"Изкуството трябва да лекува, а не да задълбочава раните."

 

В продължение на повече от 30 години Юли Шумарев рисува приказки и любовни истории в багри. Въпреки, че той сам се определя като „световно неизвестен“ художник, зад гърба си има множество успешни изложби в родния му Пловдив, а също и изяви в София, Варна, Несебър и  Париж. Живописните му платна са притежание на колекционери в България, Франция, Белгия, Италия, Швейцария и Америка. Ценителите на изобразителното изкуство ще открият в работите му приказни мотиви и древни митични сюжети, пресъздадени в един наситен с много светлина жизнеутвърдителен колорит. Визуалното богатство в картините на Юли е създадено чрез ювелирно детайлни стилизирани елементи или чрез абстрактна игра на цветове и форми. Почти неизменно присъстват и неговите разпознаваеми лица, като почти всички са без усти. Това обаче не означава, че героите му са безмълвни или безучастни, защото мислите и емоциите са изразени в погледите им, които проникват до най-дълбоките кътчета в душата на зрителя. Всеки човек, докоснат от живописното майсторство на Юли, заживява със съдбите на хората и вечните въпроси запечатани в картините му.

През 2022 година излезе от печат първата книга на Юли „Макгахански Блусове и Балади“ с лирични разкази от детските му години, чрез която той демонстрира майсторството си и в писаното слово. Юли продължава да пише, но и рисува усилено в подготовка на две самостоятелни изложби, планирани за есента на 2023 и пролетта на 2024 година.

– „Нищо по-малко от любов“ може да се интерпретира като емоционално послание за пълно отдаване за подчертаване на нуждата от истинска връзка без компромиси. Какво влагате Вие като послание? 

– „Нищо по-малко от любов” за мен не е просто заглавие или ултиматум, а единственият възможен мащаб, с който си струва да измерваме живота си.

За петдесет и седем години прозрях, че мисията ни на тази земя е да даваме и приемаме любов.

Живеем във време на половинчати неща, на бързи обороти и компромисни емоции.

За мен това послание е крайъгълен камък. То означава, че в изкуството, в писането, в отношението с хората не трябва да влизаме с „приглушена светлина”. Или се раздаваш докрай, или изобщо не започваш да рисуваш поредната картина. Това е отказ да живееш повърхностно.

 

 

– Тя започва като чувство – онова плахо магическо пърхане, което променя гравитацията около теб. Но за да оцелее през годините, тя наистина се превръща в съзнателно решение. Решението да споделиш тишината с някого, да извървиш тридесет години ръка за ръка и да знаеш, че неговият поглед е твоят най-верен компас.

Любовта е изборът да виждаш света не просто през собствените си очи, а през светлината, която другият отразява. Тя е споделено безвремие.

 

 

– Не се чувствам като последен мохикан, по-скоро се усещам като пазач на малки скрити пространства – като онези закътани кафенета, в които времето умишлено закъснява с няколко минути, за да ни даде глътка въздух.

На пошлостта не се противопоставям с викове, а с тишина, с цвят и с разказване на истории. Изкуството е моята съпротива. А надежда винаги има. Светът се спасява на парче – спасява го всеки, който реши да засади цвете, да изслуша приятел или да запази един красив спомен. Докато има памет и носталгия по доброто, светът няма дасе разруши напълно.

 

 

– В картините ми – това са повтарящите се символи: ангели, лалета, сърца, стари разкривени къщи, лодки, които летят в облаците, но винаги в центъра има една жена и един мъж...

В текстовете: моят вътрешен свят е населен с предмети, които имат собствена душа: стари телефонни кабини, часовници, които бързат или закъсняват по свои собствени правила, хартиени писма, куфари, пълни с чудеса, и хвърчащи хора. Тези символи са ми най-уютни, защото носят усещането за преходност и едновременно с това за вечност.

 

 

– За моя радост, тези два свята много често се застъпват. Често тези, които първо са обикнали цветовете на платната ми, по-късно откриват същата тази атмосфера, същия този магически реализъм, но облечен в думи между страниците на текстовете ми. Не ги деля. Те са просто две различни врати към една и съща стая – стаята на споделеното вълнение.

За мен е най-големият подарък, когато някой ми каже, че е „видял” разказа ми или е „чул” картината ми.

 

 

– Те се редуват в ролята на пристан.

Когато боите станат твърде тежки или платното започне да изисква твърде много физическа и емоционална енергия, аз „избягвам” в думите. Писането ми дава тишина, позволява ми да се разходя из улиците на стария Пловдив или Капана, да поседна с героите си. Когато пък думите започнат да ми се струват тесни и не могат да поберат някое усещане, се връщам към четката. Така че почивката ми е просто смяна на изразните средства. И двете са спасение.

 

 

– Не смея да нарисувам абсолютната безнадеждност.

Дори в най-тъжната ми картина или разказ, винаги оставям една малка пролука – я улична лампа, я процеждаща се слънчева светлина, я някой закъснял ангел. Не си позволявам да отнемам надеждата.

С бои не бих нарисувал цинизма на модерния свят, а с думи избягвам да описвам неща, които биха наранили човешкото достойнство.

Изкуството трябва да лекува, а не да задълбочава раните.

 

 

 

– Припевът в живота са онези моменти, към които винаги се връщаме, за да си напомним кои сме – споменът за бащиния дом, ароматът на детството, първата истинска любов. Те трябва се повтарят точно толкова често, колкото е необходимо, за да не загубим мелодията си сред шума на ежедневието. Но не прекалено често, за да не се превърне песента в монотонен шум. Животът има нужда и от своите куплети – тихите, неочаквани моменти, които ни подготвят за следващия голям припев.

 

 

– Абсолютно. Безхаберието идва тогава, когато спрем да припознаваме  пространството извън нашия дом като „наше”. Ако личната кауза на всеки от нас е просто да бъде малко по-внимателен към човека срещу себе си, да пази улиците чисти и паметта на своя град, нещата ще се променят отвътре навън.

Големите каузи често остават само на хартия. Истинската промяна започва от малките, всекидневни жестове на споделена грижа.

 

 

– За мен е изключителна чест и уют. Наивизмът и магическият реализъм не са просто стилове в изкуството, те са състояние на духа, начин на гледане на света с чисти, почти детски очи, които отказват да пораснат за лошото. Да си част от общност от съмишленици, които споделят тази естетика и тази обич към искреното, неподправено изкуство, носи усещане за принадлежност.

 

 

– Продължавам да балансирам между платното и белия лист. В момента активно работя по ръкописа на новата ми книга с разкази, която се ражда бавно и много любов. Паралелно с това в ателието ми се трупат нови платна, които се надявам скоро да покажа в самостоятелна изложба. Хората, които се интересуват от изкуството ми, могат да очакват още истории за изгубеното и намерено време, срещи с необикновени герои по познати градски улици и, разбира се, „нищо по-малко от любов” във всяка точка и щрих.

=========

Изложбата "Нищо по-малко от любов" може да разгледате до 6 юни в галерия "Париж" София, ул."Цар Самуил" 47.