Смисъл да раздаваме обич и правим добро

 – Професор Терзиев, какво Ви вдъхновява да се събуждате всяка сутрин?

 – Едва ли всяко утро вдъхновява, но ние, хората, така сме устроени, че нещо, което се повтаря многократно и ежедневно го приемаме като обичайност. Факт е, че е някак по-приятно да се събуждаш всяка сутрин в едно различно очакване, а не в монотонния ритъм на повторението. Но истината е, че животът сам по себе си е нещо много ценно и често, залутани в своето ежедневно препускане, пропускаме насладата от него. А той е интересно забавление, което всеки ден и час ни изненадва. Понякога успяваме да задоволим прищевките му, друг път оставаме изненадани или разочаровани от това, което ни поднася. Понякога дори не забелязваме това и го приемаме като някаква досадност към поредното ни задължение, а то е част от пътя към нещо ново.

 – Какъв въпрос бихте задали на един от любимите си поети – Константин Павлов, ако бяхте негов приятел тогава, и какъв отговор очаквате от него днес 

 – Константин Павлов е някаква неизчерпаемост и сила едновременно, която ни е връхлетяла в една сладка агония. Като за първи път чух негови стихове ми направиха силно впечатление думите и тяхното странно използване. Това се случи в сумрака на една зимна вечер малко преди Коледа. Произнесените стихове звучаха някак странно и отдаваха на нас, слушателите, от своята сили на втъканите в тях послания. В едно своите произведения, което е нарекъл „Декларация“, той казва:

Стойността си
сам ще изчисля
марксически:
Тя е равна
точно на труда
изразходван
в себепроизводството ми на човек.

В своята прозаичност на мислите си бих го попитал за какво нямаме време или не е ли това онзи път към истината. Той има способността сам да си задава въпроси и доста оскъдно красноречиво да отговаря:

С нокти и със зъби
ще се браня от величия.
С кръв ще плащам
всеки сантиметър
от космическия път към истината.

Понякога Константин Павлов ме обърква, друг път ме натъжава, но най-често ми дава опора в „моето усилие напред“.

 – Вие се срещате с много личности от света на културата и изкуството. Коя е най-необичайната Ви подобна среща и как бихте я коментирали?

 – Тези срещи винаги са неочаквани и в този смисъл необичайни. Идват уж случайно, но съвсем навреме да осъществят своето значение. Някои са закъснели, други подранили – те всички имат отражение върху мислите, чувствата, действията, очакванията и бъдещите въжделения. Понякога се откриваме трудно, понякога не се разбираме, понякога само се усещаме – това е срещата с изкуството, то няма своята еднозначност и е част от личното съпреживяване. Понякога срещата не е физическа, а с това което даден индивид е създал, дори то може да е далеч във времето и пространството. Най-значимо запомнящата се такава несъстояла се лична среща е именно с Константин Павлов. Има поредица от такива срещи интересни, влюбено различни и мечтателно разнородни. Всички те носят очарованието на определен миг от време, част от нашето съществуване. От тях блика енергия и сила, и най-вече доброта.

 – Какво е Вашето „гилти плежър“ четиво или хоби, което никой не би очаквал?

 – Чета различни и много неща, някои, защото това е нужно, за да се свърши определена работа, други, защото случайно или неслучайно са попаднали при мен. Разнообразност във всичките ѝ измерения. Вероятно когато всичко е толкова объркано и неподредено, търся някаква споделена мъдрост в исторически и документални четива. Странно усещане са историческите и биографичните послания, които освен че те въвеждат в друга измерима реалност, ти дават и усещане за мислите и чувствата на хората, които е трябвало да вземат трудни решения. В днешния ден подобни книги са съпроводени с неособено уважение към тях, защото отразяват времена, които отричаме и не приемаме, но като изключим покривката от идеологическа несъвместимост с днешния ден, могат да бъдат открити не само интересни неща, но и значими. Една такава книга е „Дневникът на граф Чано: Политически дневник 1939 – 1943“, която мисля, че издадена у нас още през 1947 г. от издателство „Призма“ в София.

 – Как бихте описали цвета на времето?

 – Всичко се характеризира със своята относителност, но най-вече с усещане на времето и пространството. Всичко е толкова изменчиво и променливо и то най-често е свързано с нашето вътрешно усещане за душевност. Цветовете на времето отразяват нашата същност и нейното проявление към външния свят. Това най-простичко описано е отношението към околните и това, което се случва.

 – Вашата „Книга за мечтите“ е мост към творчеството на много автори. Какво беше най-изненадващото откритие, което направихте за себе си?

 – Открития трудно човек прави сам за себе си, но в конкретиката е това, че ние сме изключително наситени с богатство в литературата и въобще в различните изкуства. Почти всичко в нашето минало остава недооценено или недоразбрано, а разказвачите към нашите съвременници и млади хора са твърде малко и всичко остава неразбрано, дори неизказано. „Не градете толкоз дувари, дето да ви делят, ами повече мостове – да ви събират“ е изрекъл първостроителя Колю Фичето. Днес повече от всеки друг път са ни нужни мостове, които рушихме с такова усърдие и с такава бързина през последните години. Осъзнатост от тази необходимост и сила за преодоляване на многото прегради, които стоварихме между нас самите. На всяко такова начинание е необходимо да намерим водачите и да им дадем сила да ни преведат през трудностите, които не се характеризират с особена необичайност – най-малко, защото са се случвали и преди това. 

 – От Вашите есеистични послания се вижда, че често пишете и работите на различни места както тук, в България, така и по света. Кое е най-странното място, на което сте намирали вдъхновение за вашата работа?

 – Моята своеобразна прецизност е в търсенето на смисленост в това, което върша или се опитвам да свърша. Не всяко начинание се простира до своята успешна завършеност. Най-добре се чувствам вкъщи, където съм приел, че най-добре могат да се свършат определените за целта неща, но животът не предоставя винаги този комфорт и се налага да се свърши определена работа на всевъзможни места. Понякога гледките със своята пасторалност или безбрежност създават усещане за успокоение и измамна безгрижност и дават определена и временна възможност да попаднеш за малък отрязък от време в някаква възможност да напишеш или създадеш добри текстове. Едва ли само мястото създава това удобство – те всичките са част от съзнателното или несъзнателно преживяване, в мисловните ни терзания или в нашата мечтателност. 

 – Как виждате връзката между мечтите и щастието в бъдещата си книга и какви нови перспективи планирате да разкриете?

 – Книгите са събрана мъдрост, доколкото самият автор може да прецени какво от това да разкаже на околните. Без никаква особена претенциозност в новото четиво ще споделя своите изживени неща, ще споделя някои от предвидимите очаквания и по особен начин идеи, които се ме спохождали многократно в мислите с личната си чувствителност.

 – Можете ли да споделите вашите впечатления от съвместната ви срещи и разговори с Патриарх Даниил? Какви са предизвикателствата според Вас пред Негово Светейшество?

 – Вече публично разказах в едно интервю за това – може би нещо ще повторя. 

Хората сме различни в своето свободно ежедневно общуване от това в публичното ни присъствие. Това неминуемо понякога налага в общественото пространство една различна представа за всеки индивид. Негово Светейшество Патриарх Даниил е различен като човек и усещането от общуването с него понякога подлага събеседника на определени изпитания. Под мълчаливия му вид на човек, обрекъл своето личностно и духовно съществуване в името на Църквата и вярата, стои човек със силен характер, който не раздава доверие по ред на всички присъстващите. Редуването на дълги и кратки паузи карат събеседника да остане твърде дълго мълчалив в очакване на съответната реакция. Това е интересен начин на определена диалогичност и особена комуникация, която подчертава значимостта на изреченото или написаното. В нелеките дискусии остават понякога и такива думи, които вероятно са твърде болезнени за някого, но съвсем в реда на нещата при него.

Имах възможност да общувам с Патриарх Даниил в последните години по редица поводи както професионални, така и лични. Изключително точен при спазване на определеното време за срещи и събития, Негово Светейшество създава едно обичайно спокойствие, в което изисква и достатъчно време да влезе в определена специфика и дълбочина на разговора. Той определено е човек, който отстоява своята личностна позиция, който притежава твърдия и настъпателен опит да убеди събеседника си в своята правота. Обикновено хората, които са в своето митрополитско служение, имат достатъчно натрупан опит и изказаното мнение е с определена тежест.

Без излишната емоционалност, но с много лична съпреживяна човечност, той нерядко е споделял, че живеенето на хора с 90,00 лв. е трудно, да не кажем непосилно, както и че за съжаление такива хора у нас не са малко. Той е човек, който не се притеснява да носи със собствените си ръце строителни материали, нито да почисти натрупания сняг пред митрополията, както и ред други твърде прозаични неща, които съвсем не са непознати за Негово Светейшество Даниил.

Събира недоброжелателните изказвания на непознаващите го с мълчаливото достойнство на богатите духом. В публичното пространство сега много се говори за неговите нови виждания или тези, които защитава. Съвсем не е вярно, че те са нови за него самия и за позициите, които заема – просто хората, които коментират това, не са положили известни усилия да прочетат или да се запознаят с това, което той говори отдавна и доста прецизно в своя изказ.

Съвместно с проф. Маруся Любчева проведохме и една публична лекция в Народно читалище „Цвят – 1870“ в град Видин на тема „Социалните трансформации и възможностите за трансформационно образование“. По думите на Негово Светейшество Българския Патриарх Даниил промяната, която трябва да настъпи, е вътре във всеки човек. Синергията е богословски термин, който се използва най-напред за синхронизирането на божията воля и на човешката воля и след това – между църквата и държавата. Действително обществата се променят, но църквата като общество от вярващи не се променя. Църквата е тази, която държи обществени нрави в една полезност, така че да има надежда за бъдеще. Любовта лекува.

Споделям всичко това, за да представя по един убедително различен начин неговия светоглед, подготвеност и разнопосочност на интереси.

 – Какво би било заглавието на книгата за вашата житейска история?

 – „Смисъл да раздаваме обич и правим добро“

 – Кой е най-ценният урок, който сте научили?

 – Много уроци получих – и по не съвсем лесен начин. Сигурно много обикновено ще прозвучи, но най-трудният се в състои в това, че истината не винаги е най-важна за нас човеците. Научихме се да живеем в свят на илюзии и измислени реалности, а героите ни са в резултат на всичко това неистински и просто такива, които едва ли трябва да бъдат забележими. Независимо от всичко, което по един или друг начин се случва в това ни битие, може би освен истината, трябва да съзнаваме това, че смисълът е в това какво и как ще оставим като следа, а не онази безсмисленост на величие и никому непотребна себевлюбеност и себедостатъчност. Колко грешно сме отразили в собственото си съществуване на издигането в особена необходимост на задоволяване на нашето битово съществуване, а останалото оставихме да почива и очаква по-добри времена. Всеки очаква да бъде удовлетворен според някаква потребност, а сега в пазарната ни същност е също така осуетен този наш порив към развитие и усъвършенстване. Някои ще кажат, че най-добрите са оцелели и са проправили своя път, а други, че това са сторили най-приспособимите. Нека да оставим хората, които се занимават професионално с това, да се лутат в своите научни търсения. За мен остава усещането, че нещо, което е трябвало се случва.

 – Ако можехте да създадете нова университетска специалност, каква би била тя и защо?

 – Не съм мислил по този въпрос – но вероятно ще бъде свързано с нашето поведение в обществото.

 – Какво Ви предизвиква да израствате като учен?

 – Да бъдеш полезен – всичко останало е някаква измислена себедостатъчност. В това си поприще преживях почти всичко – от възхвала до отричане, съдебни битки, очарования и разочарования. Правенето на наука е усещане за дължимост към обществото и неговото развитие и когато говорим за социалните науки се оказва най-трудно достижимо, но и най-значимо, защото всички сме участници в този процес. Българите сме характерни със своята обичайна странност – никога и по никакъв начин не приемаме и не признаваме нашите съвременници за техните постижения и когато става дума за научното знание, което не можем да измерим с килограм на везната, става още по-страшно. 

 – Какви са основните промени, които очаквате в социалните науки през следващите десет години?

 – Социалните науки са отражение на социалната действителност. Те анализират и изучават всичко, което се случва в обществата ни. Те имат особената задача да обединяват или да са свързани с всички останали науки, което е предизвикателство да се работи в тази област. Тези науки са непризнати или неразбрани в най-общ план от обществата, защото имат особен начин на научно изразяване. В публичното пространство има голям набор от комуникатори в тази област, но всичко прелива от пусто в празно. Социалните процеси се характеризират с особена сложност и продължителност във времето, което ни поставя в положение, което понякога да догонваме събитията.

Социалните трансформации вече се случват с такава бързина, че науката се опитва да догонва всичко това – къде успешно, къде неуспешно, но това е в резултат на пренебрегване на значимостта на тези научни изследвания или по друг начин казано – приемането им за нещо неособено сложно и неособено важно.

Вероятно ще бъдем свидетели и участници на такива трансформации, за които не сме подготвени, и на такива промени, които ще променят социалната среда и от там социалната същност на процесите.

 – Какво е най-неочакваното признание, което сте получили за Вашата работа?

 – Вероятно няма да го приемете съвсем сериозно, но това са добри думи на хора, които са оценили или разбрали това, което правя. Скоро получих едно такова писмо от Иванка Павлова, която е съвременна поетеса и преводачка: „И ето най-неочаквано се появява в живота ти непознат човек, който не само усеща посланията на душата ти, но и изпитва потребност да сподели размислите си с повече хора. Прави го не само за тебе – по подобен начин пише за известни и за по-малко известни автори. А не е литературен критик, та това да е професионална нагласа. Оставям на онези, които са свидетели на своеобразното будителство на Венелин Терзиев, да потърсят отговор на въпроса защо го прави. Аз мога само да му благодаря“.

Радва ме човешката доброта и искреност, и отношение. 

 – Как бихте обяснили Вашата научна област на дете на 5 години?

 – Мечти за доброто на хората, които да живеят щастливо. 

 – Професор Терзиев, като експерт в областта на химията, как бихте обяснили възможността за създаване на нови материали с уникални свойства чрез използването на метал-органични структури (MOFs) за улавяне и съхранение на газове като водород и въглероден диоксид?

 – Твърде тежък въпрос – моето образование е в областта на технологията на полимерите и може би един здрав базис във всичко останало, което правя. Не бих посмял да се изказвам като човек с висока експертиза в тази област – виждам, че има доста други, които са по-напористи да го правят съвсем неподготвени. Няма да открия нищо ново в моето изказване, че бъдещето е на композитните материали и тяхното използване, което е навсякъде – дали го разбираме или не. В началото се занимавах с полифункционални олигомерни карбоксилни кисилини и възможностите за тяхното приложение – дори първата ми научна статия е в един сборник от симпозиум по полимери, който се проведе в София. Знанията, получени в Университета, са важна стъпка към създаването и развитието на един индивид – за моя удовлетвореност, аз получих това, както и заслужено внимание от моите учители, от които и днес се уча.

 – Ако времето и парите не бяха проблем, какъв експеримент бихте провели?

 – Възможност да пътувам все повече и повече, макар че и сега го правя твърде наситено и постоянно – това в егоистичното ми разсъждение на нещата. Това казано в съвсем лично измерение, а в смисъла на зададения въпрос – да живеем свободно в един по-устойчив свят без разруха.

Любчо Иванов:

Проф. д.н. Венелин Терзиев е подчертано високо ерудиран български учен патриот, с богати международни и управленски опит и знания. Известни са неговите основополагащи виждания за развитието на социалната съвременна държава, за националната сигурност, икономическото развитие... Притежаващ изключителна творческа енергия и човеколюбие, той се очертава като много деен и открояващ се с ефективните си енциклопедични стремежи университетски преподавател, който за съжаление, но "в реда на нещата" за нашите университетски реалности, бе застигнат от завистта. И се наложи да отдаде през последните години, част от енергията и чувствата си, за да изчисти своята чест на многостранно хабилитиран учен и обществен деец, по съдебен ред. За срам на отнелите градивното му време, той успя в тази излишна битка за справедливо отношение към многостранните му забележимо активни научни постижения .

Но лично за мен най-забележителното в неговата личност е отношението към духовните ценности на нацията ни, към нейната древна култура и съвременна творческа енергия. Той е неуморен радетел за спасяването на старите и откриването на нови духовни национални ценности и при всяка възможност е на път за някое читалище, храм, манастир, за среща с известен и по-малко известен писател, поет, художник, творец, в голям или малък наш град, село... Той популяризира всичко това с неуморна информационна и творческа епистоларна дейност, и устно слово сред народа. Няма да е никак пресилено ако кажем ясно, че заложената съдържателна традиция в тази връзка на неговото ежедневие, го формира и налага в очите на множество българи и институции от различни краища на страната като един неуморен апостол на българския национален дух и утвърждава авторитета на народностната същност на съвременния български учен. Нещо, което все по рядко откриваме в поведението и живите контакта с обикновените редови граждани на Републиката, с учителското, творческото, съсловие и духовенството в цялата му йерархия, от страна на членовете на българската научна общност.

Проф. Терзиев, е емблематичен случай за това как една личност с изключителна работоспособност, върви стремително във формирането у себе си на теоретически и практически знания и опит, които я превръщат във високоинформирана, широко скроена, подготвена и реална личност на перспективен учен и държавник, способен да получи народното доверие за успешна реализация на своите управленски и научни цели.

Тони Теллалов:

Има исторически факти, които сякаш са ме пронизали и заседнали в мен още при първи прочит. Принуждават ме да се връщам към тях посред някое внезапно безсъние. Анализирам ги отново и отново, защото искам да се отърва от тях, но е твърде късно – познал съм ги. Проникнали са някъде в мен и продължават да изпълват своя джоб с горчилка, като трън в пета.

През 1794 година Франция ври и кипи. Убийствата в името на свободата, че и на равенството, са денонощни. Гилотината е най-употребявания уред в страната. Хората на Робеспиер арестуват и осъждат на смърт Антоан Лавоазие – откривател на кислорода, считан днес за баща на химията. Причината е, че е предоставял своите изследователски открития и знания в услуга на краля. Върху внесена молба за помилване на учения, някой от устремените борци за свобода и равенство написва резолюция: „Републиката не се нуждае от гении!“. Лавоазие е обезглавен.

Какъв цинизъм! И каква обреченост. Ако погледнем цялата наша следосвобожденска история, тази предопределеност се вписва толкова прекрасно в нея, като шевица в народна носия. Преврати и метежи в името на свобода и равенство. Светлите ни умове избити, елитът ни – подрязан като храст. А свободата – никаква я няма.

В тази книга Венелин Терзиев не търси свободата. Опитва се да открие зародиша на нейното предопределено липсване. Изворът на онова усещате за обреченост, което сякаш е повило с мантия на невъзможност цял един народ. С тази цел анализира неизменната матрица на еснафа, която неизбежно се преекспонира в политическа такава. Защото еснафът не иска да е свободен, той иска да е равен. Но не си признава. Съзнателно или не, облича потребността си, никой да не хвърля сянка върху него, със стремеж към свобода, за която гении не са необходими.

Свободата и щастието си приличат по едно – с тях нищо не се прави. Чувстват се! За целта са нужни възприятия, развити в свободен социум. Ето ви психологичен шок. Тук лишените от сетива, започват да търсят мерна единица – власт, значимост, притежание. Венелин Терзиев го е видял. Разполага с всички нужни знания и интелект да го направи. И като че ли иска да покаже видяното на всички останали.

Събраните в тази книга текстове на Венелин Терзиев са лишени от категоричност. Той не натрапва своите позиции. Показва фрагменти от тях и деликатно изчаква читателят да направи своите изводи. Въпреки тежките теми, изказът е свободен и лек, и сякаш хаотично натрупва снимков материал от различни епохи, фиксирал във времето съдби, възходи и падения. В пъзела откриваме самота, неразбиране, неудовлетвореност – все симптоми на нарушения свободен полет.

Докато чета есетата внезапно се сещам за едно прекрасно стихотворение на Ганчо Мошков.

СВОБОДНА,
свободата
свобода
сънува.  

Каква
безкрайност
свята!

Каква
надежда
дива!

Отново тази безнадеждна безкрайност. Недостижимост, в която човек се изгубва, за да се лута в себе си неудовлетворен. Дали е породена от собствената ни народопсихология? Или фактът, че сме хомо сапиенс – стадни животни с илюзии за съвършенство, ни играе номера, защото най-възвишените ни идеи нямат нищо общо с пещерната ни материя!? Няма как да съм категоричен, но като че ли това са въпросите, които трябва тънко да жужат в нас, докато четем тази книга.

Проф. д.р Маруся Любчева:

Венелин Терзиев пътува... 

Нанякъде! 

И трябва да прочетеш много пъти всяко негово творение, за да разбереш посоките на щастието му. Защото те, посоките, са много. И защото всеки един от текстовете в книгата е изпълнен с провокации, смисли и съждения, които не само прочиташ, но осмисляш и се опитваш да съпреживяваш. Порой от думи, смислено подредени, неповтарящи се, неповторими като предназначение и едновременно с това – повтарящи се многократно, за да образуват пълноводна река от емоции, чувства и щастие.

Всъщност, Венелин Терзиев е един човек, който се трансформира с всяко обръщане към образа, който е избрал. От тъжен до весел, от интроверт до екстроверт, от нерадостен до радващ се, от търсещ в дълбините до намерил разковничето, от мълчалив до словоохотлив, от вглъбен до прекалено открит... И винаги щастлив, без значение какво му е приготвил външният свят и колко удара е понесъл за непокорството си. Щастието е едно безкрайно и криволичещо пътуване по суша, вода и в небето. В трите измерения – дълбоко, широко и високо...

Познавах технократа, запознавам се с мислителя. За вътрешното аз, за смисъла на сътворяването, за претворяването на всяка личност в образ с неговото лично участие. Прочетеното е следа, която вътрешното му усещане превръща в път, по който ни кара да вървим и да разбираме живота в неговия ежедневен смисъл. Днес, утре и след това се наслагват в разсъждения, създавайки усещания, с които се справяш, само ако прочетеш творбата отново и отново.

Има текстове, които не се нуждаят от препрочитане. Макар че понякога щастието се нуждае от многократно препрочитане, за да осъзнаеш космополитността на вложените в него чувства, смисли и емоции, за да познаеш всеки пресъздаден образ в неговата изключителност. Емоционални, понякога екстравагантни мисли и чувства те заливат, за да осъзнаеш, че може би това е и твоят свят и ти го изживяваш неосъзнато сред разнообразно подредени думи като парченца в големия пъзел на живота. Няма по-силно послание от това, което те кара да се чувстваш преизмерно жив до мъдрост.

Не можеш да възприемеш цялата книга с едно четене. Или четеш част по част, или трябва да си проследил всички отделни текстове при тяхното появяване. Книгата има съдържание, но е невъзможно да бъде преразказано или запомнено като подреждане и съдържателност. В него всяка дума има своето уникално място и носи неповторим, различен от всичко друго смисъл. На пръв поглед разпилени като пясък по морския бряг и трудно свързващи се помежду си думи, но и думи с код за някаква сакралност на мисълта и на отраженията от използваните оригинали. Трудно се търси свързаност на тези отражения и смисъл на подрежданията. Чета с чувството, че те са мимолетни хрумвания, а всъщност са дълбоко премислени препратки към определени личности, творби и събития. „... непоискано и натрапчиво пристигане в мислите, за да им устрои непринудена среща...“. От срещите с хора и творби, подбрани по неизвестен за читателя признак, до личните изповеди, в които „времето бе пропуснало да ни предупреди, че то е пълновластният съдник на случващото се и ние бяхме попаднали в продължителната си заблуденост, че нещата се случват благодарение на собствената ни воля“. Една палитра от истинска и измислена реалност, от допустима и недопустима фриволност, от реални хора и съдби до спомени от мечти. Преходите са колкото неочаквани, толкова и очаквани, колкото съдържателно близки, толкова и тематично раздалечени, колкото жизнерадостни, толкова и раздаващи присъди в неизброимите смислови интерпретации на поезия, проза, художествени творби, както и на лични прелюдии.

Свобода, споделеност, интелигентност, творчески заряд, смислова зрялост, смелост на изказа, съчетани с тревога, тъга, разочарование, но винаги с търсене на изход към утре. Някакъв унищожителен оптимизъм, който ни показва, че винаги има смисъл от това, което правим, че винаги има някой, който се нуждае от думите ни, и там някъде в безсмислието зад ъгъла ни чака нещо интересно.

Всеки отделен текст е със собствено емоционално звучене и заслужава да има самостоятелен живот, не акцент от общото. Но пък общото, което ги свързва, е споделеността, с която авторът се отнася към всички събития и всичко, което прави, отразява и интерпретира. Споделеността е начин на живот, авторовата трансформация към един друг свят на човечност, преоткриване и признание на човешкия потенциал и талант.

Силва Василева:

Някога, някъде, някой бил казал, че думичката „ако̀“ била най-безсмислената. Защото това, което трябвало – щяло да се случи.

Може би и да е така.

Но ако следвахме нормалния ход на историята, тази книга не би трябвало да е възможна. Защото е написана бездиханно. Всичко в нея опровергава и разбърква подредености. Или създава нови.

Ти, читателю, си съдникът, който ще реши. Иска се само доза кураж, за да четеш – независимо и въпреки.

Преди това някой, някога, някъде е разбъркал нездравословна доза думи, за да покаже себе си пред света.

Редактор и предпечат: Силва Василева

Автор на картините: Васил Василев – Зуека

Дизайн на корицата: Мирослава Терзиева