За премълчаните истини, морала и бъдещето на България

- Кои теми в българската действителност според Вас остават премълчани?

- Тук ще бъда кратък. Премълчани остават темите, които не са в интерес на причинителите на това състояние на обществото и държавата ни. Уж се говори свободно и може да се казва всичко, но свободата на словото ни всъщност никаква я няма.

Коментарите са целенасочени, анализаторите – строго определени, медиите в огромната си част – платени не от консуматорите на продукцията им, а от същите онези причинители, контролиращи процесите, да не излязат от удобното за тях русло.

Тук може би по-правилният въпрос би бил: „Има ли тема в българската действителност, останала непремълчана?“ И краткият ми отговор – „Не! Няма!“

- От какво се боите днес?

- Пак ще се върна на житейската ми същност. Войнското ми битие и годините с пагони на раменете ме научиха да преборвам страха. Вървящият отпред пред воинския строй няма право на страх. Ако дори за момент се предадеш на това чувство, какво ще се случи на десетките, стотиците или хилядите, следващи примера ти?

Не че нямам страхове – кой ги няма? Но животът ми показа начините да ги игнорирам, да издигам над тях други приоритети – свои, собствени, които да ангажират вниманието ми, да бъдат по-силен дразнител и така неприятните усещания да отиват на по-заден план.

Страховете са трудно лечими, но лечение има. Аз считам, че съм намерил своето.

Има и нещо друго. Един от приятелите ми в миналото ми, по-точно в годините, когато бях общински кмет, беше споделил, че се страхувам да поемам отговорности, когато са близо до границата на риска. Това е истина и също е предизвикано от професионалното изкривяване.

Тук става дума за отговорностите. Различно е поведението ми, когато става дума за лична и за колективна отговорност. Под „колективна“ имам предвид не криенето зад колективни институции, а отговорност, при която решенията ти засягат много хора или резултатът може да причини значителна промяна в техния живот.

Виждането ми в този случай е, че така следва да бъде и не е нужно да се старая да се променям в тази посока. 

- Какво не бихте написали днес, но сте си позволявали в по-ранните си текстове?

- С времето съм си изградил достатъчно солидна система от ограничения, макар че много малко от тях са свързани с писането. Аз и късно започнах с това занимание, може би затова не срещнах трудности в определянето на зоните на лични забрани.

Ограничавам се в ареала на военно-историческата тематика и по-специално в периодиката на новата и най-новата ни история. Търся способи за възприемане, оттам и въздействие върху подрастващото поколение, което има най-голяма способност и нужда от натрупване на знания в тази посока.

Написаното за по-малко от две десетилетия не е кой знае колко много – имам обзор на създаденото и нямам причина да се отричам от написаните от мен редове. А и за това време нищо не се промени кой знае колко много в обществен план.

Личните проблеми и емоции се старая да държа настрана от това си занимание. Както казах, в книгите ми липсва биографичен елемент и това е целенасочено.

- Ценностите днес измениха своето съдържание, а Вие често заемате определени позиции – това опит за отстояване на морал ли е, или нещо друго?

- От едно поколение съм, може би последните, да ги нарека донкихотовци, получили в младежките си години знания за ценности, голяма част от които днес изглеждат смешно и дори жалко. Кой днес дискутира понятията морал, чест, достойнство?! Това всъщност са едни от най-неудобните теми за властимащите.

Сега култът е към материалното. Парите и властта са основните цели, които могат да донесат щастие и удовлетворение у индивида. Да, морал е и не е опит, а напълно целенасочено действие.

Носителят на ценности не е подвластен на елементарните неща, не се влияе от условията на съществуване и не може да бъде манипулиран чрез властови инструменти.

Считам, че ценностното, светското образование е в основата на знанията, стоящо дори по-напред от перфектното познаване на езика и основите на математиката и природните науки.

В днешните дни всичко се върти около цифрата 150. Не ме интересуват тълкувания, политиканствания, анализи „за“ и „против“! Задавам си само един простичък въпрос – какъв морал, чест и достойнство трябва да имаш, за да си позволиш да извикаш „Да живее България“, знаейки, че със сигурност за това ще изгубиш живота си!

Позицията ми по въпроса е непреклонна – ако си искаме държавата, трябва да си върнем ценностите и да се научим да ги отстояваме.

- Защо нашето общество боледува толкова дълго време?

- Защото се лута в търсенето на правилния път. А това е по причина на липсата на идеология. „По-новата“ такава претърпя крах в края на 80-те години, разядена от вътрешните обществени противоречия, породени от пропагандираното равенство, което, разбира се, при непроменената система на държавно устройство беше мит.

По-старата даваше някакви надежди, но се оказа, че както и създадена, тя отново съсредоточи възможностите и инструментите в ръцете на ограничена група от хора. За останалата, по-голяма част от общественото съсловие, нещата останаха непроменени, дори с годините усещането за влошаване нарасна.

И неминуемо отново опряхме до политиката. Във въздуха днес витае духът на промяната. Според мен – по-скоро на надеждата за промяна. Дали ще има такава? Не искам да съм лош пророк, но едва ли.

След тежките последни десет години на миналия век настроенията бяха подобни. И дойде с обещанията си един бивш, за именния ден на когото навремето използваха представката „тезо“. Той доведе със себе си нови лица, но предложи „от същото“. И след не много време болестта на обществото ни отново се разпространи.

Какво е различното днес? Много малко – новите лица не са чак толкова различни. Държавният апарат и съдебната система не могат да се сменят като с вълшебна пръчка. Ще се сменят, и то само част от ръководствата, но манталитетът ще остане същият.

Определени постъпки ще отпаднат или ще се реализират по друг начин, но мисленето няма да се промени, защото моралът там отдавна е натикан в ъгъла от посредствеността, изразяваща се в единствената възможност за просперитет чрез поквара и слугинаж.

Избирателят даде възможност на Радев заради смелостта му да се изправи срещу порока на властта, аз също – по още ред други морални причини. Но истината е, че той, както и всички останали, не идва с нова идеология, а всичко досега е известно и проиграно, и задкулисието има изработени системи и механизми да се справят с него.

Проблемът е, че липсва изненадата, която би отнела решаващия глас на статуквото. Дано не съм прав!?

- Накъде са насочени днешните Ви мисли и послания?

- В личен план желая здраве за всички близки, приятели и познати, да са доволни от живота и да постигат целите, които си поставят, да прехвърлят границите на възможностите си и да не спират да мечтаят. Да обичат живота, който, разбира се, е такъв, какъвто си го наредиш във всички негови аспекти и проявления.

А в по-широк смисъл – да доживея момента, в който обществото ще се пребори с болестта си. Да срещам щастливи хора от всички поколения, просперираща, работеща и уредена във всички отношения държава.

За това са мечтите. В тази посока са и усилията ми – да допринеса с нещо малко, дребно и полезно за осъществяването им.

А в лежащото на сърцето ми – да видя добре реставрирани, поддържани и почитани военните ни паметници – един от най-силните барометри на любовта към род и Родина. Това е и проектът, с който се занимавам в последните години, и се надявам въпреки трудностите да го доведа в най-скоро време докрай.

- Почитаме Свети великомъченик Георги Победоносец – какво ни липсва днес на нас, българите – сила или вяра?

- Ако направим анкета сред хората, ще установим, че ни липсва какво ли не, но общото – материално или духовно – ще можем да обединим с две думи: добър живот. Точно тук е ключът, защото вярата и силата са инструментите, чрез които бихме успели да го постигнем.

Вярата ни дава силата да направим невъзможното възможно, а силата ни дава вярата, че всичко е постижимо. Безброй са знаците и делата, доказващи правотата на тази взаимосвързаност. Успехът в реализацията зависи от синергията на тези два фактора.

Това са двете страни на една монета. Стойността им е налице само когато са заедно и действат еднопосочно. Няма нищо случайно, че религията ги е обединила в един събирателен образ – този на Св. Георги Победоносец.

Няма нищо случайно и в псевдонима – посланието крещи: „Ако искаш да победиш, ти трябват вяра и сила“. Няма нищо случайно и в деня от календара, който му е определен. 23 април (по стар стил) е периодът, в който дърветата се раззеленяват, цветята цъфтят, пойните птици се завръщат и свиват гнездата си – това е денят, в който зимата е победена, за да настъпят по-добрите и по-хубавите дни.

В края искам да поздравя всички с този прекрасен празник, като пожелая здраве, мир и просперитет. Нека имаме вярата и силата, за да победим всичко онова, което ни пречи да бъдем по-щастливи и по-добри!

Да живее България!