Свят, в който няма насилие над децата

 – Г-жо Георгиева, Вие сте част от женско сдружение „Екатерина Каравелова“. Защо създадохте тази организация и как преминавате през трудностите?

- Създадохме сдружението, защото вярваме, че промяната започва от хората – особено от жените, които имат силата да бъдат двигател на общностите си. От самото начало работим за човешко достойнство, равнопоставеност и закрила на жените и децата.
Да, трудности има – липса на ресурси, бюрокрация, понякога и обезкуражаване. Но ни крепи усещането за мисия и подкрепата на хората около нас. Малък, но отдаден екип може да постигне много, когато работи с вяра и сърце.

 – Доброволчеството е мисия, но понякога трудно се постига. Как се случва това при вас?

- При нас доброволчеството не е просто дейност, а култура. Вярваме, че човек се учи най-добре, когато действа. В рамките на проекта „Свят, в който няма насилие над децата!“ създаваме Младежки превантивен център, където млади хора се обучават да бъдат активни, да изразяват мнение, да участват в промяната. Те не само помагат, но и израстват като личности, лидери и граждани.

 – Често организирате работилници с деца и родители. Общуването там е различно от ежедневното – какво се случва в тези срещи?

- В работилниците връщаме човешкия контакт. Без екрани, без филтри – просто хора, които се слушат. Там се случват чудеса: родителят вижда детето си по нов начин, а детето усеща, че го разбират. Общуването лице в лице е незаменимо – то възпитава, лекува и създава доверие.

 – Какво най-често ни липсва в отношенията между деца и родители?

- Най-често – време и търпение. Понякога и умението да чуем, а не само да говорим. Децата нямат нужда от съвършени родители, а от истинско присъствие – внимание, емпатия, ясни граници и любов.

 – Трудните времена не усложниха ли социалното общуване?

- Да, станахме по-затворени. Светът е шумен, динамичен, а социалните мрежи ни дадоха глас, но често ни отнеха сърцето на разговора. Нужно е да се върнем към простите човешки неща – уважение, топлина, слушане и реални срещи.

 – Промените, през които преминаваме, понякога изглеждат безрезултатни. Изпуснахме ли време?

- Всяка промяна, дори неуспешна, учи. Но е вярно, че често сме променяли правилата, без да променяме мисленето. Истинската реформа започва в човека – в начина, по който гледаме на детето, на семейството, на обществото.

 – Осиновяването все още е труден процес. Това български манталитет ли е, страх или нещо друго?

- Осиновяването е акт на любов и смелост. Изисква зрялост и доверие. Пречките са много – бюрокрация, предразсъдъци, страхове. Част от тях идват от липса на подкрепа и информация. Нужно е повече човечност в системата и повече обществено разбиране за този процес.

 – Коя е най-полезната форма на превантивните центрове и трудно ли се работи с младите хора?

- Най-полезни са онези центрове, които създават доверие и пространство за изразяване. При нас младите са не просто участници, а партньори. Когато ги слушаш и им даваш отговорност, те показват зрялост, енергия и креативност, която вдъхновява.

 – Детските рисунки, които получавате по проекта, отражение ли са на техните мисли и чувства?

- Да, рисунките са огледало на света на децата. В тях се крият мечти, страхове, надежди. Понякога чрез цветовете казват това, което не могат с думи. Те ни напомнят колко чувствителни и проницателни са децата – и колко е важно да ги чуваме.

 – Вие имате богат управленски опит. Защо проектите не винаги са ефективни и не се възприемат от хората?

- Проблемът често не е в идеите, а в последователността. Проектите приключват, но устойчивостта им изисква дългосрочно мислене. Нужно е участие на хората, за които са създадени, и ангажимент от институциите. Ефективен е онзи проект, който продължава да живее и след финансирането.

 – Как се справяте в трудните дни?

- С работа, с близки хора и с вярата, че всяка трудност има смисъл. Когато правиш нещо, което вярваш, че помага, дори бурите се преживяват по-лесно.

 – Вашите мечти и желания накъде „плуват“ днес – по голямата река, която минава през Силистра?

- Плуват към хората. Мечтая за общество, в което децата растат без страх, жените живеят без насилие, а възрастните не са забравени. Мечтая за България, която пази достойнството и добротата си.

 – Какви сме ние, българите?

- Българите сме противоречиви, но истински. Имаме голям потенциал за доброта и солидарност, но понякога го забравяме. Ние сме народ на оцелели, но ни предстои да станем народ на сътворци – хора, които не просто преживяват, а изграждат бъдеще.

-----------

 Интервюто е реализирано в рамките на проект „Свят, в който няма насилие над децата!“, част от инициативата INSPIRE, съфинансиран от Европейския съюз и Фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ). Изразените мнения са на автора и не отразяват непременно позицията на ЕС и ФРГИ.