Интервю
В търсене на философския камък на нашия век
Интервю с Габриела Цанева

- Светът се променя, вероятно и ние се променяме, но не толкова бързо. Как усещате ритъма на тези промени и как Вие самата се променяте?
- Харесва ми това, че светът се променя все по-бързо – интересно е да се живее днес! Вълнуващо е, когато фундаменталните теории за строежа и историята на мирозданието се потвърждават от наблюдения и експерименти, когато се създават и доказват нови хипотези, откриват се нови елементи, нови взаимодействия и състояния на материята и енергията, когато се намират и създават нови пътища за манипулиране на генетиката и това спасява животи, когато се търсят нови структури и материали, нови стратегии за изследване и достигане на все по-отдалечени обекти в космоса, когато се търсят и намират нови пътища към скритите същности на живота и развитието на обществата! Вълнуващо е да виждаме как стари стереотипи отиват в прахта на миналото, как се ражда новото лице на моралните, философските и естетически ценности. Радвам се, че ценностите на либералната демокрация, свързани с приемането на различния – във всеки един аспект, все повече си проправят път в общественото съзнание и в общественото несъзнавано. Трагикомичен е опитът да се създаде усещане за съпротива от всякакво естество срещу тези тенденции, според мен – изкуствено нагнетявана и отглеждана в служба на тъмни политико-икономически интереси.
- Трудностите днес ни се виждат по-големи от тези на предците ни, което вероятно е измамно усещане. Вие как ги приемате и как се справяте с тези нови и нови предизвикващи трусове обстоятелства?
- На гребена на вълната, смея да мисля, че съм. Хубаво е усещането – адреналинът е опиат; кара ме да бъда неуморен търсач на новото. Трусове?! Да, в даден момент вълната се срутва с цялата си всепомитаща тежест върху сърфиста… Бих нарекла този образ „усещане за свежест“.
Някога карах уиндсърф… Помня една мисъл, която маршируваше в ума ми, докато се опитвах да пазя равновесие над вълните – „Не минавай през главите на хората… Ако не можеш – падай, не се опитвай да улавяш вятъра“… Това изречение стана част от есе, част от „Реши се и ще си свободен“ (изд. „Весела Люцканова“, С., 2001, изд. gabriell-e-lit, С., 2019, 2021). Стана и мото в живота ми.
Но, да се върнем към трудностите днес. Всяко поколение е било изправяно пред предизвикателства. Сега се плашим/плашат ни от изкуствения интелект – щял да направи хората излишни, цели професии щели да изчезнат, цели отрасли да станат неузнаваеми… Ами, нека! Винаги е имало „излишни“ хора – хора, които не са способни да създават… с или без изкуствен интелект. Мисля, че животът ще стане по-лесен, благосъстоянието ще се повиши, нивото на съществуването ни ще бъде друго – точно както е станало в зората на индустриалната революция… Сещам се за движението на лудитите от началото на 19-ти век – чупенето на тъкачни станове не е върнало, нито спряло развитието на техниката и технологиите – и – добре, че не го е направило! Днес щастливо съжителстваме с всякакви машини – механични, автоматични и роботизирани, които именно правят ежедневието удобно и чисто, свързаността – бърза и всеобхватна, информацията и информираността – достъпни навсякъде… Само си представете какво ще се случи, ако няма ток, вода и канализация.
- Поетичните послания не са ли източник на събрана мъдрост и не трябва ли да черпим сила от тях?
- Да, безспорно. Поезията е сила. Поезията, понякога, се превръща в основание за съществуване. Тя е есенцията на преживения миг; вероятно може да се превърне в източник на мъдрост. Поетичните послания са резултат на екстремни преживявания и състояния на съзнанието; понякога изстрадани, понякога – премисляни, но винаги ярко въздействащи, защото преминават по най-пряката връзка между съзнанието на автора и това на читателя. Поезията се ражда интуитивно и често действа на подсъзнателно ниво. А дали посланията ѝ са концентрираният екстракт на натрупана житейска мъдрост?! Не знам. Но знам, че поезията е сила.
- Кога страдате най-много?
- Да, хубав въпрос…
В самозабвението на труда,
в саморазяждането на покоя,
на битието в зноя,
на извънсветовни блянове в студа…
Кога летя, когато падам –
аз страдам…
В страдание живот се изхаби,
да търся –
все страданието, може би (П.К. Яворов)
- Не се ли чувствате несигурно понякога, когато трябва да заемете крайна позиция?
- О, да. Крайните позиции не са по вкуса ми – не защото нямам позиция. Истината е, че имам крайни позиции по много въпроси и често моите позиции не съвпадат с тези, които хората около мен приемат и поддържат. Има твърде много разделителни линии в обществото; има твърде много разделителни линии, разделителни пропасти между „Мен“ и „Другите“. Ако ги очертая, ще остана единствената точка в многоъгълник, с ръбове и върхове като копия и бръсначи. Това осъзнаване рано ме накара да търся допирните точки, общото, което свързва „Мен“ с „Другите“. Понякога не е лесно. Понякога центробежната сила е неустоимо разкъсваща. И в моменти на криза – каквато е кризата днес, в световен мащаб и у нас, става болезнено да запазиш някаква цялост. Разковничето е в постигането на равновесие.
- Издателството вероятно е мисия във Вашия живот. Как се справяте с това начинание?
- Издателството беше спасителен сал – за мен и за най-близкия ми човек, поет и филолог, който изгуби думите, но не и мисълта си, след преживян тежък инсулт. Постепенно се превърна в мисия. Вероятно, идеята за създаване на издателство винаги е дремела някъде в мен.
- Накъде са отправени днешните Ви идеи, мисли, дори и чувства?
- Днешните? Добре, днешните…
Вчера вечерта, късно през нощта и в ранната утрин на Днес водя диалог с изкуствения интелект на Microsoft. Много интересен, вълнуващ и ползотворен разговор се получава. За диалога си с Copilot мисля – дори докато пиша отговорите на това интервю… Искам да работя, да получавам все повече и повече информация, достъп, идеи; да задълбочавам и разширявам познанията си за онова, от което се интересувам, да откривам нови области на познание, да създавам, да променям – да, и ако това може да се осъществи с помощта на изкуствен интелект – защо не? Мисля за необятния свят, което е на един клик разстояние от нас и за необятните му възможности, за това, че никога не е било по-лесно да се развиваме и да ставаме по-добри в това, което правим...
Като се абстрахирам от мига, има доста натрупани ръкописи в издателството, които чакат да бъдат оформени и публикувани като книги – още четири научнофантастични романа на Лиляна Петкова, един много оригинален поетичен проект на Тодор Билчев, мащабна световна антология с върховете на хайку от различни страни, която подготвя Димитър Анакиев, имам отворена кореспонденция с още двама автори на поезия и проза, които са непознати за мен, а също мои недовършени проекти. Трябва да си свърша работата, без да се повтарям.
Трудно е да наложа новата визия за периодичността и формата на сп. „Картини с думи и багри“, макар последно издаденият брой 2/2025 със своето разнообразие от теми, произведения и автори, включително чрез далеч по-големия си обем, да е добро доказателство в нейна подкрепа.
- А какво най-много Ви безпокои днес?
- Ако човек хвърли бегъл поглед върху заглавията в новинарските сайтове, няма да намери нито едно, което да е дори неутрално – всички внушават тревога, недоверие, страх. Това ме безпокои – гладът за негативни новини, на който глад се отговаря подобаващо. Той е задоволяван от политици и журналисти, а напоследък от ботове и всякакъв друг вид машинно целенасочено манипулиране и разпространение на желана от потребителя информация/дезинформация. Всяко влизане в световната мрежа законодателно изисква от нас да дадем/не дадем (което също се записва) съгласие за събиране на данни за нашите търсения. Тези наши търсения определят какво ще ни бъде показвано най-често, а то е онова, което търсим. Така тези наши търсения се превръщат в затвор, все по-стесняващ се, който ограничава и без това тесния процеп, през който искаме да виждаме света.
Темата е дълга. Може би – повод за отделен разговор.
Ако трябва да отговоря конкретно – безпокои ме балистичната ракета, изстреляна нощес срещу Киев, безпокои ме ситуацията в Израел – както военните действия срещу Иран, така и обстановката в Газа, но там огнището тлее и боли като незарастваща рана. Тревожи ме политиката на Доналд Тръмп, тревожи ме позицията на хора като Илон Мъск, тревожи ме европейското бездействие, липса на координация, на ясна визия за бъдещето и за днес; с една дума – безсилие. И всичко това – фон за нищетата на България. Нищета духовна, физическа, финансова, морална.
Всеки ден, близо четвърт век вече, си мисля, че сме стигнали дъното, а то, дъното – слой след слой, все повече пропада. Все повече – без избор оставаме, без бъдеще. А толкова лесно би могло да не е така!
Номинално, постигнахме всички мечти и цели от ранните 90 на миналия век. Мечтите, за които стояхме на барикадите, лежахме по паважа, палехме свещи и носехме пламъка им в душите си. Номинално… Реално – не сме. Никога не е имало толкова разединено общество, толкова безлични, безпринципни, безгръбначни политици, толкова помия там – във върховете на властта. И никога не сме били по-далеч от възможността за промяна. Просто – вече на никого не му пука, никой истински не иска промяна… И вече никой не може да я осъществи. Погрижиха се за това. Кой има полза – това е въпросът, който трябва да задаваме, отговор на който трябва да се търси зад всяко политическо действие. Този въпрос все го подминаваме и го заменяме с евтина пропаганда и контрапропаганда. Но – стига вече. Твърде тъмно става.
- И в този ред на „тъмни мисли“ как Ви намери заглавието на новата Ви книга „Луна в огледалото“?
- Благодаря за по-светлия въпрос. Мога да очертая литературния аспект на отговора с два цитата:
пълна луна –
силуетът на кучето ми
върху небесния свод
Това мое хайку Димитър Анакиев избра да включи в своя „Български хайку речник“; даде и много хубаво тълкуване за него – то насочи погледа ми към Луната, силуетите и небесния свод. А ето и откъс от стихотворението, което даде заглавието си на книгата:
Луна в огледалото
сянка върху стената
нито звук.
Толкова тихо е –
като в мъгла
като в памук.
Когато затворя очи –
губя връзката с „тук“
и „вън“.
Нито стена,
нито звън.
Оставам бяло петно
върху релефна карта –
скъсан балон,
сляп грифон…
Вътрешната, философска препратка към отговора трябва да търсим другаде.
Луната, като астрономически обект, е огледало. В своето първично значение, изразът „Луна в огледалото“ може да се чете като „отражение на отражението“. В оптиката този феномен е красив и вълнуващ! Винаги е очаровал ума и възприятията ми… „Огледало в огледало“ – колко пъти може да се репликира оригиналът?!. Къде е краят на поредицата от образи/отражения – има ли последно и – доколко то прилича на първото… А не е ли това образът на историята на информацията?! Колко пъти може да се преповтори една позиция/идея/концепция/поезия/изкуство – преди да изгуби първоначалното си състояние, преди да се превърне в нещо друго?!.
Всъщност – нашите сетива ни превръщат в огледала на действителността.
Колко дълбоко можем да надникнем в света?! През колко огледала/окуляри можем да го погледнем. И как да сме сигурни, че виждаме онова, което съществува извън нас? Много философски енигми крие това заглавие. Не претендирам, че стиховете зад него дават отговори. Но – задават въпроси.
- Защо тогава нарекохте тази книга „трудна в много отношения“?
- Трудна като композиция – не знаех как точно да подредя разнородните текстове, които създавах с различно настроение, по различно време и повод през близо двете години, които отделят „Зад гърба“ и „Луна в огледалото“.
Трудна като подбор на конкретните стихове и послания – не исках да звучат еднакво за читателя, а в самата мен звучаха еднакво.
- Препратката Ви към електронното издание ми кара да Ви задам и следващия си въпрос – традиционната книга не отстъпва ли вече на електронния път на словото?
- Така мислех, когато през 2008 издадох две електронни книги – новелата „Шофьори“ (изд. LiterNet, В., 2008) и стихосбирката „Заскрежени птици“ (изд. „Буквите“, С., 2008). Две години по-късно последваха „Светлата пътека към звездите“ (изд. „Буквите“, С., 2009, 2010), второто издание на „Миналото в мен“ (изд. LiterNet, В., 2010) и първото самостоятелно издание на „Врабче върху антената“ (изд. еКниги, С., 2010). Бях много щастлива, защото съзнавах, че неограничен брой хора имат достъп до тях и думите ми могат да стигнат с един клик до всеки читател!
Но, електронните издания имат някои ограничения, напр., трудно е да се направи премиера на електронна книга. Наистина, през 2019 направих премиера на сайта Арт платформа gabriell-e-lit, но това виртуално представяне беше подкрепено от премиерата на печатното издание на експерименталния брой 0/2018 на сп. „Картини с думи и багри“. Още тогава усетих, че вниманието, очите на присъстващите са насочени към печатните книжки, към онова, което могат да пипнат, да усетят – пърхането на хартията между пръстите, мириса на прясно мастило…
Освен този емоционален момент, печатната книга си остава по-трайният вариант. Тя се съхранява в архивите на обществените библиотеките, предоставя се в читалните, купува се в книжарниците и отлежава в домашната ни библиотека.
С електронните издания не е така. Наистина, те също се депозират в хранилищата на Националната библиотека, както и в личните ни цифрови устройства. Но, издателствата престават да съществуват, сайтовете им изчезват, а с тях и книгите, които са издали и съхранявали. Към настоящия момент от електронните ми книги, издадени в периода 2008 – 2010 г. съществуват и могат да се прочетат само двете, на изд. LiterNet.
Въпреки казаното, вярвам в идеята за свободно разпространение на информацията, включително на художествени произведения, каквито са книгите. А свободно разпространение на книги може да се осъществи почти изключително чрез електронни издания. И продължавам да създавам и разпространявам електронни издания – както на моите авторски книги и проекти (сп. „Картини с думи и багри“), така и на книги и проекти на други автори. Както печатните, така и електронните издания могат да бъдат платени – това е въпрос на авторово решение и позиция. И тук е мястото да подчертая, че няма погрешен избор – всяка позиция има своите аргументи и своя правилен прочит и разбиране. Печатните издания, обаче, трудно могат да бъдат безплатни, поради съществените разходи за печат.
- Образователните институции констатират все по-голяма неграмотност – това докъде ще ни докара?
- За всеки грамотен човек констатациите за увеличаващата се неграмотност сред българското население е тревожен сигнал за провал във всички сфери и на всички нива на обществения живот. Докъде ще ни докара ли?! До там, накъдето сме тръгнали – до помийната яма, в която ще са потънали отмитите от нас идеали, стремежи и възможности за развитие. Там ще намерим разтворените останки от ценности – морално-естетически и философски разбирания, от способността за критично мислене и вземане на решения, от възможностите за избор, но и от способността за правене на избор. Да говоря ли за онова състояние на ума и вътрешната нагласа, които ни карат да търсим научната истина, да учим, за да разберем онова, което е постигнато – не през античността, не през Ренесанса или преди 100 години, а вчера… и да намерим пътища към онова, което още е отвъд границата на настоящото ниво на развитие на техниката, технологиите, научните теории и хипотези…
Но, да се върнем към литературата и изкуството. В тази помийна яма ще се гърчим и сред разпада на чувството ни за естетика, което ще ни пречи да различим красивото от грозното, талантливото от бездарното, гениалното от посредственото… Ще сме изгубили критериите – за добро и зло… Там вече нищо няма да е останало.
Всъщност, критериите си за зло и за добро вече сме изгубили…
Виждам, че съм стигнала до следващия Ви въпрос…
- Не объркахме ли нещата в управлението на обществата ни, че стигнахме отново до военното разрешаване на възникналите конфликти?
- Трагично е, че 35 години след края на Студената война в Европа още се води война. Жестока война. Аз не намирам основания за „друга гледна точка“ и оправдания. Не мисля, че могат да се използват други думи, за да се опише неоспоримият факт – на 24 февруари 2022 г. Русия прегази с танкове границите на Украйна и започна кървава вакханалия, на която краят не се вижда. Агресорът е ясен – Русия. И жертвата е ясна – Украйна. Всяко извъртане на тези факти е недопустимо.
- Не трябва ли да Възраждаме образованието, а не да го надграждаме?
- Ако под „надграждане“ имате предвид опита на Министерството на образованието и науката да въведе задължително обучение по предмета „Религия и морал“ във всички степени на българските училища – категорично нямаме нужда от такова „надграждане“.
Пристрастна съм към темата.
Обръгнах през последния четвърт век от каузи, които заслужават да изведат хората по площадите, които подкрепях с гласа си, доколкото мога – дистанционно, иззад монитора. Но кампанията на един 19-годишен студент по химия, Христо Георгиев, организатор на гражданската инициатива „Училището не е църква“, ме изкара на площада – защото има барикади, зад които не можем да отстъпим. Тази кауза е една от тях.
- Каква е днешната алхимия на живота ни?
- Надявам се, че ще намерим път към откриването на философския камък на нашия век…
...............
Габриела Цанева е писател, поет и издател. Родена в Русе. Завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ със специалност „програмиране“. Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена образователна и научна степен „доктор“, в областта на техническите науки. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия.
От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit. Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, „Труд“, „Словото днес“, „Литературно земеделско знаме“ и други.
Автор на книгите: „Миналото в мен“ (документална повест, 1994, 2010, 2019) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998, 2019) „Треви под снега“ (роман, 2000) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; 2011) „Шофьори“ (новела, 2008), „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010) „Искам себе си“ (хайбун, 2011), „Състояния“ (хайга, 2013) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016) „Високосният ден“ (лирика, 2018). През лятото на 2022 г. излиза като електронно издание стихосбирката „Кръстопът на сънища“, която през ноември, излиза и като илюстровано печатно издание. През 2024 г. излиза най-новата и стихосбирка „Зад гърба“.