чужбина, както и опит като арт директор и куратор.

- Родена сте в семейство на художници и казвате, че сякаш сте била влюбена в изкуството още преди да „слезете на земята“. Кога рисуването не бе просто част от живота Ви, а самият живот?

- Трудно ми е да направя разликата между двете. Никога не съм работила нещо, което да не е било свързано с изкуството. Преди около 25 години опитах като сервитьорка за един ден, но след като обърках четири пъти сметката на една голяма компания, накрая клиентът каза „Оставям Ви повече пари, сметнете си го спокойно след работното време“. Бързо разбрах, че не ставам за тази работа. В началото беше доста трудно. Това да рисуваш вкъщи и да чакаш някой да те покани да направиш изложба, за да продадеш някоя картина, беше доста мъчително. Благодарна съм, че хванах такова време, в което проактивността се отплаща с развитието на интернет, социалните мрежи и платформите за изкуство. Това ми помогна да стигна до хората и те да видят това, което ме вълнуваше да правя. Светът изведнъж стана много голям и сравнително достъпен.

- Завършвате първо текстил и технология на облеклото, а след това театрално изкуство със специалност сценография. Какво остана от текстила и сценографията в това, което правите днес? Маслените бои и текстилът са Ваша своеобразна запазена марка. Как открихте тази възможност и какво Ви дава текстилът, което не бихте могли да постигнете с обичайните средства?

- Да, завърших през 1998 година приложната гимназия „Св. Лука“ в София. Текстилът винаги ме е вълнувал. Избрах го съвсем съзнателно и той остава естествена част от моята живопис. През 2006 година започнах да инкорпорирам в картините си вълнени конци и дреп, постепенно започнах да използвам парчета плат, които ми дават детайл и допринасят за декоративното звучене на живописта ми. В технологичния процес и изграждането на картината текстилът е преди маслените бои и веднага след молива. Той ми помага в цветната композиция и допринася с богатството на различните текстури.

Честно казано сценографията беше компромис за мен... и аз за нея, но винаги ще има моето голямо уважение. Тя остана като част от пътя ми, срещна ме с интересни преподаватели и различни гледни точки към пространство, материя и светлина.

- В картините Ви има много цвят, движение, приказност и оптимизъм – това не е ли начин да се противопоставите на тревожността и сивотата на заобикалящата ни действителност?

- Това е част от моята мисия като художник. Да се опитам да преобразя света чрез моя малък свят, на моето малко бяло платно с изразните средства, които имам. Да го направя интригуващ, вибриращ, подтикващ въображението, спомените, пречистването. А всъщност светът е точно такъв, просто зависи как го гледнеш, в краката си или към облаците. Разбира се, ако си харесвате обувките, гледането надолу също е чудесно...

- Често говорите за щастието – една от изложбите Ви носи заглавието „Ловец на щастие“, а самата Вие казвате, че наш дълг е да откриваме щастието във всеки момент. Какво е щастието?

- Това е една специална изложба за мен, защото съвпадна с личен момент от живота ми, в който трябваше да направя тежки избори и промени. Единственото, в което мога да вярвам, е, че са били за добро. Хубаво е да вярваме в доброто, да го търсим, да го искаме, да го пазим. То е много близо до щастието, така мисля аз. Търся го в себе си и около себе си във всеки миг, така, съзнателно и несъзнателно, като пеперуда около лампата, понякога с лупа, а друг път е толкова лесно, защото е пред очите ми. Колкото по-често го намираме, толкова повече имаме смисъл.

- На 16 септември предстои новата Ви самостоятелна изложба „Невидими нишки“. Какви са тези невидими нишки, които свързват хората, спомените, местата и техните преживявания във Вашия художествен свят?

- Всъщност нишките понякога могат да се видят, да се чуят и пипнат, но аз се заплених от идеята за Невидимите. Тези, които имаш понякога шанса да усетиш, да помиришеш, да долети отнякъде спомен или някоя интуиция, някакво тихо напомняне или очакване. Нишките се развиват и преплитат из нас, протичат през света, през минало, настояще и бъдеще. Те са цветни и всякакви, завързват ни и ни освобождават, но най-вече ни свързват с всичкото.

- За „Невидими нишки“ сте създали 25 нови платна – какво да очакват посетителите?

- Благодарна съм за възможността да направя тази изложба. Имах желанието и времето за нея, по принцип вече правя по-рядко изложби. През пролетта осъществих едно малко пътешествие из Северна Македония, което се оказа голям вдъхновител за новите ми платна. Охридското езеро и планината Галичица са изумителни места, на които оставаш без дъх. Доста от пейзажите ми са оттам и се надявам да носят онова усещане за спокойствие и смирение.

Ще споделя и новите си фигурални композиции, които тръгват от портрета, минават през фигурата и се завихрят в две по-големи платна с повече от една фигура. Линията, която разработвам в момента, е съчетаването в композициите на цветното интерпретиране на фигурата като материя и лекотата на небето. В сюжетите и композициите на картините има малки небета, въздух, фиксиран в конкретна форма. Исках да се усещат като своеобразни прозорци към нереален свят, външен или вътрешен, кой както го усеща.

- В концепцията на изложбата говорите за вътрешното пространство на въображението и фантазията, което позволява на човека да прекрачва граници и да бъде свободен. Свободен ли е художникът днес – от пазара, очакванията на публиката, модите и собствените си страхове?

- Трудно е да се освободиш от собствените си страхове, но е задължително да опитваш. Всичко зависи от очакванията и амбициите, може би и от малко късмет, и от това дали си готов да се предизвикаш, да научиш неща, които не знаеш, да приемеш, че има неща, които не знаеш, които биха могли да отворят пътя ти. Вече е изключително важно да разбираш правенето на изкуство не само като процес пред платното, но и какво следва след това. Днес сме по-самостоятелни, нямаме комфорта на подкрепа на институциите и всичко зависи от личните качества на всеки. Светът е голям и възможности дебнат отвсякъде. Днес художникът може в много голяма степен да се чувства свободен.