Душата си лекувам сред природата

- Писаното слово не е ли част от нашата памет?

- Оказва се, че писаното слово е някаква памет. Не непременно моята или нашата, или народната, да речем. Днес наблюдаваме една доста динамична променливост на паметта. Вариативна памет. Удобна и неудобна. Правилна и погрешна памет. Първата трябва да се вее като бойно знаме, втората да се забрави тутакси. А че обикновено са част от един и същ писмен източник няма никакво значение. Истината няма значение. Важно е това, което се случва в главите на хората. Паметта се превърна във функция на модерността, на тренда, на криворазбраната цивилизация (да ме прощава Войников), или на бягството от нея

- Потребността от поезия не оформя ли нашата културна идентичност?

- Не мисля. Според мен потребността от поезия не може да оформи ничия културна идентичност, тъй като тя се формира и предава през поколения. Ако няма наследственост и приемственост, културната идентичност е невъзможна. Изчезва. Разтваря се във времето. Ако няма потребност да съхраниш, да митологизираш определени културни образци и да предадеш нататък, потребността от поезия е просто желание за една по възвишена консумация.

- Историческата памет в много от предишните епохи се характеризира и с писмените доказателства – не смятате ли, че понякога и историческите събития са се повлиявали от авторите на писаното слово?

- Тук май се връщаме към първия въпрос. Историята се пише под диктовката на победителите, така както те я виждат. Ако диктуващият не е в хармония с фактологията, той я променя или я вкарва в нов по-удобен контекст. Да, всички велики идеи са родени и записани от брилянтни мислители, но след това идват политиците, които превръщат идеите в оправдателни знамена на цялата човешка гняс, която отприщват.

- Какво научихте от това Ви прекрасно занимание да пишете истории за детски книжки?

- Аз съм фантазиращ човек. Прекарвам много време във фантазии. Случва се дори да се изнервя, ако ме заговори някой по време на фантазиране и ме изкара от нещо твърде интересно. Разбира се, това вероятно изглежда налудно и съзнавайки това аз често съм се опитвал да го прикрия. Научих, че не е необходимо да го крия, че има смисъл в това и едни прекрасни малки човечета, с които даже мога да го споделя.

- Кога се чувствате несвободен?

- Във връзка с казаното току що, смятам, че по-правилният въпрос тук е: Къде се чувствате несвободен? Вътре в себе си, във фантазиите си съм винаги свободен и нищо не може да ми отнеме тази свобода.

В реалния свят обаче съм несвободен доста често. За мен свободата е възможност да избираш как, къде и с кого да прекарваш времето си. С колкото по-малко от времето си разполагаш, толкова по-несвободен си. Всъщност времето вероятно е единственото нещо, което си струва да измерваме и ценим. Не защото „времето е пари“. Не защото парите са време /нещо, което никой не ни казва/, а защото времето е единственият реален показател за това колко сме свободни. Ако не разполагаме с никакво време, значи сме роби.

- Поставяте ли ограничения в личните си творческите и научноизследователските търсения?

- Ще започна отзад напред. Моите научноизследователски търсения са прекратени доста отдавна. Още в момента, в който разбрах, че няма да мога да се влея в академичния състав на някой университет.

Творческите ми търсения са доста хаотични. Правя това, което ми се прави в момента и не слугувам на „бъдещи творчески планове“. В крайна сметка, това му е хубавото да нямаш дългосрочни договори

Личните ми търсения са свързани най-вече с опитите да прозра дали днес съм по-добър от вчера. И в това мога да бъда брутален, ако се хвана в опити за самозаблуди. Изобщо не ми харесва главата ми да е заровена в пясъка.

- Кога се чувствате омърсен и как лекувате душата си?

- Когато съм обект на подли изпълнения, лицемерие и клевети. Примери за такива имам в изобилие, но не ми се говори за това.

Душата си лекувам сред природата. Някъде където осъзнавам цялата незначителност на всеки човешки напън за величие. Смехотворността на суетата и на възпалените ни егота.

- Успявате ли да намерите съмишленици в трудните си начинания?

- Успявам. А често те сами ме намират. Има нещо метафизично в начина, по-който изведнъж напълно непознат човек те открива в някоя социална мрежа, или в някаква кръчма, и казва: Абе има тук една идея, искаш ли да участваш? В такива моменти благодаря на Бог, защото съм убеден, че тези срещи изобщо не са случайни.

- Скоро написахте:

„Директива за борба с ХАМАС

Не давайте храна на Палестина -

нека евтино да мре.

Защо да харчим бомба за дете,

което може и да не яде.“

Как да определим този тип писано слово – като социална или политическа поезия?

- Първо не гледам на тези редове като на някакво високо ниво поезия. Това беше просто едно възклицание в интернет пространството. Една завоалирана попръжня, ако щете. Аз не мога да повярвам, че след като месеци наред Израел избиваше жени и деца в Палестина, сега реши да ги довършва с глад. Ето това е чиста проба човешка гняс. Титанична подлост е когато избиваш цял един народ в името на борба с Хамас, а всъщност просто си нагъл и алчен, и му искаш земята и газовите залежи. И държавата, тази неприятна притурка към милата ми Родина, е решила че Израел ни е приятел. Ма как ще си приятел с убиец на деца, бе!? Ето в това се чувствам несвободен. Аз не искам да съм приятел на такива. И не искам някакви държавни хорица да го определят вместо мен.

- Кога търсите възможност да скриете душата си от външна намеса и това лесно ли се получава?

- Доста често, за жалост. - Понякога успявам, понякога – не. Но ако не успея, не ми пука особено. Всъщност най-прекрасния подход в такава ситуация е просто да се приберете вкъщи. Да не търсиш контакт, да избягваш обкръжения… 

- Как се борите с постоянно напиращите мисли, които искате да отпратите далеч от Вас?

- Превръщам ги във фантазии. Получават се прекрасни анимации, с които много се забавлявам. Някои от тях дори вече попаднаха върху различни страници, други чакат своя ред. 

- Да бъдеш пишещ човек е сложна и твърде отговорна мисия. Как приемате това си поприще?

- Като чуя, че някой има мисия и почвам да го гледам с едно наум. Човек, какъвто и да е, с каквото и да се занимава, трябва да се опитва да бъде човек. Няма мисии в това. Просто начин на живот. Не може да ти е мисия да бъдеш човек. Ако имаш такава мисия, значи не си човек, а нещо друго дошло на тази планета с експериментална цел.

- Страхувате ли се, че ще свършат мечтите Ви?

- Няма как това да се случи преди да си отида от този свят.

- Как се справяте с лошите хора?

- Дистанцирам се от тях и ги игнорирам. Абсолютно съм убеден, че няма начин да ги променя и няма смисъл да опитвам. Затова смятам, че единственото разумно решение е да не ги допускам до себе си. Вероятно се сещате за онази притча за жабата, която качила скорпиона на гърба си за да го пренесе през реката, но той я убил, просто защото е скорпион. Та това, което правя е да не влизам в ролята на жаба и да не слугувам на илюзии, че скорпионът може да се промени чудотворно.

- Какви сме ние българите?

- Оооо, ако можех да отговоря на този въпрос …

Може би най ни приляга „скъпи на триците, евтини на брашното“. Въпросът обаче е обект на щафетна и мащабна изследователска работа, започната вече от Иван Хаджийски и с предстоящо завършване от неизвестен автор някъде далеч във времето и пространството…

........

Тони Теллалов е роден на 8 октомври 1970 г. в гр. Шумен. До 27-годишна възраст е живял в Ямбол, където получава средно образование в математическата гимназия „Н. Лобачевски“ (сега „Атанас Радев”). Завършва социална педагогика в Шуменския университет „Св. Епископ Константин Преславски“. Доктор е по социална педагогика (2012).

Понастоящем живее в Карнобат. Автор е на стихосбирките: „Махмурлуци“ (1996), „Нощем срутени гари“ (2002), „Тук, през девет планини“ (2002), „Пролетно чистене“ (2006), „Аритмия във три октави“ (2013), „Междинни гари“ (2014), „Завещаване на деформациите“ (2018), „Парче от икона“ (2021), както и на „Дугулите и вълшебното листо“ (2021) и „Дугулите и нашествието на бумбаците“ (2024) – приказки-игри за деца (в съавторство с Никола Райков). Носител е на първа награда за поезия от Националния студентски литературен конкурс – Шумен (2002), първа награда за разказ от Националния студентски литературен конкурс – Шумен (2003), наградата на Община Шумен за литература (2007; 2015), първа награда на националния конкурс за „SMS – поезия“ на М-тел, НДК и Съюза на българските писатели (2007), първа и втора награда на Конкурса за кратка проза, организиран от LiterNet & eRunsMagazineпрез (2011; 2013), първа награда от Втория Национален конкурс за авторска приказка (2019), Националната награда за лирика „Иван Пейчев“ (2021), както и на наградата „Бисерче вълшебно“ (2022) – единственото отличие в България, което се определя от гласовете на детската аудитория.

Редактор и съставител на редица поетични книги, литературни сборници и алманаси. Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите в Шумен.