Светът има нужда от повече красиви умове и чисти души

–  Опитвате ли се да раздавате мечти на околните?

–  То е по-скоро естествен мой начин да споделям вярата си в тях.

–  Известна загадъчност носи псевдонимът ©тихопат – какво да търсим в него?

–  Всъщност бе възклицание на една моя читателка и колежка по перо, която след прочита на един мой стих с възхита ми каза: 

- “Ооо, ти си психопат! Не, не, не! Ти си СТИХОпат!”.  Впоследствие реших да вкарам първата буква, като символа за запазено авторско право  и така остана с времето.

–  Любовта и болката почти винаги вървят заедно във Вашите текстове. Вярвате ли, че най-силната поезия се ражда именно от тъгата?

- Много бележити артисти и автори от миналото, както и наши съвременници са стигнали до този извод, а онези, които не искат да го признаят гласно, продължават да го изразяват с творбите си. Тъгата е онзи шип в гръбнака на душата, който пробожда волята ти, сякаш за да я събуди от летаргията на навика - да я правим ленива. Тъгата ни е нужна толкова, колкото и блаженото щастие.

–  Съществува ли онова „прашно чекмедже“, в което пазите недописаните стихове и „малко от сърцето си“? Какво още държите заключено?

–  С годините се “разголвах” все повече и повече, пишейки, като мислех, че ставам по-достъпен за хората, но всъщност осъзнах, че съм искал да бъда достъпен сам на себе си. Истината е, че чекмеджето остана полуотворено и празно, събира прах в момента, но ми напомня за времето, в което го пълнех с ядосано намачкани ръкописи, от които после сглобявах стихове...

–  Казвате, че не броят на страниците прави една книга значима, а това дали читателят ще припознае думите като свои. Има ли Ваши текстове, които разбирате истински едва много по-късно?

–  От ъгъла на времето успявам да сведа поглед от миражите, които съм виждал, взирайки се в хоризонта и понякога с изненада разбирам, че интуицията ми с точност е предвидила последвали събития, които в аванс съм описал в произведенията си. Когато видя мой отдавна написан текст, откривам предимно граматически и пунктуационни грешки, и с усмивка под мустак се радвам, че със сигурност правя все по-малко житейски.

–  Пишете, че светът не разбира от думи, а брои цветята по гробовете и запалените свещи. Не е ли това отношение към обществото, което все по-рядко чува живия човек, но лесно почита паметта му?

–  Именно! Ние лесно се кръстим, ала не влизаме в църква. Лесно прощаваме щом простеният вече го няма. Помним лошото и лесно забравяме стореното добро.

–  Имате много публикувани текстове в публичното интернет пространство. Кое дава сила на това Ваше начинание?

–  Започнах да го правя преди повече от 15 г. В началото с цел да споделям светоусещането и душевността си, за да намеря сродници, да се обграждам с красиви умове и чисти души. Като човек, който обича изкуството вероятно е нормално да съм в известна доза наивен, и с времето все по-осезаемо разбирах, че в изкуството има много изкуствени хора. Също като в живота.

–  В текстовете Ви често се усещат едновременно надежда и самота. Кое чувство Ви е по-близко днес – надеждата или самотата?

–  Винаги съм усещал някаква самота у себе си, но съм наясно, че я придобивах, докато се себеотдавам на хора, които ми отвръщаха бездушието си - нещо, което сега не правя, защото споделям всичко това, за което съм мечтал в текстовете си.

–  Публикувате в социалните мрежи, където реакцията на читателя е мигновена. Това помага ли на поезията да достига до повече хора, или понякога я превръща в поредното съдържание, което бързо се забравя? 

–  Според мен социалните мрежи помагат за общата достъпност на поезията, но съдържанието е толкова много, че само по себе си всяко творчество бързо се отмива с потока от толкова много информация. Въпреки това, стойностните неща се забелязват и има потребители, които ги съхраняват, споделят и обсъждат с хора, които имат сходни интереси.

–  Кои са онези спомени, които сте скътали най-дълбоко в себе си?

–  Дядо, Баба, къщата на село, безгрижието, игрите от здрач до зори, спокойствието на едно прекрасно детство. Разбира се, първото влюбване, първата целувка, усещането за възмъжаване, срещата с любовта на живота ми и сега моя прекрасна съпруга. Животът е път, който извървяваме и най-важното преди да издишаме последната му глътка, е да бъдем щастливи.

–  Боледува ли обществото ни днес? 

–  Да, боледува. Никога няма да се примиря с този факт и няма да смълчавам своето недоволство. Това, което мога да направя и смятам, че правя, е да бъда добър пример с поведението, възпитанието и мъдростта , която имам пред „прага на половината си век.”

–  Какво търсите, но не успявате да откриете?

–  ”Това, което търсиш само те намира.” За моя радост и при мен се случи. Вярвам, че без вяра нищо не е възможно и случайността е всичко онова, на което се радваме, но никога не сме повярвали...

–  Къде се лутат днешните Ви мечти?

-–  Съвсем обозрими са мечтите ми днес. Повечето ги сбъднах. Обичам, обичан съм, като изляза на балкона и виждам морето...Малки, но съществени неща. Най-вече да са здрави ближните ми хора, да живея достойно до края на земния си път и преди да хвана Елисейските полета, моята жена да затвори очите ми. След това да я срещна отново. За това мечтая...

=================

Данаил Антонов

Трудно ще го откриете с истинското му име като Данаил Антонов. Предпочита да се отразява в нашата действителност като един Стихопат с име: Danny Diester.

Данаил Антонов е на 48 години и е роден в Ловеч. Пише различни текстове още от ученическите си години. Има над 2000 текста с поезия и проза. Публикува ги в социалната си страница в интернет.