Любовта не се измерва с времето

 – Преди години говорихме за човека, който търси любовта. Днес имате ли усещането, че повече я търсите или повече я разпознавате?

– Търсенето на любов съзнателно е грешка, която често бърка плътта с усещането и без тъкан. Но да разпознаваш любовта е различно състояние, то е резултат на опит и вървене срещу течението едновременно. Разпознаването не изпуска момента, независимо дали тялото е включено или не.

 – В едно от последните Ви интервюта казвате: „Светът е любов.“ Как се случи това – след щастие или след болка?

– Щастието е имагинерно понятие, то постоянно иска да бъде заслужено. Болката е негов двигател. Любовта без болка е анимационен филм, който губи връзка с верността. Болката е отговорът към опознаването на комбинацията между страст и мир, които се приближават до разбирането за щастие, така е и при мен.

 – Когато казвате: „Космосът ми е човекът, в който се влюбвам“, това признание повече за любовта ли е, или за самотата?

– Самотата е да си сред хора, които не са ти по мярка. Човекът е космос, когато успееш да се влюбиш в него, въпреки самотата, която му е била причинена и въпреки бедствията и недостатъците, които очите ти виждат.

 – Поезията лекува ли, или само помага да живеем с ранената си душа?

– Поезията не лекува. Но помага да приемеш раните си и да ги отвориш, за да зараснат, вместо да останат пленници на гнойта, която рано или късно те разгражда до оцеляване, вместо да те извисят до стремеж да търсиш в себе си небето. 

 – Любовта винаги ли има нужда от взаимност, за да бъде истинска? Как я усеща Вашата същност?

– Любовта е истинска и осезаема, дори когато не е споделена. Не можеш да заповядваш на сърдечната си дейност да изключи някого от уравнението. Иначе щеше да си просто функция на мускул, без волеви изражения на своята чувствителност.

 – Простите неща – кафе, поглед, мълчание – не са ли всъщност и най-истинските?

–  Кафе, поглед и мълчание са разговори, независимо дали монолози или диалози. Разговарят със себе си или друг и отекват.  Но когато говорим дали една подробност или детайл са истински, влизаме в крайности. Истина може да е дори изхвърлено парче от баница, докато преминаваш през него. Случката ти му придава плътност и я пази от изчезване.

 – Не е ли времето най-голямото изпитание за любовта?

– Времето е илюзорна опция. Любовта не се опира на стрелки, защото тя самата е изтъкана от много измерения, които се проявяват в различни ситуации и мигове, без да нарушават целостта ѝ. Ако е любов, а не дим през комина на възприятието.

 – Понякога написаните от Вас текстове не Ви ли плашат със своята искреност?

– Искреността не може да плаши. Тя е бунтът, който възпроизвежда изкуство, без да се интересува от граници. Плашат ме маските, ако са способни да минават през трупове, за да лъжат, че са и лица.

 – Днес социалните мрежи направиха поезията по-достъпна, но не я ли направиха и по-повърхностна?

– Мрежата не носи вина за плиткостта на нечия поезия. Дълбочината е въпрос на избор и дълго наблюдение. Мрежата е само средство, което може да предложи добър или лош вкус съответно.

 – Успявате ли да чувате себе си в тази непрестанна суматоха, която ни съпътства?

– Правил съм отклонението да не слушам  вътрешния си глас и съм потъвал в бездни. Откакто се научих да се  слушам, изборите потвърдиха своето повторение като правилни. В шум и хаос дори се чувам по-добре от всякога. Номерът е да слушаш себе си, без да изолираш и да пренебрегваш никого и да знаеш кое място искаш да заемеш между всички останали.

 – Струва ли Ви се, че хората все по-трудно се влюбват истински, защото все по-рядко умеят да бъдат сами?

– Бързането убива искрата. Гоним пътища, които не са наши, затворени в часовници и графици. Търсим скорост на триене между телата си и бъркаме докосването с допир. Страх ни е да останем насаме не между споделените си кожи. Страх ни е да бъдем насаме с вътрешността си. Направим ли го  може би въпросите ще бъдат повече, отколкото са отговорите защо жадуваме да продължим заедно.

 – Кое Ви плаши повече – омразата или безразличието?

– Омразата е изкривена реалност, която в голяма степен е лъжа. Мразещият е счупен човек, наранен, отчаян, в безизходица. Далеч по- опасно е да бъдеш безразличен. Някой или нещо те е пречупило окончателно. И вече няма връщане назад.

 – За какво мечтаете днес, или мечтите Ви непрестанно се лутат?

– Мечтите ми са ясни и конкретни. Мечтая да има чуваемост и хората да се докосват в своето различие, не да крият ножове в ръкавите на сърцевините си от болести и симптоми.

 – И накрая – ако светът наистина е любов, как бихте искали да бъде запомнен Вашият свят?

– Искам да бъда запомнен като Смисъл. И когато някой след мен ме чете, да ме разчита така, че да не повтаря грешките си към другите. Да търси разговор, без да изпада нарочно в конфликт, за да изглежда отгоре като единствена истина.…….

Николай Владимиров Владимиров е роден през 1981 г. в град София. Завършва 33 езикова гимназия с английски език и специалност право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на 17 книги, от които самостоятелни два романа, една книга с есета, две с разкази, 8 стихосбирки и четири съвместни книги с поезия. Един от създателите и бивш редактор на Нова социална поезия. Съставител на две Антологии на младите български таланти – 2007 и 2008 г. Създател на Новото поколение – неформална серия от събития, даващи възможности за изява на млади творци, които имат нужда да бъдат чути и четени.

Част от издателство „Бокал 77“, създало и издало първата след близо тридесетгодишно чакане Антология „Съвременна българска поезия“, имаща за цел да обедини едни от най-добрите поети на България, независимо от личните им отношения и различия. За да са пример за поколенията.