100 години от рождението на голямата българска актриса Надя Тодорова

- Какво бе театърът във Вашия живот? И смятате ли, че това е бил самият живот на Вашето семейство?

- Да може да се каже и така. От както се помня живея с театъра. Израснах там. Докато мама играела на сцената баба се е грижела за мен, а в паузите мама ме е кърмила. Това го знам от баба. Спомням си и гримьорните в театрите, където мама работеше. Там миришеше опияняващо, бяха силно осветени и много цветни. Обличах костюмите, които висяха на закачалки, слагах си и шапките и се гримирах с истински гримове. Това правех докато мама беше на сцената, а нейните колеги я чакаха да се върне от сцената, за да видят реакцията ѝ. Тя малко ми се караше, но с усмивка и любов ми почистваше лицето и ме прегръщаше силно...

- Публичният образ на Вашата майка е толкова изразителен и отчетлив, че едва ли има някой, който е изкушен от театъра и киното да не го познава. За Вас самата какви усещания останаха от детството и следващите години с нея?

- Мама беше силно изразителен човек, с много енергия и завладяващ поглед – типичен скорпион. Хората все още я помнят и обичат, знаят я и по-младите. 

Питате ме какво усещане е останало у мен от това време. Може би най-отчетливи са спомените за много пътувания, много промени, понякога и самота и постоянно очакване да се върне мама от някъде. И с татко беше така, и той все пътуваше. Но пък срещите след това бяха много хубави, изпълнени с радост и много обич...

- Какво обичаше да похапва малката Тони от манджите на мама?

- Мама обичаше да готви. Най-много обичах пържени чушки с доматен сос и жълт фасул. Зимата се правеха малки станимашки сармички с кисело зеле, обичах и досега обичам постни лозови сърми със стафиди.

- Преместването от град на град, от театър на театър не Ви ли тормозеше или това беше едно различно преживяване?

- Преместванията са свързани с много подготовка, включително и психическа, с много раздели, но затова пък и с много нови запознанства. Никога не съм имала проблем да контактувам с нови хора. И досега е така. Така че преместванията бяха просто част от моя живот, нещо, което съм приела като даденост и съм следвала.

- Кога получавахте укори от Вашите родители?

- Даваха ми уроци и мама, и татко, но строго не са ме наказвали. Имам един спомен на наказание, когато  изрусих черната си коса на възможно най-светлото русо и се показах вкъщи, като си мислех, че съм направила крачка напред в живота си. Бях само на 18 години. Току-що бях завършила гимназия. Вкъщи бяха всички, аз влязох в стаята и очаквах аплодисменти. Мама ме погледна и каза: „Какво си направила?“ Баба се прекръсти и завъртя глава, татко онемя, но бързо се съвзе и ми каза, че от днес няма да седим заедно на масата когато се храним. Така издържах 3 месеца и отново боядисах косата си черна. Повече опити не съм правила в тази насока.

- Кога Надя Тодорова се усещаше оценена за това, което прави?

- Мама беше щастлива когато получаваше любов и радост от публиката. Това ѝ беше достатъчно. И след всяка премиера се впускаше в нови проекти и пътувания.

- Забележителното ѝ актьорско присъствие е част от усещането на българина от онези времена. Как Вие самата го приемахте?

- Да, много хора са гледали филмите с нея. И до днес продължават да се гледат тези филми. Публиката обича истината и най-малкото преиграване се забелязва и усеща. Истинското актьорско изпълнение се оценява. Българинът обича хумора и принципа да се казва всичко в очите, смее се на директните и наивни реплики на героините на Надя Тодорова, на нейното чисто и искрено изпълнение. Героините ѝ са динамични и убедени в това, което правят или казват. Те са недодялани  и упорити, но много добросърдечни... И това ги прави близки до хората от всяко следващо поколение.

- А имало ли е случаи, когато Надя Тодорова е била тъжна?

- Е, случваше се и това, като на всекиго, но бързо се захващаше за домакинска работа. Тогава измисляше ремонти и премествания вкъщи за ужас на баща ми, който трябваше да ги изпълни в по-голямата си част. Така лекуваше тъгата, но за хората си остана винаги усмихната и лъчезарна.

- Къде кътате най-съкровените спомени от Вашата майка и кои от тях идват най-често при Вас?

- Споменът за мама е винаги с мен. Моето семейство е с мен навсякъде, където и да съм. По-скоро то не е спомен, а общуване на нефизическо ниво. Разговарям с мама постоянно, питам я за много неща и тя ми отговаря в моите мисли. Идва често в сънищата ми... Всеки един спомен с нея е скъп и в различни мигове различни откъси от нашия живот ме навестяват.

- Вие имате едно по-различно от нейното амплоа – на реставратор, но гласът Ви непрекъснато напомня за изключителната актриса Надя Тодорова?

- Да често ми казват, че гласовете ни много си приличат. Случвало се е да ни сбъркат по телефона. А колкото до моето амплоа – пак мама ме насочи към тази работа. Тя забелязваше моя стремеж и любопитство към живописта. Когато живеехме в Габрово мама работеше в Театъра и в сградата на Театъра беше и Библиотеката. Докато мама беше на репетиция аз ходех в библиотеката и разглеждах репродукции от известни художници. После вкъщи рисувах и правех копия на тези картини. Разбира се, нещо като копие, но ги правех с голямо желание и усърдие. И така продължих да се занимавам с това и по време на гимназиалния курс в Асеновград. Ходех и на курс по рисуване. А след това започнах работа в НИПК, сега НИНКН. По-късно заминах за Прага, където завърших специалност Консервация и реставрация в художествената академия там /AVU/.

- Пазите ли тетрадките на Надя Тодорова?

- Да, пазя ги.

- Препрочитате ли ги и как усещате във времето и пространството написаното в тях?

- Препрочитам ги, но не много често. За мен, както вече ви казах, връзката с мама не е прекъсвала, просто е на друго ниво не физическо, а духовно. За мен всичко продължава и живее във времето.

- Не се заразихте с актьорството, но реставрацията също е изкуство и то на прецизност, история и памет. Не е ли трудна тази мисия днес?

- Имах такъв период на увлечение по театъра когато бях 15 –17-годишна. Но живописта беше на първо място, а освен това не мога да и да пея. Реставраторската работа ми дава спокойствие и дълбоко съредоточение. Мисията, която изпълнява реставрацията, е много отговорна и важна за човечеството. Тя е неговата памет и база, на която сме стъпили. Трябва да пазим паметта за света, защото животът е само продължението ѝ – така, както е безкрайна Вселената.

- Предстои Асеновград да отбележи нейния стогодишен юбилей. Какво за нея бе родният град?

- На 01.11.2025 се навършват 100 години от рождението ѝ. Асеновградчани са решили да ѝ направят паметник, който ще се открие в Деня на народните будители. Мама много обичаше своя роден град, обичаше родните и съгражданите си. Те също я обичат и помнят и вярвам, че тази почит е напълно заслужена.

- Какво оцеля във времето от усещането за Вашите родители?

- Всичко е живо и не е прекъсвало. Обичам ги.

- Вие бяхте ли добра дъщеря или все още искате за нещо да Ви простят родителите?

- Не знам колко добра дъщеря съм била, но преди смъртта с татко и после с мама се разделихме с прошка. Последно, което си казахме, е, че се обичаме.

- Пътуването, което се оказва за цял живот в Чехия, отдалечили Ви от Родината?

- Не, ни най малко. Чувствам се все така част от България.

- Вие често ходите до Асеновград и пътувате стотици километри. Как го намирате днес, какви са хората, променя ли се средата там?

- Да, често ходя до Асеновград, в контакт съм роднини и приятели, често си телефонираме. Хората са все така симпатични и много сърдечни. Промените са естествени и нормални – просто животът си тече с всичко добро и лошо, което го съпровожда.

- Какво Ви дава планината и Левочево? Какво открихте в това малко родопско селце?

- Родопите са приказна, топла и уютна планина – могъществена природа и невероятно спокойствие. Изключително красиви природни картини, ухания на билки и цветя и сред

- Какво Ви тревожи днес и за какво събирате сили за да довършите или да направите?

- В Левочево си купихме къща с двама мои добри приятели от Чехия. Често пътуваме и имаме огромно желание да реставрираме църквата в селото. Работата е много, но все още имаме сили да се справим с тази задача, която сами сме си поставили. Хората тук приеха с голям ентусиазъм тази наша идея и ни помагат с каквото могат.

 .................

Надя Тодорова е родена е на 1 ноември 1925 г. в Асеновград. Не става веднага актриса. Започва да играе през 1946 г. – първоначално в театъра в Асеновград, а по-късно и в Родопския драматичен театър в Смолян, в Драматичния театър в Габрово, в Драматичния театър в Сливен и в Драматичния театър в Пазарджик. Дебюта си пред камерата прави през 1974 г. с филма „Трудна любов“. След това участва в над 30 филма, между които: „Записки по българските въстания“, „Снаха“, „Войната на таралежите“, „Дами канят“.

Има една дъщеря – Антоанета Николова Теменугова, която работи като реставратор в Прага, Чехия.

През 2005 г. БНТ заснема документален филм за Надя Тодорова в рубриката „Умно село“. На 28 февруари 2009 г. „голямата актриса на малките роли“ остава вдовица. Година по-късно: на 3 март 2010 г., по телевизия „Европа“ е излъчен филмът за Надя Тодорова, озаглавен „Голямата актриса на малките роли“. Автор и режисьор на 40-минутната лента е водещият на новините в телевизията Ангел Бончев.

Надя Тодорова умира на 21 юни 2016 година в Прага, Чехия на 90-годишна възраст.

Носител е на орден „Кирил и Методий“ – II степен, Отличена е с трета награда за женска роля за превъплъщението си в образа на (Костадинка) от пиесата „Одисея“ от Иван Радоев; награда на националния преглед на българската драма и театър през 1959 г. и награда на националния преглед на българската драма и театър през 1964 г.

Почетен гражданин на гр. Асеновград е от 2002 г.

Биографичната ѝ книга – „Надя Тодорова: Един живот в пет тетрадки“, излиза през 2017 г. В нея Надя е откровена до смях и до сълзи за детските си копнежи и за любовните драми, за срещите с големите в изкуството, за брака и за майчинството, за приятелствата с Невена Коканова, Любен Гройс, Иван Андонов... А читателят може да проследи как на фона на войните, провинциалния пасторал и смяната на режимите момиченцето от Асеновград, плахо стиснало ръката на цар Борис III, се превръща във фурията, вдигнала ръка за „Хайл Хитлер“ срещу Тодор Живков.

„... Бях осемгодишна, когато за Коледа ме избраха да играя „Танца на снежинката“ край общоградската елха. Ушиха ми пачка от бяла разтегателна хартия, цялата обсипана с лъскави пайети...“ Такава е Надя Тодорова през 1933 година, когато още не предполага каква популярност ще ѝ донесе киното и колко награди – театърът. Но дали сме я познавали истински? Ето че с тази книга имаме шанса да я доближим така, както не сме си и мечтали. „Книгомания“ за пръв път публикува последната изповед на любимата актриса – пет изписани на ръка тетрадки. Животът ѝ, разказан от първо лице.

Надя Тодорова е родена в семейството на първия кинопрожекционист в Асеновград и расте с филмите на Чаплин. След гимназията я пращат да учи право в София, но тя предпочита да е артистка в местната общинска трупа. Там обира овациите като Юрталанката от „Снаха“ и Злата от „Криворазбраната цивилизация“, с която печели награда на национален преглед. Следват още два приза, покани от театрите в Смолян, Сливен, Пазарджик и Габрово, както и още главни роли (в „Мъжемразката“, „Госпожа Министершата“, „Вампир“, „Евгения Гранде“).

За киното я открива Иван Андонов. Малки, но запомнящи се образи ѝ поверяват и Николай Волев, Рангел Вълчанов, Людмил Стайков, Иванка Гръбчева, Джеки Стоев. Малко преди да си отиде на 90, актрисата завършва първия си и единствен мемоарен ръкопис „Един живот в пет тетрадки“.

Няма как да изброим всички филми с участието на Надя Тодорова – те са над 40. Но винаги ще помним нейната екстравагантна Мадам от хотел „Америка“ в „Господин за един ден“ на Николай Волев, Теменугова от „Вчера“ на Иван Андонов или Худерова от „Войната на таралежите“ на Иванка Гръбчева. Култови са репликите ѝ като Кулишева от „Двойникът“ („Какво да правя, пуснаха чушки – до обяд щяха да свършат!“), като Седларова от „Опасен чар“ („Значи така решихме да ги подредим на масата: роднина – милиционер, роднина – милиционер..“), като Димитрова от „Дами канят“ („Сериозно, Екиме, защо не вземем да забегнем двамата, да напуснем тоя прованс?“) Всички те само още веднъж потвърждават максимата: „Няма малки и големи роли, има малки и големи актьори“.

За нея другите споделят: "Личеше си, че в някои сценарии са вмъкнати роли, писани специално за Надя Тодорова. Това винаги е голямо постижение за една актриса.“ (Георги Мамалев)

„Надя преминаваше от живота към играта почти без преход. Толкова беше естествена и истинска.“ (Люба Маричкова)

 „Тя имаше нежно чувство за хумор, понякога взривно. Защото нейната енергия, нейната душа беше като вулкан.“ (Мария Статулова)