Цената на благодарността

- Ако перифразираме Павел Матев, то рисуването, подобно на поезията, е самотно начинание. Откривате ли смисъл в това самотно начинание и днес?

- Един много дълбок, екзистенциален, бих казал, въпрос. „Сама по себе си, казват гещалтпсихолози, самотата е най-нормалното чувство за хората. Раждаме се, живеем и умираме сами. И единственият човек, с когото прекарваме живота си открай до край, това сме самите ние“. Най-разпространеното определение за Самотата е, че „това е емоционално състояние, при което човек се чувства изолиран и опустошен“. Да, ама не, както казваше Петко Бочаров. Наистина, самотата е доста широко понятие и всеки я чувства по различен начин, затова говорим за екзистенциална, емоционална и социална самота, но има нещо, което обединява всички тези чувства и то е липсата на комуникация с други хора или с някакво конкретно лице.

Оказва се, че съществува и, бих я нарекъл, творческа самота. Според Владимир Луков, сам той поет и писател: „Творецът – поетът, писателят, художникът, изобретателят... – е самотник. Самотата е негова посестрима. Той се отнася към нея именно като посестрима – не като любовница или съпруга, не като проститутка или курва, завъртяла се около него случайно, а именно като посестрима. Тя му служи, когато твори.“

В този смисъл рисуването е самотно начинание – сядам сам срещу бялото платно, белия лист или екрана на таблета и започвам работа. Интересното е, че въпреки интелектуалното, а и физическо натоварване, се успокоявам, релаксирам и осъзнавам, че арт терапията не е само термин. Преди години търсех и самотата на нощта – тогава не звънят телефони, не те търсят по различни въпроси и т.н. Въпреки геополитическите турбуленции, глобалното затопляне, опитите да ми внушат, че не съм мъж, а даже и жена, и днес намирам смисъл в това самотно начинание, като все по-често се усамотявам, само че сега работя през деня, насаме със себе си и любимата музика. Получават се доста интересни резултати, а след тях самотата приключва, не само защото творбите ми получават други измерения, стават достъпни за другите и се социализират, а защото се връщам при музата, която е в къщи.

- Посланията във Вашите произведения са толкова разпознаваеми и дълбоко различни от останалите художници – несъмнено това е стил, който сте градили с времето. Намирате ли смисъл или дори сили да се откъсвате от време на време от тази си идентичност?

- За да отговоря адекватно на въпроса, първо трябва да си дадем отговор на един друг въпрос: За какво работи художникът, какво очаква, когато реализира своите творчески идеи - за собствено удовлетворение, както се казва – за кеф; за слава – да се покаже пред публиката, т.е. да „начеше“ Егото си; или за пари, защото гладен се рисува по-трудно?

Художествената концепция на определен автор е от изключителна важност за оформянето на неговия стил, затова съм се стремил да си създам във времето свой собствен, който да ме прави разпознаваем художник. Казано е – първо работиш за име, после то работи за теб. Оказва се вярно, защото картините ми се разбират не само от хората в България, а будят интереса на зрителя в много страни с различна култура и традиции. В тази посока най-често ми задават два въпроса:

1. В какъв стил рисуваш?
и
2. Защо рисуваш точно риби, а не хора?

Извиквам на помощ моето чувство за хумор и на първия отговарям по два начина: Работя в стил Plam Art (тук се включват разпознаваемостта на стила, кефа, славата) или в стил „КК – Конвенционален Конвертируевист“ (все пак, почти винаги, става въпрос за пари), а на втория – Защото човекът може да се разпознае в платното, да не се хареса, и да се обиди, а рибата си мълчи, дори и да се познае!

Могат да бъдат открити мисли, с които да илюстрирам и двата си стила:

За подкрепа на Plam Art ще използвам думите на Анди (Уорхол): „Не мислете за правенето на изкуство, а просто го направете. Нека всички останали решат дали е добро или лошо, дали го обичат или мразят. Докато те решават, направете още повече изкуство.“ Така и правя, всъщност.

За стила КК ще използвам думи, казани не от мен: „Картина не се продава, тя се купува“. Анн Риа (Ann Rea), основател на обучителната онлайн програма Making Art Making Money, стига още по-далеч, като твърди, че артистът трябва да подхожда към дейността си като към бизнес с определен план. Емоцията е „продуктът“, който се продава, а процесът на продажбата се свежда до това да провокираш нужната емоция.

Определено въпросът "намирам ли смисъл, а и сили да се откъсвам от време на време от тази си стилистика" ме вълнува отдавна. Той за твореца е като екзистенциалния въпрос „яйцето или кокошката“. Дали да продължавам ли да работя в стила, който ме е направил разпознаваем, а е и продаваем и ми е донесъл известност, или да търся нещо ново, интересно, с риск да загубя част от почитателите на моето творчество? Смятам, че определени забежки „извън“ познатия стил са от полза за твореца – преминаването от графика в живопис или скулптура и обратно, смесването на различни техники и използването им в „нетипични“ за тях жанрове и пластични изкуства обогатяват изразните средства на художника и водят до интересни находки във формообразуването. През годините съм експериментирал доста, особено по време на пленери, но без това да доведе до трайна промяна на стила ми. Последните три-четири години постепенно се опитвам да надградя стилистиката си не само по отношение на формата, но и на съдържанието. Мисля, че се получава!

Може би колегата Пикасо го е казал най-добре: „Художникът е човек, който рисува това, което продава. Добрият художник – това е човек, който продава това, което рисува.“ 

- Изкуството може ли да се преподава, ако индивидът няма талант?

- Талантът е вроден и всеки индивид идва на този свят със свои заложби и таланти – в сферата на изкуството, математиката, спорта. Ако той попадне в подходяща среда, в която да има възможност да развие личната си дарба, тя процъфтява. Разбира се, за да се развие талантът, се изисква много работа.

Докато при децата са необходими само лист хартия и боички за рисуване и те няма начин да го оставят празен, защото най-голямото тяхно богатство е въображението им, то при студентите не е точно така. При тях е задължително да запазим детското въображение, но те трябва първо да научат азбуката на занаята, като е много важно преподавателят, който да е безспорен авторитет, да ги подкрепя, а не да ги критикува, за да може те да открият кое е тяхното поле на изява.

Според мен изкуството може да се преподава дори ако индивидът не е изявен талант, но все пак трябва да има определени заложби. Въпросът е докъде искаме да стигне обучаемият, а и самият той трябва да има определена цел. Талантът е по рождение, но за да заблести трябва да се развива, да се обработи както нешлифования диамант.

Виждал съм хора, при които вроденият талант угасва, защото не полагат необходимите усилия, за да го развият, и други, които с неимоверни усилия и къртовски труд се изкачват по стълбата на успеха. По темата има дори народна мъдрост: „Упоритата работа бие таланта, когато талантът не работи усилено!“. За да ги разберем е добре да си припомним строфите на известния наш поет Борис Христов: „В какъв ли огън е горял и под каква ютия – за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...“.

За да илюстрирам най-добре отговора на въпроса, ще си позволя да цитирам един от тримата титани на Зрелия ренесанс в Италия Микеланджело Буонароти: „Ако знаехте колко труд съм вложил, не бихте го нарекли гениалност.“ 

- Натрупахте много мъдрост в годините и сега е онова най-добро време да я споделите с нас, околните. Защо обществото ни не приема съветите на умните и мъдри хора, а все по-често поставя под съмнение всичко това?

- Хм, болезнен, изстрадан въпрос. Проблемът е, че когато успяваш, често се чувстваш различен. Задавали ли сте си въпроса защо шефът на фирмата или институцията рядко излиза със служителите си? Защото хората масово не харесват успялата фигура. Тя има лидерски умения, смела и креативна е, може да пише и говори увлекателно, да се изразява добре, носи мъдростта със себе и затова е уверена в делата си.

Когато разберем какво притежават умните и мъдри хора, ще си дадем отговор и кое отблъсква мнозинството от тях. На първо място те не забравят мъдрата мисъл: „Ако сте най-умният човек в стаята, значи сте в погрешната стая!“ Истински мъдрите хора са пълни със съчувствие, те са творчески, смирени и благодарни личности. Умните хора знаят, че зад победите стоят редица поражения и гледат на грешките като на уроци. Те са наясно, че имат власт над собствените си мисли и искрено вярват, че мислите имат реална и материална сила, че позитивните мисли и дела носят здраве, а негативните – само стрес и болести. Натрупаната с времето мъдрост ни учи да посрещаме проблемите очи в очи, да търсим творчески начини за разрешаването им и когато се спънем да се изправим и да продължим пътя си. Знаем народните мъдрости: „Всяко зло за добро“ и „Не плащам данък обществено мнение“, т.е. не позволяваме на негативното мнение на околните да достига до нас. Наясно сме, че светът е пълен с циници, скептици и хейтъри, които обичат да мразят. Знаем, че живеем в общество, търсещо мигновеното удовлетворение, общество, което очаква всичко да се случва бързо, лесно и безнаказано, но не забравяме, че съществува нещо по-голямо и по-важно от това да получиш преждевременно „тиквен“ медал. Умните и мъдрите знаят цената на благодарността и че светът не се върти около тях. Вярват в силата на доброто и знаят, че простата безкористна постъпка може да промени към по-добро както нечий чужд живот, така и техния собствен. Те се стремят да се заобиколят с хора като тях – мислещи, креативни и уважаващи чуждото мнение, но различните винаги поставят под съмнение думите им! Къде-къде по-лесно е да работиш с хора, които са послушковци, от т.н. „Йес, сър“ тип, но каква и за кого е ползата от тях!

Много точно Христо Ботев е усетил народопсихологията на българина през 19. век, но думите му звучат актуално и днес: „Свестните у нас считат за луди, глупецът, вредом всеки почита“.

- Къде се загубихме в прехода на ценности и определяне на смисленост на целите ни?

- В зората на т.н. демократични промени хората по площадите пееха „45 години стигат!“. Оказва се, че 36 години все още не стигат, дори напротив. Потънахме в блатото на отрицанието и нихилизма – национален, политически и какъв ли не още! Налице е упадък на моралните, на християнските ценности. Най-ясно те са изведени в Декалога (Десетте Божи заповеди), описващи десет основни правила, обикновено свързани с морални или религиозни норми в християнството и юдаизма, които са признати за основополагащи в религиозната етика и поведение. Да обичаш ближния си е ценност, да си милостив е ценност, да си справедлив е ценност, да се грижиш за семейството си е ценност, да почиташ родителите си е ценност, да не крадеш е ценност, да не убиваш е ценност. Кой знае защо съвременният човек ги свежда само до една от тях и разсеяно прескача останалите. Това е една от причините, според мен, за положението, в което сме днес.

Друга причина е, че нашият политически „елит“ няма ясната визия за развитието на България. Да оставим настрана проблема, че ние нямаме национална доктрина, но ние нямаме и план за дългосрочно икономическо развитие. Какво ще развиваме в бъдеще, за да знаем какви научни изследвания да планираме, как да развиваме образованието. Всяко едно правителство (напоследък „еднодневки“) не гледа по-далече от хоризонта на собственото си съществуване, а какво вижда и Господ не знае. 

- Вероятно няма еднозначни отговори във въпроси от рода на „Как да намерим най-полезното решение за да излезем от тази поредна кризисна ситуация?“ И все пак – Вие къде откривате смисъл и сили да го правите?

- Така е, никога няма еднозначни отговори, а и не е ясно какво наричаме „полезно решение“ или по скоро „полезно“, но за кого! Например преди години, когато синът ми беше 4-годишен, му показвах и разказвах за Царевец – как месеци наред бил обсаден от турците, но накрая един лош човек им отворил портата и те превзели крепостта. И той съвсем искрено реагира: „Ама защо лош? За турците не е бил лош!“.

Едни управляващи декларираха, че ще отравят нещата за четири години! Е, оправиха ги, но за себе си!

На България са нужни национално отговорни политици, а не хора, които продават Родината за жълти стотинки. За съжаление няма втори Стефан Стамболов, а и забравяме думите на о Бозе почившия цар Борис III: „Винаги с Германия, никога против Русия!“.

В миналото бях един от ентусиастите за влизането на България в ЕС. Надявах се, че нашето членство там ще намали значително корупцията, но се оказа обратното, дори започнах да си мисля, че и ние сме „дали нещо на света“ в тази посока. Разочарован съм от този ЕС, който започна силно да прилича на СССР в последните му години. Не смятам, че ще просъществува още дълго, още повече щом и ние сме вътре – да си спомним какво се случи с Византия, с Османската империя, със съюзника ни от двете войни, със Съветския съюз. Откъдето минем, трева не никне. Дано съм лош пророк!

Лично аз съм се уморил от битките с вятърни мелници и търся тих пристан в ателието си.

- Китай и китайската култура е част от Вашето жизнено битие от десетилетия. Разкажете – как се случи това?

- През годините от 2009 до 2024, съм посещавал Китай повече от 16 пъти за различни периоди от време – от няколкочасовия престой на пекинското летище Beijing Capital International Airport за трансфер при полет от Москва за Токио до близо 22 месеца, прекарани в Пекин. Общият ми престой е около 1000 дни, което си е близо 3 години, откъдето и да го погледнеш – повече и от времето, през което съм бил в казармата. В никоя друга страна не съм прекарал толкова продължително време. Ще си позволя да перифразирам думите на носителя на наградата „Пулицър“ за 1998 г. Джаред Даймънд (Jared Mason Diamond): „Няма значение колко човек е прочел предварително за Африка, първите впечатления от действителността са поразителни.“ Аз бих казал: няма значение колко човек е прочел предварително за Китай и колко пъти е бил там, първите впечатления са поразителни. Подобно на много от пристигащите в Китай хора и аз се влюбих в китайския народ за неговата твърдост, дисциплинираност, решителност, но и финес и любов: към семейството, към усмихващите се хора, към зеленината, към спорта и към културата на собствената им страна. От първото ми посещение в Китай до днес, може да се каже пред очите ми, „Поднебесната империя“ се превърна в икономическа суперсила и в най-големия фактор за формиране на нов глобален политически ред, с който се съобразяват САЩ, Русия, ЕС, арабският свят и останалите големи и малки „играчи“ на световната сцена. Всяко следващо посещение тук ми разкрива нови хоризонти и доказва за сетен път стремителното възходящо развитие на страната.

Междучовешките отношения в Китай седят по по-различен начин, отколкото при нас, в България. По улиците или в обществения транспорт няма да видиш намръщени и лошо гледащи хора. Китайците, а и всички азиатци, уважават тези, които работят сериозно и са постигнали значими резултати или успехи, заемат или са заемали високи постове било то във фирмата, в университета или в обществения живот. Тук йерархическата съподчиненост е издигната на пиедестал и навярно това е една от предпоставките Китай да лети с космическа скорост нагоре. Никога няма да чуеш: „Кой бе, кметът/ректорът/шефът ли? Нали го знам, за нищо не става. Не ми говори за него!“. Освен това Пекин в момента е най-сигурният град в света. Можеш и в два часà през нощта да се разхождаш по улицата без да те е страх от нищо. Има държава и тя е на мястото си.

По време на пътуванията ми из Китай съм посетил много места: столиците Пекин, Нандзин, Сиан и Луоян, през която минава Жълтата река – Хуанхъ; мегаполисите Шанхай и Шънжън; Ханджоу и Западното езеро (Сиху, Xi Hu); Ухан с реката Яндзъ (Yangzi) и най-голямото градско езеро в Китай – Източното езеро (Дунху, DongHu); град Ичан (Yichang) и великия язовир на Яндзъ „Трите клисури“ (Санся); градовете Сямън, Кунмин, Тиендзин, Цинхуандао, специален административен район Хонконг и още много забележителности.

Многото впечатления, които имам от съвместната дейност по линия на Института „Конфуций“/ Ханбан с колегите от Университета по геонауки в Ухан и от Пекинския университет за езици и култура, както и от Китайската академия за обучение на ръководни кадри в Шанхай (China Executive Leadership Academy Pudong), с която си сътрудничим още от времето, когато бях ректор, са все запомнящи се преживявания с добронамерени и отворени за реализирането на нови идеи приятели.

Всичко това ми даде възможност за времето, прекарано в Китай, да нарисувам над 70 картини с различни размери – от 300 на 120 см до 20 на 20 см.

Отговор на въпроса „Как се случи това и защо продължава десетилетия?“ може да бъде открит в книгата, която написах в Китай „Пътят, драконът, художникът. За Китай от първо лице.“, издадена в България в края на 2018 година. 

- Къде най-често се скривате, за да успокоите душата си?

- На първо място в себе си, особено когато рисувам! След това при семейството – жена, деца, внучета!

- Краткостта на нашето пътуване в живота ни не е ли твърде амбициозно предизвикателство, за да го изпълним с нещо съществено?

- Да, на фона на времето и вечността, човешкият живот е само един миг, но всички сме се вкопчили със зъби и нокти в него. Всеки си го живее както намери за добре и както го разбира. За мен Човекът е това, което остави след себе – любов, доброта, мили и добри спомени, картини, книги … И умението да гледа философски на живота! Една моя колега от катедрата казваше: „Като зная колко малко ще съм жива и колко дълго умряла, сърце не ми дава да се ядосвам!“.

- Неподражаемост в поведението, висока духовност и много други неща могат да бъдат споделени за Вас и въпреки това си останахте непоправим оптимист, независимо от нелеките преживявания. Как го постигате?

- Благодаря за оценката. Да, не е лесно да си оптимист в днешно време, но помага (поне на мен). Как го правя ли? Пак казвам – като гледам на живота философски! Причините да бъдем оптимисти или песимисти са много и все основателни. Казват, че разликата между оптимиста и песимиста е, че оптимистът намира добри страни във всичко и затова се смята, че той е по-щастлив от останалите, а когато преминава през труден период, предполага, че животът ще се подобри, докато песимистът вярва, че животът винаги ще бъде труден и болезнен и никога не се разочарова от някои неща, защото има ниски очаквания за тях от самото начало. Както казваше един свещеник: „Да се разочарова може само онзи, който си е позволил лукса да се очарова!“.

Но… заключението от едно научно проучване, което се опитва да разбере какъв начин на живот ни прави най-щастливи, сочи, че хората с реалистични очаквания се чувстват по-добре психологически, отколкото тези, които очакват твърде много или твърде малко от живота. Дори изследователите посочват, че оптимизмът сам по себе си не е лош, стига да не сме прекалено оптимистични.

Е, чак непоправим, без да знаех за това изследване се определях като реалистичен оптимист. А за нелеките преживявания не ми се спомня, но не забравям, че повечето от тях се дължат на „добри“ приятели и „доброжелатели“. Това ми струва доста усилия, но пък ме научи на много неща. В крайна сметка, както казват някои, оптимистите разглеждат бутилката като наполовина пълна, а песимистите – наполовина празна, но това е субективно възприятие, а реално тя е пълна до едно и също място!

- Не се ли сблъсквахте твърде често с човешката посредственост, която бе облечена в твърде голяма претенциозност?

- Човешката посредственост често върви ръка за ръка с голямата претенциозност, но това са част от правилата на играта и, както казваше проф. Иван Харалампиев: „Нямаме право да се оплакваме, защото сме водили кампания, за да бъдем избрани.“ Не са ни сложили на стола на ректора насила! Казваше и друго: „Всеки е длъжен да е умен, но не всеки има тази възможност!“. Затова умните хора трябва да се обкръжават с други умни хора и да прекарват колкото се може по-малко време с негативни личности, с лица, които излъчват лоша енергия.

- Защо винаги сте доверчив? Това не Ви ли прави понякога лоша шега?

- Защото вярвам в доброто у хората. „Който не вярва в доброто е нравствено мъртъв; който вярва само в себе си, като в абсолютен източник на доброто, е безумец!“, казва големият руски философ и поет Владимир Соловьов. На тази ми вяра навярно се дължи и моята доверчивост, въпреки че зная и надписа, който висеше в селската кръчма, наречена Хоремаг-а (Хотел-Ресторант-Магазин): „Доверие всекиму, вересия – никому“. Зная, зная, но и аз като малките деца, докато не се изгоря, не преставам да си играя с огъня. Както пише Дяконът Левски до Филип Тотю: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.“ Явно, такава е орисията ни!

- На какво Ви научиха житейските перипетии и не понесохте ли твърде много удари в тази си битност?

- В живота си съм бил на най-висока точка в развитието на академичната кариера, на т.н. зенит, но не ми е чужда и най-ниската възможна точка – надира. На човека са предоставени само условията (добри или лоши) и възможността да ги използва или не. Как ще ги реализира, зависи от самия човек, от неговите мисли, чувства и предприети действия при определени условия.

При мен обстоятелствата се стекоха така, че съм бил лидер, а се е налагало да бъда и мениджър. Всеки човек има през живота си известни успехи и провали като лидер. Мениджърът определено има повече провали. Питър Дракър, считан за „баща на съвременния мениджмънт“, казва: „Мениджърът прави нещата правилно. Лидерът прави правилните неща.“

Лидерът приема своята позиция като отговорна мисия, а не като звание, даващо му определени привилегии. Ефективните лидери рядко са „всеопрощаващи“, но когато стане напечено, те поемат отговорността върху себе си и не обвиняват другите за провалите. Труман е известен с фразата: The buck stops here (Отговорността повече не може да бъде прехвърляна), т.е. „Аз поемам цялата отговорност“. Именно защото не се бои да поеме отговорност, истинският лидер се обкръжава с талантливи сътрудници и подчинени, за разлика от деспотичните лидери, които се боят от конкуренцията и редовно организират „чистки“. Ефективният лидер поощрява своите сътрудници и помага кариерното им развитие. Поемайки отговорност за грешките им, той истински се гордее с техните успехи, приема ги като свои.

Много често ми се е налагало да казвам НЕ, да вземам твърди решения и да поемам отговорност. Това неминуемо води до недоволни! Получавал съм много удари, но се успокоявам, че „Един бит струва колкото десет небити.“ Освен това гледам на Живота като на сцена, където всички ние сме актьори, добри или лоши.

Всички житейски перипетии, през които съм преминал, ме научиха, че трябва да се отделя повече време за семейството, за истинските приятелите и познати, които споделят ценностите и разбиранията ми за живота. Да търся позитивните, интелектуални и радостни хора.

- Хората понякога са многолики не само в своята положителност, но и в своята отрицателност. Не е ли трудно откриването на тяхната вътрешна същност и грешните ни преценки не носят ли твърде много не особено добри последици след това?

- Аз съм зодия Овен, а всеки знак от зодиака има свои собствени характеристики, които могат да повлияят на склонността му към определено настроение и поведение. Според астролозите Овните обикновено са оптимисти, енергични оптимисти. Те са пълни с енергия, уверени в себе си и винаги се стремят към постигане на целите си. Техният страстен и позитивен възглед за живота им помага да преодоляват препятствията и да се справят с трудностите.

В битността си на човек, работил с много хора, съм имал удоволствието да контактувам с положителни личности, но и с много, както ги наричаше вуйчо ми (Ганчо Карабаджаков), мерзавци! Да, не е лесно да прецениш точно вътрешната същност на човека, особено ако успешно се е преструвал на твой приятел. Това неминуемо води до грешни преценки, а те носят своите негативни последици. Въпреки всичко си оставям оптимист, вярващ в доброто начало, заложено в хората. Дори съм склонен да простя, но не забравям имената им!

Както е казал Лев Николаевич Толстой: „Когато те предадат, все едно са ти счупили ръцете. Можеш да простиш, но никога вече не можеш да прегърнеш.“ Да, така е, но истината е, че има неща, които никога не се прощават, а Прошката може и да прави по-добър този, който прощава, но на нищо не учи този, комуто прощават!

- Възкресението не е ли време за вглеждане в самите себе си, преди да отправим своите молитви?

- Великден наближава… Вълнението, свързано с празника, се увеличава, но ни трябва малко време, за да останем насаме със себе и да поговорим с вътрешното си аз – за мечтите, за бъдещите планове и стремежи, за възкресението. Самата дума „възкресение“ ни напомня за новото начало, за новите пътеки, по които да поемем, за новите идеи. А защо не и за нов поглед към заобикалящия ни свят, където да ценим природата повече от обикновено, към свежия и чист въздух, топлите слънчеви лъчи, времето с приятелите, любимите занимания… Всичко, което приемахме за даденост. Преосмисленото начало – това е истинският смисъл на празника, за който трябва да разказваме на децата и на внуците. Не за фактите, за изживяното, а за научените уроци!

Преди да отправим своите молитви би било добре да се смирим и да си припомним Матей 7:3-5 „И защо гледаш съчицата в окото на брат си, а не забелязваш гредата в своето око? Или как ще кажеш на брат си: Остави ме да извадя съчицата от окото ти; а ето гредата в твоето око? Лицемерецо, първо извади гредата от своето око и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от окото на брат си.“

- Какви са Вашите днешни молитви за Вас, за семейството Ви и за България?

- Естествено че здравето и благоденствието на любимите ми хора винаги са били приоритетни за мен. Затова на първо място бих поставил Молитвата за мир в дома и семейството: „Боже на любовта, на мира и на дълготърпението! Помогни на всички нас, които живеем в тоя дом и сме свързани чрез родство и чрез вярата в Тебе, да пребъдваме винаги в дълбок мир, в съгласие, в разбирателство и любов… Отстрани с Твоята могъща десница причините на всяко несъгласие, раздор или вражда и внедри дух на кротост и на обич в сърцата на всички нас, за да бъдем благословена домашна челяд, която напредва във всяко добро за Твоя слава – Отец, и Син, и Свети Дух. Амин!“

БОЖЕ, ПАЗИ БЪЛГАРИЯ!