Интелектът като неизползван социален капитал

– Как ще коментирате ролята на медиите и социалните мрежи в разпространението на дезинформация и поляризация в обществото?

– Кална история, която може да си разпредели вината. Журналистиката е особен занаят, който има определени претенции с властническо изразяване. За съжаление порутения зид на журналистиката се е пропукал отвсякъде. Представянето на неистина за истина се случва и в обществените, така и във всички останали медии. Това не е изолирана ситуация, а постоянно настъпваща лавина от такава информация, която най-малкото не е проверена. Социалните медии ни затрупват с информация от всякакъв характер, което има своето логично обяснение, но тези, които функционират с някаква регулация го правят, дори понякога по-настървено. Това е видимо от всички, но никой не полага усилия да извърши известна корекция в правилна посока. Дори и аз самият съм попадал нерядко в подобна ситуация, зад която стоят определени интереси или лични желания. Участвайки в предаване по програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио след това на техния официален сайт се появи текстът на моето изложение, а по-късно бе премахнат с мнението за редакционна политика. Та нима личното мнение може да бъде ограничавано или възпрепятствано – отговорът е да, дори и в общественото радио. Друг път пък техен кореспондент подготви и разпространи невярна и неистинска информация без да ми се даде право на отговор, като вероятно това се демонстрира като обяснима политика за най-високото доверие. Нищо подобно не се случва, защото няма механизъм с който да бъде повлиян този процес. Още по-трудно се случват нещата в медиите, които имат частна собственост и при тях корпоративния или личния интерес надделява над обществения с оправдание на регулацията на пазара чрез пазарните механизми. Толерирането на подобно поведение е част от медийното пространство, което се превърна в кална нива в която сме овъргаляни всички, най-малко защото потребяваме определено количество информация по един или друг начин. Разбира се всяко нещо си има и своите изключения за добросъвестност и професионално отношение, но на такива медии влиянието им е твърде слабо или ограничено от споделените по-горе обстоятелства.

И тук сме в една трудна и в настоящия момент неизбежна ситуация, която би се подобрила при определени условия, които са свързани с регулация, а не с ограничаване на словото, с почтеност и определена прозрачност на източниците на финансиране. Необходимостта от повишаване на изискванията към професията на журналиста са от особено значение, което е многостранен процес, който се оказва непоследователен в своето развитие.

– Историческата памет сочи, че българските интелектуалци – писатели, учени, поети са имали важната роля за развитието на българското общество – това напомняте и Вие в почти всички есета, събрани в последните Ви четири книги: „Книга за мечтите“, „Щастие. Спомени за бъдеще“, „За нещата“, „Размисли за смисъла, времето и нас самите“. Според мен техните послания стигат до днешните интелектуалци – доказателство е, че те влизат в обществения дебат, но дотам. Отказват пряко участие в решаване на проблемите. Защо? Не е ли време да се включат?

– Социалният капитал на едно общество е неговият интелект, а реализирането му в обществено развитие е неговата ефективност. Може би е редно да се върнем малко назад във времето за да отбележим, че интелектуалният елит винаги е бил най-подкрепящ, а понякога дори и целенасочено унищожаван при промените, които исторически са се случвали в България. Неговите възможности и мощ са били поставени през изключително тежки изпитания, което е една от причините. По-съществената, която се реализира днес е в това, че тези хора и техните проявления не се приемат от обществото, като същите не са онази мъдрост, която е необходима да се използва. Още повече, че хората, които са овластени да направляват тези процеси, дори не разбират тази мъдрост и тя не им е необходима. Посланията и по-скоро тяхното значение не представлява никаква ценност и няма жизнена необходимост то да бъде използвано. Народът е загубил онази зрялост да открива и да дава сили и енергия на своите достойни водачи. По-скоро днешните ни водачи са си присвоили тази функция и няма да я предоставят обратно по легитимен начин. Самодостатъчността е може би точното проявление на нашите лидери, което съчетано с нарцистични и вождистки манталитет им осигурява почти безпроблемно съществуване. Дори и най-смислените и прочувствени думи и действия са обречени пред абсолютен провал, поради изчерпаната необходимост от тяхното съществуване. Страшното предсказание в тази посока е почти сбъднатост. Душите ни плачат, страдат и кървят, но утешение не ни спохожда. Каква неразумност ще кажат предците ни, а следовниците дори не могат да предположа какво ще е това. Омърлушени са моите мисли в тази посока, защото липсват достатъчно сили, а дори и смелост за да се променят нещата.

Обществото ни се блъска в безпосочност, която откроява всяко предходно и следващо решение. Принципните ни позиции са в особена свързаност с безпринципно поведение. Това повторение на създадена идиличност се повтаря с такава многократност, че чак се простря в един човешки живот. Намирайки във времето и пространството определена пътност, се самозалъгваме в нейната правилност и започваме да я преследваме. В нейната постижимост установяваме, че не ни е донесла нищо добро, а само мъка и препятственост.

Споделянето на нещо ново и промяната са обичайна илюстрация на всяка предходна и следваща ситуация, в която трябва да намираме най-удачната перспектива да продължим. Обичайната символика днес е присъща за времето, в което споделяме своето очакване.

Най-неприятното от всичко това, което ще се случи, е неговата предвидимост – очаквания, мисли, чувства и въжделения, а реалността – непроменено неприемлива. Нашата вътрешна чувствителност е установила отдавна тази неспособност за измъкване от кишата, но не може да установи реалната възможност как да продължат нещата напред с определена положителност. Това е най-страшната присъда за несбъднатостта на иначе справедливите и добри очаквания.

Елитите са обявили своята безсмъртност и не смятат, че трябва да свършат народната работа, защото тя не им е по вкуса, а по изгода. Всичко е в някаква примамлива последователност от абсурд, с която вече сме привикнали. Всяка друга реалност свързваме с измамна лудост, която ще ни споходи.

„Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот. Без нея нямаше да има радост, стремежи, любов. Нямаше да има и изкуство. Знам, че за да вършиш добро, няма нужда от бог, няма нужда от живот след смъртта, няма нужда от смисъл на съществуването. И всеки, който с усилията си намалява страданието на този свят, върши добро. Всеки, който спасява едно болно дете, едно ранено животно, едно креещо дърво, върши добро. А това, което не знам, си остава цяла вселена.“ (Георги Данаилов, из интервю за „Нова ТВ“ през 2016 г. по случай 80-годишнината му)

Житейската ни битност обуздава страстите, опитомява налудните пориви и се опитва да успокои болката.

„Това, което обединява тълпата, най-често е омразата. Види ли човек големи тълпи, изпълнени с ненавист, трябва да знае, че просвещението е убягнало на тези хора или те просто са го забравили и изоставили. Просветеният човек не мрази, той разбира и остава сам. Засега!“ (Георги Данаилов, из „Всичко ново е под слънцето“).

Засега сме потънали в самотност, която блуждае в пространството и времето. Ще дочака ли забрава омразата и ненавистта, е време да се разбере… 

– Ако досега давахме отговори на въпроса защо, не е ли време да отговорим и на въпроса: Как да излезем от тази ситуация, проф. Терзиев? Какви са според Вас ключовите стъпки, които трябва да бъдат предприети, за да се възстанови доверието в институциите и да се подобри диалогът в обществото?

– Това може би е най-трудният въпрос, защото отговорите могат да бъдат много и то не съвсем еднозначни. Може би трябва да се каже, че обществените отношения са изцяло объркани и трябва да се сложи ред в тях. Провалите следват непрестанно и подобренията, които уж ни предлагат или частично се случват, не вършат почти никаква работа. Този начин на политическо поведение, който се транспонира в политическа реалност е издънено. Няма нужда от никакви заобиколки или префинени формулировки. Дори посланията на политиците са изречени по арогантен и непристоен начин, а тяхното изпълнение е доведено до агресивност, непочтеност и пълна несъстоятелност.

На тези, които го вършат не може да им бъде обяснено по нормален начин, на тези, които го търпят – им е дошло до крайност всичко това, но не намират „демократичен“ изход от ситуацията. Демократичните правила се оказаха непригодни за най-умните, най-смелите и най-добрите българи, защото са непригодни в този етап на нашето развитие. Не оплаквам и не давам състрадание нито на едните, нито на другите, а просто правя прозаичната констатация на реалната действителност.

И след като сме забъркали кашата, трябва да намерим сили и смелост да я оправим, което е най-трудното сега и в следващите години. Натрупванията ще оказват негативни влияния с различна интензивност на процесите, но едва ли има друг изход, освен да се направи опит в правилната посока. Очевидно неправилните хора са налице, а правилните имат боязливост, дори страх да предприемат действия в тази посока. Катализирането на процеса на определени трансформации е факт, който всички усещаме, но инициирането на бързината му у нас ще е продължително неприятен период, който ще се влачи още дълго време. Ще има падане, ставане, изправяне, дори смърт, която ще ни погубва, но това е положението в което сме се докарали. Има известна надежда, че имаме стаени някъде съпротивителни сили, които ще се окажат нужни в скоро време. Революции едва ли ще преживеем в онзи смисъл на познатите исторически събития, но промяна на социалната система ще се случи, което ще бъде толкова немислимо бързо за нас човеците, което ще ни постави в твърде сложен и непознат процес. Елементите на промяна са известни, по-скоро е неизвестно как ще се осъществят и от кого. Изолирането на българското общество не е възможно, поради откритостта и взаимодействие на системите, но и поради факта, че ние не сме достатъчно подготвени за тези промени. Не се безпокойте, те ще се случат!

– Какви са Вашите надежди за бъдещето на България и как виждате ролята на младите хора в процеса на промяна?

– Безусловно младите хора са част от обществото ни, та това са нашите деца, нашето продължение на рода. Поне се радвам, че не сме безсмъртни, за да можем рано или късно да оценим нашето смислено пребиваване на земята. За жалост някои от нас се оказват заболели от илюзията за безсмъртност и това не им позволява да се открият първо за самите себе си, за околните е загубена мисия.

Вярвам в доброто, защото има смисъл във вярата, но не съм сигурен, че това е достатъчно упование за да се случат добри неща.

Толкова омърсен се чувствам понякога, когато хора с нисък морал, ниско знание и почти неграмотност, се изправят с пълната сила на властническото си поведение и същност, да ни покажат, че стоим по-ниско в тяхната измислена йерархия. Такава себичност срещам постоянно и няма как да я преодолеем, защото това е норма, стандарт, приет поведенчески модел. Този келепир ще ни убие и ще затрие всичко добре, което се ражда. Оскъдни надежди имам за промяна, защото в тази продължителност от доста дълго време, което е почти цял един житейски път, не се получава добър резултат. Но ние сме свикнали винаги да се надяваме и да вярваме, че доброто все пак е по-силно от лошото. Така сме устроени и може би така е най-добре, иначе ще попаднем в състояние на всеобща депресивност.