Да се завърнеш в Александрия

 – От предишната ти книга „След опиянението” до новата „Завръщане в Александрия” изминаха седем години. В какви посоки се насочи писането ти през това време?

 – Не харесвам бързината в писането, още повече, когато е свързано с поезия. Времето между две книги за мен е посветено както на живеене, така и за осмисляне и по-добро събиране и концентриране в себе си на преживяното, за да може да се появи следващият ръкопис.

Мисля, че годините между „След опиянението” и „Завръщане в Александрия” ми помогнаха да изведа в много по-голяма степен правилния и точен баланс в стила – между емоционално и рационално, външно и вътрешно, съкровено и сътворено.

 – Светът премина през ковид пандемията, а сега в различни региони се разгарят войни. Как глобалните световни процеси влияят на творчеството ти?  Твоята поезия е по-скоро обърната към личното, а не към социалното. В този смисъл можем ли да кажем, че тя за теб е остров сред негативните новини от деня?

 – Никой творец не може да бъде напълно изолиран и безпристрастен към случващото се в глобален план. В същото време правилно е наблюдението ти, че стиховете в книгата ми са обърнати главно към индивидуалните усещания и рефлексии, отколкото към обществените процеси. 

За мен функцията и ролята на поезията е да върви много често срещу течението на събитията, а не да ги следва; да ни припомня, че има и други гледни точки и възприятия за начина, по който възприемаме света. Понякога с очите на дете, друг път с мисълта на мъдрец; в най-добрия случай като съчетание от двете. Затова и предпочитам да оставя социалното и злободневното като запазена марка на други жанрове, не на поезията.

Фридрих Хайек твърди, че за да обезсмислим понятията, достатъчно е да поставим пред тях прилагателното „социално“. В свят на обществени разминавания, размествания и противоречия, смятам, че творчеството, и в частност поезията, има задължението да бъде в редица случаи дори асоциална. С други думи, според сполучливото определение, изведено още от Кант, да служи като категоричен императив, или дълг, който етичният човек следва, независимо от ситуацията и хипотезите, в които е поставен.

Нека да позволим на поезията да обзаведе дома на своето обитание по свой образ и подобие, по свой вкус и предпочитания. Да бъде отделен смисъл от общоприетото и да говори на език, различен от масата. Да бъде максимално освободена от идеологията на злободневието и да диктува свой собствен ред - едновременно елитарен и егалитарен по характер и съдържание.

Затова и в последните ми стихове действителността е във фонов режим на онова, което смятам за по-съществено – случващото се вътре в нас и изводите, до които ни води.

изтича съдържанието ти на пресекулки
подобно tabula rasa в края на цитат:
реалността е подражание на утопия
а ти на прага си на крах и философия
на някой който обитава вавилонски кули
от болка и мечти в прокажения град

 – Имаш щастието да пътуваш много по света. Пеньо Пенев беше казал: „Човекът е човек, когато е на път”.  Ти би ли се съгласил с този вариант на мисълта: „Поетът е поет, когато е на път”? Какво ти дават пътуванията и досегът с чужди култури в творчески план?

 – Мотивът за пътя и пътуването е важен елемент от конструкцията и начина на градеж на последната ми поетична книга. В някои от стиховете пътуването е физическо придвижване от точка А до точка Б и негова рефлексия, в други е движение назад във времето и пространството – към други епохи и разбирания за човека и човешкото. Нерядко е обръщане назад и път към себе – и в крайна сметка търсене и откриване на неочаквани посоки, кръстопътища и граници в дълбочината на душата.

Друг важен елемент в стиховете ми са срещите с чужди култури и възприятия. Сред тях мога да изброя „варварите“, „номадите пустинници“, „зеленооките еврейки“, „квартала на арменците“ в Бейрут и редица други. Ключовото е както това, което ги отличава и прави различни от нас, така и невидимите нишки, които ни свързват с тях в едно цяло. В този смисъл пътят е своеобразен мост между културите, а пътуването обогатява и ни прави по-сетивни, повече разбиращи и приемащи другостта. Истината е както в нас самите, така и в умението да я откриваме в другите.

 – Да поговорим за Александрия - не толкова като географски топос, а като символ. Защо точно Александрия?

 – Александрия е един от символите на стремежа към универсализъм и събирането в едно на логиката на Западния свят и мъдростта на Изтока. От конкретната географска и историческа отправна точка на пътешествието на Александър Велики, Александрия през вековете се е превърнала в метафора за въжделенията на елинистичния свят. Мултиплицирала се е в десетки градове със същото наименование, вероятно със споменатия вече устрем към културен универсализъм. Векове по-късно оживява като символ и в модерното изкуство, където е в ролята на отделен протагонист, например в романите на Лорънс Дърел или в поезията на Кавафис.

Истината за Александрия, според мен, не е в излишното ѝ обличане и разкрасяване със символни или метафорични значения, а в завръщането – също както е с израстването на един човек от емоцията и въодушевлението към зрелостта, тогава, когато си натрупал прекалено много знания, усещания, възприятия и гледни точки, дори повече отколкото съзнанието ти може да поеме, най-полезният ход е да се вгледаш в себе си. 

 – Преди няколко месеца самият ти посети Александрия. Какви са впечатленията ти от града, кое те очарова най-много?

 – На първо място, историята и духът на града. Те могат да бъдат видяни както в артефакти, съхранявани в музеите, и пръснати на открито, така и усетени в разговори с хора от местните общности. Макар и доминирана от силното арабско влияние, в съвременна Александрия могат да бъдат открити представители на гръцката и коптската деноминации, дори и на еврейската общност. За съжаление те все по-често са маргинализирани – за да ги намериш и да общуваш с тях, трябва активно да търсиш. Градът е известен и със своя свободолюбив дух, и в много случаи, както ми споделиха местните, съвременните александрийци се отличават с по-критичното си отношение към едни или други обществени и политически решения. Разбира се, неизбежно беше да посетя и дома-музей на Кавафис.

 – В книгата има немалко митологически и културни препратки. С кого/какво обичаш да диалогизираш чрез поезията си?

 – Възприемам поезията като модел на сглобяване, който е различен от останалите литературни жанрове. Това, което я отличава, е специфичният подбор на изразни средства и похвати. Митологичните, историческите и културните препратки не са целенасочено търсени или подбирани, а участват активно в изграждането на стиховете. В този процес, който нерядко е интуитивен, те може да бъдат преосмислени, преобърнати като смисъл, и така да придобият съвсем различно значение и съдържание от конвенционалното. За да водиш диалог в поезията, предвид нейния силно изразен субективистки уклон, трябва да излезеш от статичното; да създадеш своя динамика в общуването с образите, още повече ако са взаимствани от митология, история или видимо вече установени културни пластове.

Апокриф на Йоан

ти си жестока и синапена мъничка моя
главата ми – зрял житен клас
който твойто сърце отсича всеки път
със замаха на идеща в земите ни чума
лавандулово мое момиче
провансалска мадоно 
след няколко
хиляди плашещи века
кървава саломия
твоите черни къдрици са палави
ханаански змийчета
но духът ми е броня и крепост
а те не скърбят не обичат
не поддава тилът им
на мирови скърби
и нежност

 – Жените и любовта са важна част от „Завръщане в Александрия”, ти самият как се предпазваш, когато пишеш любовни стихотворения да не се влезеш в капана на клишетата? Може ли изобщо да се пише за любов без клишета?

 – Рисковете от клишета в поезията са безкрайни, но не неизбежни. Най-често срещаните „грехове“ на съвременната любовна поезия са прекомерната й сантименталност и абсолютна увереност на авторите, че преживяното от тях непременно трябва да бъде написано и е важно и значимо за читателя.  Първото и най-главно е - за да се пише интимна лирика без клишета, тя трябва да бъде максимално отстранена и отдалечена от непосредствено породилото я чувство или настроение. Второ своебразно правило е да се пише в стил, който много точно, ясно и балансирано подбира изразните си средства, а не остава в конкретното и първосигналното. Решението не е в това, какво казваш за любовта, а в начина, по който го правиш. Ще се учудите, как и простото избягване на формата на първо лице, единствено число върши отлична работа. На следващо място, за любовните стихове, може би в много по-голяма степен в сравнение с другите тематични поетични форми, важи правилото за отлежаването на поезията за по-продължителни периоди от време. Това помага както да видиш много по-ясно възможните клишета, така и, ако това е възможно, да ги поправиш.

Зима

най-страшно е през зимата
когато зъбите и чувствата ти
тракат: от студ или от страх
след крахове през труп за грош
между ези или тура с монета
под езика – като следовник
на харон или сизиф
през преспите към себе си
напредваш рачешката
в предсърдието
или в сърцевината
на подземието наречено сърце
едно момиче ти разказва
зла приказка за любовта
от стиховете на Верлен и По
или за малкото което след
света без някого в света остава

 – За близките ти не е тайна, че си ценител на хубавата храна, питиета и пури. Би ли казал, че и добрата поезия е вид хедонизъм?

 – Поезията носи в себе си хедонизъм дотолкова, доколкото прочетеното е свързано с естетическа наслада. Това обаче не е достатъчно за добрата поезия – тя трябва да е едновременно стилистично издържана, но и да излъчва послания. Най-вече да накара читателя да се замисли, да намери нещо, дори и да е малко, за себе си в нея.

 – Ти си от поколението поети, родени в началото на 80-те. Следиш ли поколенията идващи след теб? Има ли автори, които привличат вниманието ти?

 – Пишещият човек е преди всичко и главно четящ. Не съм привърженик на делението на поколения в литературата. Ориентацията ми в поезията, която чета, е по-скоро интуитивна, отколкото ръководена от някакъв системен принцип. Любопитни са ми автори, които остават встрани от прожекторите и не се появяват често в публичното пространство, автори, които бих определил като нишови, без това да се отразява на качеството и силата на стиховете ми. Например, последно се зарадвах много, че е излязла третата книга със стихове на Сибила Алексова.

 – В литературно-социален план ти не си от поетите, които търсят непременно медийния шум, нито пък се появяваш на всяко поетично четене, това съзнателен твой избор ли е?

 – Да, съзнателен избор е. За мен поезията е самотно занимание, - и като писане, и като четене. Шумът на различните платформи и сцени за публично четене и представяне на поезия, събирането на авторите в клубове и кръгове, поне според мен, повече вреди, отколкото помага. Не отричам правото на някои автори да се чувстват обществено значими и разпознаваеми в по-широк кръгове, но и не вярвам това да е в състояние да повлияе съществено на  качеството на написаното от тях. По-скоро може да ги разсее от процеса на писане. Считам, че е повече от необходимо авторите в днешно време да приемат отшелничеството като естествено състояние на поетичното съзнание. То ти дава свободата да бъдеш едновременно всичко и нищо, съзидател и съзерцател.

 – Мислил ли си някой ден освен поезия да пишеш в друг литературен жанр – проза, пътеписи, есета, публицистика?

 – Някой ден може би ще се върна към жанр, в който съм писал преди години, - научната проза и публицистика. Есето и епистоларният жанр също са ми интересни.

 – „Завръщане в Александрия” имаше успешни представяния в София и Пловдив, предвиждаш ли премиери и в други градове? От срещите си с публиката до какъв извод стигаш – какви са читателите на твоята поезия?

 – Имам идеи за представяния и в други градове, като това вероятно ще се случи през есента. Читателите, които харесват моята поезия, са мислещи и емоционални едновременно, такива, които не се задоволяват с лесните решения, а се опитват и съумяват да намерят неконвенционалните решения на сложните проблеми на битието. Надявам се да съм успял да им помогна в тази нелека задача с поезията си.

Илюзия

един ден внезапно ще го проумееш.
илюзията, че думите променят тишината, 
ще се срути.
нали светът дотук
бе смисъл и познание,
но днес без капка сантимент
те разрушават
предмети,
чувства,
обстоятелства.
и в тебе като тумор се заражда
едно самотно време и
времето до нова самота

........................

Росен Кукушев е роден на 16 февруари 1983 г. Завършва „Международни отношения” и „Арабско общество и култура” в СУ „Св. Климент Охридски”, както и магистърска програма в Токио, Япония. Доктор е по „Нова и съвременна история”. Има издадени две книги с поезия – „Вдъхновения и унищожения” (2012) и „След опиянението“ (2018). Негови творби са публикувани в различни периодични списания, вестници, антологии и сборници. Стиховете му са превеждани на английски, немски, арабски, испански и бенгалски език. „Завръщане в Александрия“ (изд. "Ерго" ) е неговата трета поетична книга.

https://store.ergobooks.eu/product/zavrashtane-v-aleksandriya-rosen-kukushev/