Нежността е сила, а не слабост

– В едно свое интервю казвате, че когато едно стихотворение е прекалено ясно, поезията се скрива зад облаците. Не живеем ли днес във време, в което хората все по-трудно приемат недоизказаното и символното? 

– Така е – недоизказаното и символното изискват и подготовка, и усилия – изискват фантазия. Живеем във време, в което четенето с разбиране е проблем, а четенето с фантазия е почти недостижимо. Самото четене е заплашено. Връщаме се към рисунката, към очертанието, към комикса и звука. 

Винаги съм мислел, че в стихотворението трябва да има и нещо неясно, като под „неясно“ имам предвид нещо, което читателят да доизмисли, да предположи, да му остане тайна, ако щете. Когато всичко е ясно, стихотворението става ритмизирано говорене и освен сюжет, друго май няма там.

Дълго време съм бягал от сюжетните стихотворения, сега обаче лека-полека променям мнението си, защото си мисля, че ако един лиричен разказ – целият, е метафора, може  да стане добро стихотворение. А може би неяснотата в поезията е любопитството, което те кара да отидеш и още по-нататък.

–  Вашата поезия е едновременно земна, а е като приказно пътешествие – откъде е това да превръщате най-обикновените предмети – ябълка, котка, дърво или дъжд – в носители на определен философски смисъл?

– Това преди всичко дължа на живота си съвсем близо до природата, на моето детство и юношество, както и на поета Найден Вълчев. Още в началните години на моето писане Найден Вълчев така ми изтегли ушите по отношение на големите световни и социални теми, че ми държи влага и досега. Найден Вълчев тогава ми написа горе-долу следното: „Остави големите теми, някой ден може и на тях да им дойде времето. Сега гледай това, което е около теб.“

Оттогава, та чак досега, като чуя стихотворение да се занимава със световния мир и със световните войни, да громи неверните жени и тежката българска съдба, и потръпвам. Защото някак си тези думи отдавна вече ми звучат плакатно, преекспонирано.

И започнах да се вглеждам – в скакалците, в жабите, в рибите, в реката, във всички аромати и миризми от детството. Много по-важно ми е да си мисля защо черният щъркел е най-плашлив и защо чаплите са провесили гуши във въздуха, отколкото префърцунените и модни теми и начини на писане.

Един известен български бард, грандоман и половина, където ме види, все ме пита как са скакалците, жабите и буболечките. И аз от цялото си сърце му благодаря, че мисли така за това, което пиша.

– През годините написахте десетки книги за възрастни и за деца – кое е по-трудно – да говорите с детето или с възрастния човек? 

– В началото на деветдесетте години се разболях от жълтеница, станах шейсет и четири кила и отидох през пролетта на село при майка си и баба си в Голяма Брестница – за да се възстановявам и да се махна от София. И за да си прочистя душата, започнах да пиша за онова, което виждам – за снежинките, за леда, за врабчетата, за кокичето, за първите стръкове, които набодоха в двора, за марулите, за лука, за гроздето. Пишех и исках да се умия с най-естествените думи като с вода. До гушата ми беше дошло да чета неща, набедени за детски стихотворения, в които имаше само глупави смешки, хилотене, забавления, преднамерен наивитет – до инфантилизъм, и много дидактика, много поучения. И не игра с думите, а игрички с думите. Тогава получих и нещо като просветление – спомних си как съм се влюбвал като дете, и направих опит да пиша такава любовна детска поезия. Стихосбирката ми „Пейзажи с Лолита“ беше такъв опит. После му отпуснах краищата и развихрих фантазията си, като същевременно се „смалих“ като човек и дух до онази начална точка, в която като дете съм проглеждал за света. 

Написах и още една детска стихосбирка – „Малката поетеса“, написах много детски стихотворения, докато не разбрах, че съм изгубил битката за детската поезия. Има много детски книги, много детски стихове, има приложна детска литература, но не знам дали има поезия за деца.

– Много често във Вашите текстове присъстват паметта, детството и родното място – това не са ли корените и смисълът на човешкото ни живеене? 

– Няма никакво съмнение, че е така. И за мен най-голямото доказателство, че това е така, е, че изобщо не мисля за корените си. Те са навсякъде около мен, но аз не мисля за тях като за корени, а като за най-естествени неща. Дворът на къщата ни вече е съвсем друг, но снощи, докато седяхме на двора с нашите внуци, осъзнах, че е тук и черницата, която отдавна я няма, че са тук и картофите, доматите, двете кози – саанска порода, прасето. Абсолютно осезателно се чувстваше духът на баща ми с неговите вечни шеги и измишльотини. Тук беше и майка ми, която не подгъваше крак да ни слугува на всички. 

И много се надявам, че всичко това, което описах сега, по някакви свои си, тайнствени начини, е проникнало в душите ни. Земята е това, което е, но и това, което помним и искаме да помним за нея.

Едно стихотворение за скакалец в този случай може да реши веднага проблема с корените и с рода.

– Бяхте учител дълги години – какво все пак е училището – то със сигурност се променя, но и остава същото? 

– Станах учител по неволя. Ликвидираха вестника, в който работех, и аз станах учител. Първите десетина години бяха истинска „прохлада“ за мен. Дадох на учениците цялата си любов към литературата, четях им произведения, чел съм им и мои стихове, плакал съм  пред тях, докато им чета, опитвал съм се и да им дам пример за поведение в социалния живот. Това обаче беше само първите десетина години. Останалите двайсет години бяха слизане надолу по хълма. Навлизането на тестовете, реидеологизацията в литературата, която се учи, смайващите със снобските си претенции учебници и главно липсата на ред и дисциплина в училище ме доведоха дотам, че ходех вече с мъка в часовете си. Имал съм велики моменти с ученици, но съм имал и моменти, в които съм се проклинал, че съм в училище.

Училището не можа да запази своите идентичност и традиции и се разпадаше пред очите ми. Много ми е мъчно за това и просто не ми се говори повече.

– Публицистичните текстове много често днес остават непрочетени поради своята специфика и дълбочина – не попадаме ли в света на безсмислието? 

– Ние отдавна сме в света на безсмислието. Даже сме в света на убийственото – в прекия смисъл на думата, тъпо и алчно безсмислие. Публицистичните текстове в голямата си част станаха прислужнички на управляващите господари и водят такава война помежду си, каквато едва ли водят държавите с оръжия една срещу друга. 

Публицистичните текстове заприличаха на миниатюрни танкове, с които се стреля, а не на изповедни салове и лодки, в които можеш да подслониш душата си и да се спасиш.

Искам да вярвам, че ако публицистиката започне да „обраства“ с истини от живота, от личния живот на пишещия, има някакъв шанс да се очовечи.

Разбира се, публицистиката се използва и като начин човек да се подмазва и себеизтъква и това също е голяма опасност. Докарали сме я дотам, че искреността в публицистиката е смятана за малодушие и е осмивана.

– Стиховете са често еманация на особена душевност и интимност – то е като общуване със самия себе си – тази споделеност е нещо съкровено и много истинско, като борба, смисъл или дори същностно изразяване – как ги усещате днес и променя ли се това усещане във времето? 

– Абсолютно съм сигурен, че светът е пълен със стихове – по същия начин, по който светът е пълен с птици, с хора, с треви, гори и реки, така е пълен с поезия. Различни поетични същества, словесни конструкции и идеи летят навсякъде из въздуха и аз всеки ден ходя на „лов“ за тях. Това е моята работа. На някои работата им е да правят пари, да ловят награди и постове. Моята работа е да ловя поезия. Ставам сутрин и цветът на небето, начинът, по който клисарят бие камбаната, кукуригането на петела на горната улица или дочута дума от човек, който минава по пътя, отключват у мене ловеца на стихотворения и аз започвам да обикалям и да душа около това, което ще пиша, започвам да го чувам като гласни звуци и рими в ушите си и така нататък, и така нататък.

Николай Милчев е роден през 1958 година в град Плевен. Завършил е Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, специалност Българска филология. Членувал е в Съюза на българските писатели. Напуска СБП през 2016 година.

Автор на поетически книги, между  които „Пейзажи с Лолита“, „Очи широколистни”, „Надеждата е бебе с очила”, „Петел от малинов пейзаж”, „Тънък дъжд”, „Прелъст и светогорски стихотворения”,

 „Ти и котките следобед. 26 стихотворения от любов“ – отличена с Националната литературна награда на името на Теодор Траянов и е българската номинация за наградата „Балканика“ за 2017 година.

Автор на книги с разкази: „Ябълковият човек“, „Разтуряй, Злато моме, магиите“, „От сутрин до вечер“. Последната му книга е „Съчинения по природа“.

Носител на национални литературни награди, между които Национална награда на името на Петя Караколева за детска литература; Награда на в. „Труд“- „Златен ланец”, 2010 г.; Национална награда на името на Биньо Иванов и др. 

Негови стихове са превеждани на английски, руски, френски, румънски, турски и унгарски език.