Послания на душата

- Кои приказки искате да разказвате в тази Ви житейска битност?

- Като гледам старите си картини, а аз рисувам цял живот, виждам промените. Странно е, че преди години съм била мрачна – философ, с някакъв всепроникващ поглед. Сега съм „поумняла”. Животът се е променил и очевидно вътрешното ми чувство ме кара да създавам жизнерадостни картини. С ярки цветове, с приказен сюжет, защото това дава спокойствие.

Много обичам хората! Бих искала да помогна на веки човек. И като не мога с друго, подарявам минути спокойствие, потъване в доброто, в красивото. И умножено по хиляди… Все е нещо.

- Журналист и художник – къде се докоснаха двете поприща?

- Извадих огромен късмет с професията на журналист. То стана малко заради моя дадена дума, но е дълго за разправяне. Спечелих мястото си във вестник „Сливенско дело“ (вече не съществува, както впрочем в Сливен от години няма нито един вестник) с конкурс през 1985 г. Това се оказа моето място, работата ме правеше щастлива, защото имаше смисъл. Винаги съм била за истината, не ме е било страх, вярваха ми… Минало – заминало… Това, което беше, сега не е. В момента и да имам възможност да работя във вестник при днешните условия, не бих се съгласила. Латинка не се продава! А който не може да се купи е аут! Може би това, че винаги съм била себе си, е общото с рисуването. Не се влияя от това какво ще се хареса на пазара, не бих рисувала нещо, което не ми е по вкуса, не бих правила нещо, което е кичозно, ама има пазар.

- „За мен цветовете са от особено важно значение, защото всеки цвят си носи посланието и с цветовете аз изразявам това, което в душата ми“, казвате в едно интервю за БНР. Кои послания са най-искрени?

 - Посланията на душата. Ако аз съм ценена по света и у нас, то е защото не се влияя от други художници, никога не гледам клипове, уроци или каквото и да е. Каквото дава душата, фантазията – това е. Цветове, форми…Това са подробности. Цветовете си имат вибрации и вероятно те дават тези усещания. Когато човек е искрен и не се влияе от нищо, тогава и работата му е искрена и уникална. Който я е усетил – усетил. 

- Усещате ли скрита тъга в част от Вашите картини?

- Както казах, тъга, огромна тъга имаше преди години. Весел човек, с много тъжни картини. И не знам защо. Тогава рисувах само с маслени бои. Впрочем, рисувам с маслени бои от 12 годишна, имам едно пълно ателие с картини и затова минах на акварел. Не заема толкова място… Та за тъгата… Не знам защо съм била толкова мрачна, сигурно защото съм била в средата на живота…Имало е много пред мен, затова съм си позволила този лукс. Пък и животът е бил несравнимо по-добър, можело е да кривна в мрака…Сега накъде? Съсипия, несигурност, няма държава… остава и аз да нагнетявам с черни краски този трагичен фон. Сигурно заради това се пренасям във „весели, цветни, говорещи“ си къщи, където има истории, които всеки може сам да си съчини. И те няма да бъдат мрачни, а ще ги пренасят в добър, спокоен, цветен свят. Това искам да им подаря…

- Тъканите шарени черги, които са част от акварелите, не са ли своеобразен протест на по-пастелните и сиви тонове?

- Тези черги са символ на българското и на желанието на хората за уют и красота в къщите си. Когато са на чардака… значи има живот!

- Къде да търсим истината, когато тя се изгуби в излишеството от думи, които са навсякъде?

 - Истината… Днес я крият в миша дупка. Но тя рано или късно излиза на светло. Бясна съм, че днес историята се пренаписва по най-отвратителен начин. Бясна съм, че се премахват паметници, това е вандалщина. Заличават се имена от историята. Само да припомним как се интерпретират 500 г. турско робство и еничарството. Но… при положение, че днес те са в парламента, какво да очаквам.

- Дали не станахме по-необразовани в последните години и с неопределеност на границите между добро и лошо – накъде сме тръгнали?

- Преди време дъщеря ми казваше, че ние сме с по-всеобхватно образование от нейното поколение (завършила е Софийския университет „Климент Охридски“), а децата ѝ са по-зле от нейното поколение. Да, внуците са на „Ти“ със съвременните джаджи, но не познават географията на България, историята им куца… Нямат представа от реалната политическа обстановка. Могат да им внушат всичко, дори и това, че некачествена храна в лъскава опаковка е по-добра от истинската. За тях много неща звучат нереално. Например, че не сме плащали такса във ВУЗ, че не е имало безработица… да не изброявам. Те нямат виждане за бъдещето на родината си. Внушено им е, че ЕС мисли за тях и сигурно ще се чувстват щастливи, че са последна дупка на кавала, сякаш не виждат, че тук е пълно с техните таралясници, със старите им дрехи, старите им машини, че и старите им хора. Имаме прекрасна земя, всичко имаме и може би затова искат да ни я вземат по съвременен начин. Ей го, два милиона се изнизаха. И кои дават прираст на населението…

- Трудности винаги е имало, а защо имаме усещането, че днешните изпитания са особени и много тежки?

- Лично на мен ми тежи това, че съсипаха паметта, културата. Икономиката може някога да се оправи. Някога! Но пропуските в културата никога не могат да се запълнят. Ще си остане да зее като пропаст. Годините, в които нещо е можело да се създаде като духовност, няма как да се върнат. Ще остане пропаст. Тежи ми подмяната на българското, подмяната на езика. Няма да се учудя, ако посегнат и на православието, макар че не съм религиозна. Тежи ми, че се прекъсва връзката между поколенията. Вярно, че животът се променя, но има общочовешки неща като родна кръв, родна земя…Това се променя.

- Защо не се учим от патилата си, а съвсем забравяме за отминалите трудности?

 - Глупаво е да се повтарят грешки. Жалко за България. Е, аз съм заклет русофил. След България най-много обичам Русия и ми е срамно, че правим отново грешка да ни обърнат срещу нея. Русия, която освободи България от Турско иго, изгради ни държавата, армията и си тръгна, народа ѝ си остави костите за нашата свобода… И днес да предоставиш територията си за оръжия, насочени срещу брата…Това е престъпление. И ако ни посегнат, заслужили сме го! Е, ако дойдат лично, слагам масата да хапнем, да пийнем, защото са мои братя. Щото ако ми дойде „новия брат”, нищо не му разбирам… Сам Бог е определил кои са братя. Които се разбираме и без преводач и пишем с едни букви.

- Накъде пътуват днешните Ви мисли, желания или терзания?

- Хобито ми беше астрофизиката, та от време на време натам бягам… Взема някоя книга на тази тема (научно популярна литература), па отпраша да си почина в други светове, времена и измерения. Върна се тук и човек не е грешно и да псува, нали…

Желания… За съжаление съм станала зависима от четките и всяко време, прекарано без тях, ме ядосва. Изнервям се като наркоман без дрога!  Обичам да пътувам и само тогава съм без четки и бои, щото няма как. 

- Къде криете болката – било то от предателство, или обида?

- Не забравям, но не отмъщавам! Няма смисъл да се таи злоба или жажда за мъст. Това ще трови мен най-много. Защо да си го причинявам. Дедо Боже си знае работата. Ако реши, ще въздаде на който каквото е заслужил. Аз не съм съдник на никого.

- Кога усещате безгрижие или това остана в детските години?

- Безгрижието е сега. Ставам когато си искам, правя каквото си искам, а то е да мятам четки… Разполагам с времето си, нямам час за нищо. Детските ми години съвсем не са били от розовите, може би затова сега съм добре. Баба ми казваше на майка: „Чедо, потърпи сега, па на стари години може и да поживееш. Човек, докато е млад, може да се бори с живота, сили има… Ама остарее ли, не може…“ Била е права. Затова не си давам зор. Защото си имам план доколко да живея и трябва да съм топ!

- Какви сме ние българите?

- За мен българите, ама истинските българи, са много добри, силни, приспособими, корави, умни хора. Такива оцеляват. Силно се надявам България да я бъде, макар че Европа си заминава… След 50 години Европа ще е …хайде да не го казвам. Но България може и да се спаси. Ще се спаси! Трябва да се спаси! 

Латинка Минкова е журналист, писател и художник. Член е на Съюза на българските журналисти, Конфедерацията на българските писатели и на Съюза на българските художници – група Перник. До момента има представени 18 самостоятелни изложби в страната и множество участия в чужбина. Нейни картини са в частни колекции в България, Италия, Англия, Белгия, Русия, Испания, Холандия, Чехия, Швейцария, Катар, Израел, Германия, Доминиканска република и други. Автор е на осем книги.

През 1996 г. печели Първа награда в конкурса за журналистически материал Мода – Смирнофф. През 2009 година е носител на Наградата на Клуба на дейците на културата (КДК) за принос в културния живот на Сливен. Книгата „Концерт за чембало и кемене“ печели представяне в Кеймбридж на конкурса „Голямата книга на малкия град“, организиран в Бургас през 2015 г. Разказът „Титани“ печели втора награда на читателите от конкурса „Вятърничеви истории“ през 2016 г. През 2017 разказът „Когато боговете се успиват“ е отличен от журито като най-добър хумористичен разказ в конкурса „Вятърничеви истории“. На Националният конкурс „Орфеева лира“ (2018 г.) е отличена с Първа награда за фейлетона „На бой с корупцията“. На Международния конкурс „Картина от мнозина“ през 2018 г. получава статуетката „Рицар на четката“.

Представяна е в много чуждестранни сайтове за изкуство  и е отличена с десетки сертификати за отлични картини в престижни сайтове.

Латинка Минкова е представена с голямо интервю и 15 цветни фотоса в престижното издание Съвременни български наивисти.