Изгубената посока на българите

- В кои исторически периоди, според Вас, българите изгубиха своята посока и идентичност?

- Според мен, ако става дума за балканските българи, те губят посока и идентичност още през 9. век. след неочакваното и насилствено покръстване, съпътствано с унищожаването на аристокрацията. След две жестоко потушени български въстания, загубата на войните със Сърбия, Източноримската империя, Великооравия и Източното франкско кралство, Балканска България е поставена в изключително тежки условия. Избиването на основните благороднически родове, налагането на т.нар. „Словенска Еклога“ и ориентацията на страната към Източноримската империя (т.нар. Византия) е първата сериозна загуба на идентичността на българите на Балканите и абсолютно пренасочване посоката на тяхната еволюция. В по-късни епохи е твърде сложно и дори относително безперспективно да се търси някаква исторична приемственост на държавността. Все пак, български държави са били изграждани на много географии и до днес има няколко, предимно в границите на Руската федерация, които търсят възстановяване на великото си исторично име.

- Как обяснявате относителността на понятието „справедливост“ и къде се намираме ние днес в тази рамка?

- Справедливост в историята почти никога не е съществувала, с малки и кратки изключения. Имало е периоди на относително спокойствие и градивност в някои региони и съответно в конкретни исторически периоди. Човешката природа не е справедлива, нито толерантна, но балканските българи са имали „късмет“ да оцеляват в съжителство с относително безкористни народи, особено в Османския период. В историята няма „ако“, но да си представим балканските българи в границите на Унгария, Свещената римска империя, Руската империя, то те биха изгубили своя език, духовност и идентичност в кратки срокове. Справедливостта е нетипична черта на хомо сапиенс-сапиенс, за съжаление. Разбира се, съществува безкористност, такива доказателства има за някои народи и народности, с които балканските българи са съжителствали в продължение на векове, запазвайки език и традиции. Все пак е добре отново да споменем, че български държави има десетки, не само тази на Балканите. Тези българи са различни по религия, културна среда и исторична еволюция, но са съхранили великото си име. Съвременните балкански българи, за съжаление, нямат реално отношение към справедливостта и безкористността. Този проблем е следствие на поредица от национални катастрофи, на комунистическата диктатура и престъпния „преход“, продължаващ и до днес.

- Коя Ваша лична интерпретация бихте определили като „приказка за вечността“?

- Приказките за вечността са написани от Всевишния. Единствено при тях вероятността от вечност е донякъде реалистична. Всяка идея за вечност е вид приказка. Както и обратното. Ако въпросът е свързан с един мой роман „Приказка за вечността“, който написах в съавторство с Гергана Турийска, тогава препратката е към вероятна духовна трансформация, прераждане на душите, надежда за ново начало след физическата смърт. Този роман, неочаквано поне за мен, постави началото на едно забележително културно събитие в България – „Пощенска кутия за приказки“, идеолог и организатор на което е Гергана Турийска. В този контекст, книгата е постигнала своето под формата на егрегор, създала е архетипна форма във времето.

- Усеща ли Вашата душа духовна приемственост през времето?

- Духовна приемственост би могла да съществува и аз вярвам в нея. Тя, ако изобщо съществува, би следвало да се проявява при добрите и почтените хора. Без доброто и почтеността няма смисъл от духовна приемственост. Духовността е преди всичко доброта и любов, а когато те отсъстват, приемствеността не е духовна. Не съм напълно убеден, че при мен съществува подобна приемственост, но бих искал да вярвам, че има такава. 

- Какво символизира за Вас дървото като „мелница“ – и дали това е външна интерпретация, или Вие самият го превърнахте в такъв образ?

- Всички ние, телом и духом, сме в „мелница“, която е външно проявление на материалната матрица. Краткостта на битието е очевиден и осезаем разпад на същността ни, през който неизбежно преминаваме, като в мелница. Въпреки това, когато става дума за „Дървото – мелница“, остава и надеждата за вечното, за Дървото на живота, въпреки разпадането на материята, която познаваме, въпреки неизвестността в Отвъдното.

- Възприемате ли наивистичния си свят като предпочитан художествен израз, или той е само отражение на Вашата вътрешна същност?

- Мисля, че наивистичният свят, особено в контекст на изобразителното изкуство, е най-истински и най-реален. Ярките цветове и „опростените“ форми са най-преките послания, поне според мен.

- Какви загадки – обикновени или необикновени – обикновено вплитате в своите картини?

- Загадките на доброто и честността, които са най-обикновените и най-разгадаеми загадки, които и съответно с годините се превръщат в неразгадаеми и непонятни за много от нас. 

- В интервю за Българското национално радио споделяте: „Това е моята пета поредна изложба, вдъхновена от наивистичното изкуство. В този стил се използват ярки и топли тонове, формите са по-ясни, а композициите съдържат загадки, препратки към кубизма. Но като цяло всичко е много ярко и топло.“ Може ли тази Ваша позиция да се разглежда като своеобразен опит за дистанциране от социалната реалност?

- Изкуството, както и в частност изобразителното, принципно трудно се дистанцира от социалната реалност на епохата. Аз не виждам смислена възможност за дистанциране, но има възможност за пълно елиминиране на реалността, което се случва в някои стилове, например в абсурдизма и абстракцията. Тоест, това е възможност за търсене на друга реалност, за алтернатива на тази, за излизане от матрицата и наложените норми и критерии. 

- Какво съхранявате като най-ценно от Вашия житейски опит в Баку и Азербайджан?

- Моите четири години в Баку ми разкриха нови светове в културата, историята, също и във философията. От една страна, имах възможността да уча в частна художествена академия, което не ме промени като художествен стил, а буквално ми разкри нови светове в изобразителното изкуството, за които не подозирах. Четири прекрасни години на градеж, на чувство за себеусъвършенстване.

- Как си обяснявате факта, че хората често се объркват в преценките и представите си един за друг?

- Такава е човешката природа, ние се объркваме не само в преценките и представите си към другите, но и към самите себе си. Опитът ни учи, докато сме живи на този свят. Предполагам, че си оставаме донякъде объркани и по време на смъртта на тялото. 

- Защо според Вас България и Европа остават в позицията на наблюдатели спрямо големите световни процеси?

- Големите световни процеси не зависят и никога не са зависели от България и Европа. След конструирането на Новия свят, Европа никога не е имала основна роля в историческите процеси. Напротив - почти половината европейско население от началото и до края на 19. век се преселва в Новия свят. От края на 19. век САЩ са доминираща сила в света и това продължава до днес.

- Вашият баща е казвал: „Сигурен съм, че съм имал спомени от един сезон – навярно български.“ Какви са Вашите собствени спомени?

- Моите спомени са подобни. За мен „български сезон“ са епохите на Аспарух, Тервел, Крум, Омуртаг, Самуил, Йоан-Асен Втори, но също и великите времена на нашите владетели във Волжка България, а преди това в Северното Причерноморие, Крим, Кубан, Кавказ, Панония, Поволжието... Тези „спомени“ се натрупват в генетичната ни памет.

- Как бихте определили своите настоящи терзания – като тежки, или по-скоро като градивни?

- Дори най-тежките терзания са градивни. 

- На кого или на какво вярвате днес?

- Вярвам на приятелите си, на близките си, на добрите и почтени хора, които все още са сред нас и не са никак малко.

- Как успявате да се предпазите от неистината в днешното време?

- Единствено чрез изкуството - книгите, които пиша и картините, които рисувам.

- Склонни ли сме като общество да погребваме прекалено лесно своите надежди?

- В България на Балканите имаме твърде къса памет, това е наша „национална черта“. Дори и да сме имали надежди, те вече са забравени или преиначени, деформирани. Днес България е зависима и колониална държава, тя няма суверенитет, нито гордост. За съжаление сме се превърнали в една територия, но без реална държавност и национални интереси.

- Смятате ли, че „копието на Дон Кихот“ е притъпено и че нашата чувствителност към свободата вече е отслабнала?

- Свободата, която би трябвало да бъде осъзната необходимост и същност на човека, отдавна не съществува не само в България, но и в света. Единствено материалното благополучие днес създава усещане за свобода, но това също е илюзия. Подобна „свобода“ не е градивна, тя е твърде индивидуална и поради това е социално неосъзната, тъй като не е обединителна. Тоест, неосъзнатата свобода на материалността не е свобода, а вид робство, поне докато трае човешкия кратък живот.

===

Стоян Иванов Динков е български писател и художник, син на поета Иван Динков.

Ученик на проф. д-р Франсоа-Жорж Драйфус. Той е автор на прозаични, поетични и исторически книги, а също така съучредител на Клуба на младия български писател (2003 г.) и съучредител на Центъра за стратегии и анализи (2008 г.). Член е на редакционната колегия на вестник „Пулс” и на списание „Българска лира“. Председател е на партия „Зелена България“ в периода 2007 – 2008 година, председател на Политическия съвет на „Зелена партия – Българските зелени“ през 2008 – 2009 г. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Съосновател на някои вестници като „Литературен магазин“, „Ранобудник“ и др. Автор на книгите „Гримаси“, „Свлачища“, „Приказка за вечността“, „Османо-римска империя, българи и тюрки“, „Туран – от скитите и хуните до тюрките и българите“, „Исус Христос – Земното име на Дявола“, „Траки и кимерийци“ и др. Негови текстове са превеждани на английски, турски, румънски, португалски език и адаптирани на македонска литературна норма.