Орфеевите корени - басът Гео Чобанов за творческия си път

Изтъкнатият бас ГЕО ЧОБАНОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА по повод 25-годишната му сценична дейност, за неравностите по пътя, изграждането на образа от текста към музиката, либретото като огромна поема, предизвикателствата на партитурата, знаковите роли в „Летящият холандец“, „Дон Паскуале“, „Атила“, „Набуко“; менторите и кумирът Борис Христов, задължителните Моцарт и Росини, песента като интимно преживяване; сценичната треска и емоционалният пренос между паралелните светове на изкуството и реалността, Орфеевите корени.

• Как минаха твоите оперни 25 години?
• Много бързо и неравно минаха. След първото ми излизане на варненската оперна сцена в детския спектакъл „Пътешествието на Доктор Охболи в Далечна Африка“, завърших Музикалната академия. Още като студент дойде и дебютът ми като Мазетто от„Дон Жуан“ на Моцарт в програмата на Международния музикален фестивал „Мартенски музикални дни“ в Русе, с диригент Велизар Генчев. Последва покана да пея в „Сватбата на Фигаро“ в Бургаската опера, а още малко след това Маестро Найден Тодоров ме назначи в Русенската опера, за което съм му много признателен. Е, не всичко продължи така гладко, както в началото, наложи се да потърся препитание и в други професии, но какво пък, иначе нямаше да е интересно.
• Имал си различни интереси, работил си и като журналист в Радио Варна, но очевидно операта е надделяла.
• Изборът ми отдавна беше направен, останалите занимания се отнасяха към план Б. Радвам се, че благодарение на теб надникнах и в професията на журналиста и това ми донесе познание, което ми послужи в оперната практика.
• От  музиката или от текста тръгваш в изграждането на своите герои?
• Задължително от либретото, дори първоначално се опитвам да се абстрахирам от музиката. Текстът дава посоката за интерпретация на образа, такъв е подходът и на композитора. Оперните текстове са поетични и стоят близо до музиката. Всъщност либретото е една огромна поема, която въздейства със своя ритъм и своята метрика. Добавиш ли към тях глас, се получава интонация и това вече е музика. 
• Разбирането на текста в детайли, като предпоставка за превъплъщението на оперната сцена, предполага владеенето на чужди езици или поне на езиците, на които са написани големите оперни творби. Това би могло да бъде затруднение за певеца...
• Зависи от певеца, но във всеки случай познаването на различни езици е предимство. То помага както за навлизане в същността на творбата и характера на героя, така и за правилното артикулиране на съответния език. Този елемент от вокалната техника не бива да се подценява. Наред със задължителния италиански, аз ползвам френски, руски, английски, немски и съм благодарен на моите оперни герои, които ме обогатяват като творец,  задълбочават и езиковите ми познания.
• В изграждането на образа, след езиковите предизвикателства идват предизвикателствата на партитурата. 
• Те винаги са различни. Ето сега излизам от репетиция с Маестро Павел Балев за предстоящата в „Опера в Летния театър“ премиера на „Бал с маски“ от Верди. Изискванията на диригента са всичко да бъде поднесено пределно честно и стилистично вярно, а освен това и с лекота, така че усилието на певеца да не личи. В изкуството усилието трябва да бъде скрито, това е съществен принцип. Пял съм и двете басови партии в „Бал с маски“, но сега подхождам по друг начин и целият този репетиционен процес с Маестро Балев е много вълнуващ.
• Колко станаха междувременно образите, които си пресъздал?
• Не съм ги броил и въобще се старая да нямам пристрастия, за да се насоча изцяло към следващото предизвикателство. И все пак изпитвам сантимент към Дон Паскуале, Летящия холандец, Атила и разбира се към Захария в „Набуко“.
• Спектакълът на 1 април, с който Държавна опера Варна отбелязва твоята 25-годишна сценична дейност.
• Благодаря за този жест на ръководството на Варненската опера. Ролята на Захария, освен че винаги ми носи голямо удовлетворение, в един конкретен момент ми отвори житейски и професионални врати.
• Споделяш ли мнението на редица твои колеги, които предпочитат Верди, защото е по-удобен за пеене. 
• Избягвам удобството. Ако е удобно и лесно, не ми е интересно. Наистина Верди е много „певчески“ композитор, който разполага партиите в широка кантилена. Но това не означава, че Верди се пее лесно. Трудността при него се дължи на това, че той изисква укрепнали гласове. Наред с това – и дълбока зрялост.
• Известно е, че за да развиват правилно и да запазят за дълго време гласа си, оперните певци трябва внимателно да подбират композиторите на всеки етап от кариерата си. Твоята препоръка каква е?
• Винаги да се пеят Моцарт и Росини. Това е голямо майсторство. Който усвои Моцарт и Росини, може да изпее всичко друго. 
• Сега е моментът да те питам за твоите ментори и твоите кумири.
• Имал съм много ментори и на всички тях съм безкрайно признателен. Най-голяма роля за първоначалното ми израждане като певец изиграха Георги Койчев, Веселина Зафирова и Нико Исаков. Изпитвам безгранична любов и доверие към Жанета Бенун, един превъзходен корепетитор, изключителен професионалист и незаменим наставник, който ми помогна да вляза в Музикалната академия, а след това да изработя  почти всичките си роли във Варненската опера. Научих много и в майсторските класове на Райна Кабаиванска, Роберто Скандиуци, Ана Ванди и Карло Коломбара. Вярвам, че оперният певец трябва непрекъснато да се усъвършенства, като  се учи от по-добрите и пречупва наученото през своята лична призма. А моят кумир може да бъде само Борис Христов. Неговият глас и неговата харизма ме плениха завинаги и ме заведоха в операта – храма, в който той стои на най-високия пиедестал за всички времена. Не спирам да го слушам, да го анализирам, да го преоткривам и да се възхищавам всеки път наново и наново на неговия уникален стил. Проф. Атанас Божков описва едва ли не магическото му умение да завладява, перифразирам: „Гласът му излизаше от оркестъра, сякаш го разтваря в себе си, заразяваше го със своята скръб, налагаше му своя ритъм, караше го да стене, да се извисява енергично и да глъхне отчаяно, някъде в дълбините, където се е сгромолясал сам...“
• Подобно на Борис Христов, и ти обичаш църковните песнопения и въобще камерната музика.
• Песента е много интимно преживяване. Това не е познатото оперно експониране като в спектакъл, а съкровен момент, в който разголваш душата си пред ограничен кръг от хора. Оперната ария понякога, особено в предкласиката, разказва само за едно нещо, било то любов или омраза, докато в една песен може да събереш цял човешки живот. Майсторството се състои именно в това - в три минути да събереш цял един живот. Сега работя върху камерен концерт само с български песни, който планирам за есента на тази година.
• Как се справя творецът с емоционалния пренос между паралелните светове на изкуството и реалността?
• Стараеш се битийното да не доминира, да не се предаваш на материалното и да пренасяш всичко това в света на духовното. 
• А ако красивата музика те отнесе нанякъде и излезеш, макар и за момент, от сценичния контекст?
• Стремя се да не допускам подобни ситуации, които като емоция се доближават до предстартовата сценична треска. Но и в двата случая е важно да овладееш притеснението, като разграничиш здравословното вълнение от деструктивния страх и се фокусираш върху конкретните задачи, които ти предстоят.
• И е по-добре да не се взираш в публиката.
• О, да, това разсейва. Публиката може да се усети по реакцията, с която тя отразява случващото се на сцената. Пял съм в Италия, Германия, Белгия, Испания, Франция, Канада, Босна и Херцеговина, Румъния и други страни, и определено мога да кажа, че извън манталитетните различия, хората навсякъде си приличат, вълнуват се от едни и същи неща. Хубаво е, когато почувстваш диханието на залата, това умножава енергията. 
• В каква степен ти влияят оценките на другите?
• Вслушвам се в тях, без да забравям, че похвалите изнежват самокритичността. С чувство за хумор, но и с известно задоволство си спомням един куриозен случай от младостта. Като войник на летището в Балчик, в един хубав ден, мислейки че съм сам в командния пункт, имах хубаво настроение и запях някаква италианска канцонета. Изведнъж дежурният офицер отвори с трясък вратата на помещението и кресна възмутен: „А, бе, колко пъти ви казах да спрете най-сетне това радио!“ Приех го като комплимент и знак, че може би наистина ще стана певец (усмихва се).
• И сега, когато си вече 25 години на оперната сцена, какво си пожелаваш?
• Да бъда здрав и хората, които обичам, да бъдат здрави. И да продължа да се вглеждам в Орфеевите корени.