Интервю
С мярата на камъка или завръщане в Родопа
Представяне на “Каменния Орфей” от Дечко Йорданов в Кърджали
◊ ВИЗИТКА
Поетът Дечко Йорданов е роден на 8 август 1948 г. в с. Книжовник, Хасковска област. Завършва средно образование в Строителния техникум в Кърджали и висше във ВИАС – София. Сега живее в Ботевград. Публикувал е свои стихове във вестниците “Нов живот”, “Отечествен зов”, “Кремиковски металург”, “Строител”, “Софийска правда”, “Пулс”, “Младеж”, “Литературен форум”, както и в някои регионални и централни литературни сборници. Лауреат е на конкурси на окръжни вестници. Печели и второ място на национален ксонкурс по случай 100 години от рождението на Димчо Дебелянов. През 1991 г. издава стихосбирката си “Живот в живота”, а на 16 юни 2007 представи пред кърджалийци и втората си поетична книга - “Каменния Орфей”.
◊ ИНТЕРВЮ
- Дечко, закъде бързат “спирките на живота”, за които пишеш?
- Целият живот е едно връщане натам, откъдето си започнал, тъй като бащиното родословие ни е завещало тази посока. Колкото и да пътуваш, да обикаляш навсякъде, не се разделяш с мисълтта, че рано или късно ще се върнеш и ще си дадеш сметка с какво си наплодил родната земя. Връщаш се, за да намериш истинското кътче за сърцето.
- Това ли означава “живот в живота”?
- С едноименното заглавие на първата ми книжка съм имал предвид вместването на малкото житейско ежедневно начало в голямото, всеобхватно начало на словото. Защото творецът е невъзможен без думите, без стиховете си. Те са едно и също нещо.
- А когато се разминават ли се поражда “поетичната вина”?
- За жалост, често ставаме нейни носители, защото не можем да бъдем всички като Ботев, да живеем думите си. И това, което го пишем, не го изпълняваме. Например, говорим прочувствени слова за майката, а пък в същото време тя е в старческия дом.
- Намери ли след толкова дълги поетични и житейски търсения своя знак, своята легенда?
- Макар че очаквах този знак да се крие в по-трансцендентни неща, вече знам, че той има много конкретни измерения и те се съдържат в това – някъде, някой да те чака, когато се връщаш. Други знаци няма. Щастлив съм, че можах да го открия в усмивките и отворените обятия на близките, роднините, приятелите, които са ме чакали през цялото време, докато ме нямаше в моята Родопа, в моя Кърджали.
- Удивително красиво, трогателно и прочувствено пишеш за тях. Като че ли много по-добре от тези, които ежедневно имат пред очите си родопската мистерия. Как си го обясняваш?
- Точно защото съм я носил така дълго в съзнанието си, във въображението си. Копнежът по нещо, което си загубил, е много по-силен и ражда много повече компенсиращи недостига образи. Но се радвам, че сега мога да ги споделя с всички вас, с родопчаните, които често не осъзнават участието си в баладичната празничност на планината, отразена така добре в каменната голота на руините, във вечната песен на Медногласеца – Орфей.
- Поезията ти е един вопъл и зов за сливане с неговия свят. Вярваш ли, че това е осъществимо?
- В духовен план напълно, защото той е във всеки един от нас. Така, както Бог е във всяка една жива твар. Когато душата ни пее – това е Орфей. А защо не и в буквалния смисъл. Скоро четох, че са открили древно светилище на траките с много мистични знаци за пътуване в отвъдното. Така че и митът за Евридика може да оживее.
- Кои са магическите средства и кодове за възтържествуване на Орфеевите завети?
- Първо, думите ще правят това. И всичко, което е направено с любов и вяра в тяхното възраждане, тъй като Орфей е преди всичко любов и вяра. Дължим му доверието, че сме негови следовници. Знаем, че дори животните и птиците са му вярвали и са го следвали.
- Как можем да стигнем до тази вяра...? Говориш за “мярката на камъка”, за “прилепване о камъка”…
- Движението навътре в камъка, както го нарича поетът Иван Динков, говори за едно задълбаване към невидимото, трудно уловимото. Нали и Микеланджело казва, че изваяната от него статуя е била вътре в камъка, само е трябвало да махне излишното и да й вдъхне душа. Това е мярата на камъка, да откриеш скъпоценния й елемент, така както грейва бисерът в мидата.
- А какво е “прилепването о камъка”?
- Това е вложената у нас вродена тъга по неизпитаното, дори до степен на удоволствие от страданието по тази невъзможност. Това е и прилепването към болката, която, за разлика от радостта, те държи за дълго, за да те въздига към небето, да те пречиства. Една почти неосъзната болка към неуловимото в живота, сякаш заключено в камъка, покрай който всеки ден минаваш, но нямаш ключ да отвориш неговия екран.
- Ако все пак някой успее да го направи, какво ще види там?
- Навярно как родопският Псалмопевец ни благославя за нов, по-съвършен живот. Просто трябва да вдигнем очи нагоре към хълма в душите си и да го видим, той е там и пее вечната си песен.
Поетът Дечко Йорданов е роден на 8 август 1948 г. в с. Книжовник, Хасковска област. Завършва средно образование в Строителния техникум в Кърджали и висше във ВИАС – София. Сега живее в Ботевград. Публикувал е свои стихове във вестниците “Нов живот”, “Отечествен зов”, “Кремиковски металург”, “Строител”, “Софийска правда”, “Пулс”, “Младеж”, “Литературен форум”, както и в някои регионални и централни литературни сборници. Лауреат е на конкурси на окръжни вестници. Печели и второ място на национален ксонкурс по случай 100 години от рождението на Димчо Дебелянов. През 1991 г. издава стихосбирката си “Живот в живота”, а на 16 юни 2007 представи пред кърджалийци и втората си поетична книга - “Каменния Орфей”.
◊ ИНТЕРВЮ
- Дечко, закъде бързат “спирките на живота”, за които пишеш?
- Целият живот е едно връщане натам, откъдето си започнал, тъй като бащиното родословие ни е завещало тази посока. Колкото и да пътуваш, да обикаляш навсякъде, не се разделяш с мисълтта, че рано или късно ще се върнеш и ще си дадеш сметка с какво си наплодил родната земя. Връщаш се, за да намериш истинското кътче за сърцето.
- Това ли означава “живот в живота”?
- С едноименното заглавие на първата ми книжка съм имал предвид вместването на малкото житейско ежедневно начало в голямото, всеобхватно начало на словото. Защото творецът е невъзможен без думите, без стиховете си. Те са едно и също нещо.
- А когато се разминават ли се поражда “поетичната вина”?
- За жалост, често ставаме нейни носители, защото не можем да бъдем всички като Ботев, да живеем думите си. И това, което го пишем, не го изпълняваме. Например, говорим прочувствени слова за майката, а пък в същото време тя е в старческия дом.
- Намери ли след толкова дълги поетични и житейски търсения своя знак, своята легенда?
- Макар че очаквах този знак да се крие в по-трансцендентни неща, вече знам, че той има много конкретни измерения и те се съдържат в това – някъде, някой да те чака, когато се връщаш. Други знаци няма. Щастлив съм, че можах да го открия в усмивките и отворените обятия на близките, роднините, приятелите, които са ме чакали през цялото време, докато ме нямаше в моята Родопа, в моя Кърджали.
- Удивително красиво, трогателно и прочувствено пишеш за тях. Като че ли много по-добре от тези, които ежедневно имат пред очите си родопската мистерия. Как си го обясняваш?
- Точно защото съм я носил така дълго в съзнанието си, във въображението си. Копнежът по нещо, което си загубил, е много по-силен и ражда много повече компенсиращи недостига образи. Но се радвам, че сега мога да ги споделя с всички вас, с родопчаните, които често не осъзнават участието си в баладичната празничност на планината, отразена така добре в каменната голота на руините, във вечната песен на Медногласеца – Орфей.
- Поезията ти е един вопъл и зов за сливане с неговия свят. Вярваш ли, че това е осъществимо?
- В духовен план напълно, защото той е във всеки един от нас. Така, както Бог е във всяка една жива твар. Когато душата ни пее – това е Орфей. А защо не и в буквалния смисъл. Скоро четох, че са открили древно светилище на траките с много мистични знаци за пътуване в отвъдното. Така че и митът за Евридика може да оживее.
- Кои са магическите средства и кодове за възтържествуване на Орфеевите завети?
- Първо, думите ще правят това. И всичко, което е направено с любов и вяра в тяхното възраждане, тъй като Орфей е преди всичко любов и вяра. Дължим му доверието, че сме негови следовници. Знаем, че дори животните и птиците са му вярвали и са го следвали.
- Как можем да стигнем до тази вяра...? Говориш за “мярката на камъка”, за “прилепване о камъка”…
- Движението навътре в камъка, както го нарича поетът Иван Динков, говори за едно задълбаване към невидимото, трудно уловимото. Нали и Микеланджело казва, че изваяната от него статуя е била вътре в камъка, само е трябвало да махне излишното и да й вдъхне душа. Това е мярата на камъка, да откриеш скъпоценния й елемент, така както грейва бисерът в мидата.
- А какво е “прилепването о камъка”?
- Това е вложената у нас вродена тъга по неизпитаното, дори до степен на удоволствие от страданието по тази невъзможност. Това е и прилепването към болката, която, за разлика от радостта, те държи за дълго, за да те въздига към небето, да те пречиства. Една почти неосъзната болка към неуловимото в живота, сякаш заключено в камъка, покрай който всеки ден минаваш, но нямаш ключ да отвориш неговия екран.
- Ако все пак някой успее да го направи, какво ще види там?
- Навярно как родопският Псалмопевец ни благославя за нов, по-съвършен живот. Просто трябва да вдигнем очи нагоре към хълма в душите си и да го видим, той е там и пее вечната си песен.
Автор:
Лияна Фероли
Публикация:
19.06.2007 г. 16:42
Посетено:
820
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/4170-s-myarata-na-kamaka-ili-zavrashtane-v-rodopa