Поезията може да лекува, да променя и да дава отговори

– За хората, които Ви познават отдавна, сте Станислав Милев, а за мнозина други – Стъка. Как се появи това име?

– Прякорът „Стъка“ е от юношеските ми години. Няма някаква специална символика или скрит смисъл – просто така ми викаха приятели и познати.

– В този път на натрупани изпитания, срещи, преживявания и, разбира се, книги – кога разбрахте, че поезията няма да бъде просто увлечение, а необходимост?

– Аз съм вярващ човек и вярвам, че този талант е дар от Бога. Затова реших да го споделям с хората. Вярвам, че поезията може да лекува, да променя и в същото време да дава отговори на въпроси, които човек носи в себе си.

– Новата Ви стихосбирка носи простичкото, но много натоварено със смисъл заглавие „Надежда“. Защо точно надеждата се превъплъщава в тези текстове?

– Всеки човек трябва да носи надежда в себе си. Да вярва, че въпреки всичко лошо и несподелено, което му се случва, ще дойде нещо добро. Понякога именно надеждата е тази, която ни дава сили да продължим напред, дори когато не виждаме светлината.

– В едно свое публично представяне говорите за „Надежда“ и „Изповед“ като за две книги, две истории, две части от душата Ви – какво ги свързва и какво ги разделя?

– Не мисля, че ги разделя нещо – напротив, обединява ги. Любовта и човешките отношения вървят ръка за ръка. Що за хора сме, ако не обичаме и не се опитваме да бъдем поне малко по-добри един към друг?

– Кое е по-трудно за един творец – да превърне личната болка в стихотворение или да допусне непознатия човек до нея?

– Според мен е най-трудно да си повярва.

– В един от стиховете си казвате: „Влюби се не в мен, а в стиха ми! Там в енигма се крие душата.“ Колко от истинския Станислав Милев може да открие читателят в стиховете Ви?

– Моята поезия е моята душа! Всичко, което чувствам, мисля и желая, е там – на белия лист.

– Любовта присъства осезаемо във Вашия поетичен свят. С времето променя ли се начинът, по който човек пише за любовта, или истинското чувство остава неподвластно?

– Любовта е всичко! Хората забравиха да се обичат по онзи истински начин, който им носи радост, щастие и свобода. Не, не се е променило.

– В „Надежда“ любовта има много лица – тя е очакване, мечта, самота, болка, раздяла, но отново и надежда. Може ли надеждата да съществува без любовта?

– Да, може, и то с пълния си блясък!

– Може ли човек да напише истински стих за чувство, което никога не е преживял?

– Според мен лично не може да напише. Знаете ли, читателят веднага усеща кое е написано със сърце и душа и кое не.

– Днес всеки може да публикува написаното от него и за секунди да достигне до много хора чрез социалните мрежи. Това помага ли на поезията, или я поставя в опасност да се изгуби сред огромния поток от думи?

– Не мога да дам точен отговор на този въпрос. Може би читателите трябва да отговорят на него.

– Вие самият сте активен в интернет пространството. Как разбирате кога реакцията на публиката е истинска и кога е просто поредното харесване във Facebook?

– Това няма как да се разбере. Познавам много добри творци, които под публикациите си имат много малко харесвания и за мен това е обидно. Има и такива, за които лайковете са всичко, но... шарен свят.

– Някога сте били свързан и с издаването на местен вестник. Как гледате днес на регионалната журналистика и на ролята ѝ за съхраняването на паметта за хората и събитията, които рядко достигат до големите медии?

– Знаем в България как се става известен! Аз лично не търся публичност. За мен е важно моята поезия да помага, да докосва и да вдъхновява.

– Не се ли оказахме в странен парадокс – никога не сме имали толкова много възможности да говорим публично и никога не е било толкова трудно стойностното слово да бъде чуто?

– Говориш – важно е какво казваш. Всеки ден виждаме какви неща се харесват и това, с цялата си тежест, пречи на обществото ни да израства. Точно затова реших да говоря!

– Какво според Вас изгубихме като общество през последните години – способността да разговаряме, да се доверяваме, да обичаме или просто да се вслушваме един в друг?

– Като общество загубихме почти всичко, което можем да загубим – чест, достойнство, вяра, любов, уважение. Но аз вярвам, че с общи усилия можем отново да започнем да се усмихваме. Да си върнем човешкото. Да си върнем вярата един в друг. Затова трябва да има повече хора, които да ни напомнят за тези ценности. Хора, които да показват с действията си, че доброто все още има място между нас. Защото, за да стигнем дотук, не можем да обвиняваме само някой друг. Вината е и наша – на всички нас.

– Творецът трябва ли да бъде обществено ангажиран, да реагира на несправедливостта и проблемите на времето си, или неговата територия трябва да остане преди всичко личният свят?

– Според мен не просто трябва, а е задължително. Всеки творец има своите почитатели – или, както е модерно да се казва днес, последователи. А когато имаш хора, които те слушат, следват и ти вярват, носиш и определена отговорност. Затова смятам, че всеки творец трябва да има своя гражданска позиция. Не да я налага на другите, а да има смелостта да я изразява. Защото изкуството не е само сцена, музика и аплодисменти. То е и отношение към времето, в което живеем.

– Има ли днес достатъчно място за поезия – не като издадени книги и литературни премиери, а като реална духовна потребност?

– Поезия… Но не мога да си обясня защо днес сякаш не се търси. Да продаваш култура в днешно време е много трудно. Аз си го обяснявам и с финансовите проблеми, които изпитват повечето от нас. Затова качвам всичко, което пиша, в социалните мрежи – защото вярвам, че думите трябва да стигат до хората, независимо от възможностите им. Но вярвам и в нещо друго. Когато харесваш един писател, когато неговите думи са те докоснали, когато си открил нещо от себе си в неговата книга – да я купиш е въпрос не само на подкрепа, а и на уважение към труда му. Зад всяка книга стоят много време, мисли, чувства и безсънни нощи.

Културата не е даденост. Ако искаме да я има, трябва и ние да ѝ дадем шанс да съществува.

– И понеже последната Ви книга се казва „Надежда“ – какво Ви дава надежда днес?

– Надежда ми дават хората около мен.

– А от какво се страхувате?

– Страхувам се само от Бог!

– След Вашата „Изповед“ и споделената „Надежда“ накъде се лутат мечтите Ви?

– Мечтая за един по-добър свят!

......................

Станислав Людмилов Милев е роден и живее в Чирпан – града на големия български поет Пейо Яворов. На 39 години е и пише поезия от няколко години. Автор е на две стихосбирки – „Надежда“ и „Изповед“.

За него поезията е пространство на истина и свобода, в което думите се превръщат в чувства, а чувствата – в стихове. Чрез нея той споделя с читателя своите мисли, мечти, болки и надежди.

Познат на мнозина и като Стъка, Станислав Милев вярва в силата на словото да докосва, да вдъхновява и да помага на хората. В творчеството му отчетливо присъстват темите за любовта, вярата, човешките отношения и надеждата.