Интервю

Смисълът чрез творчество

Интервю със Сибила Алексова, лауреат на "Южна пролет"

Смисълът чрез творчество


◊ ВИЗИТКА

Сибила Алексова е от Перник и е студентка по арабистика в СУ “Климент Охридски”. Тази година стана лауреат на хасковския литературен конкурс “Южна пролет”.

Нейната дебютна книжка “Заземяване на мълниите” спечели първото място в раздела за поезия. Съвсем наскоро взе и втора награда в поетичния конкурс “Между Изгрева и Запада”, организиран от община Кърджали и Общество за култура, наука и изкуство “Вологес”. Първата награда в него бе присъдена на 21-годишния пловдичанин Александър Видев.


◊ ИНТЕРВЮ

- Сибила, що за “снишаване” и “развикване” на думите е за теб поезията?

- Аз не пиша по настроение, а записвам неща, дето дълго съм ги предчувствала, после дълго чувствала и пре-чувствала; трупали са се в мене и излизат на бял свят чак когато се избистрят и стихнат като вода. Трябва много да съм живяла с едно усещане или мисъл, та да узрее под формата на стихотворение. Както оркестърът настройва инструментите си преди концерт и излиза звук, подсказващ, че предстои музика, така и аз имам нужда от „разпяване” преди „изпяването” на думите в поезия. Важното е да не записвам „разсвирването”, а да изчакам думите да се сплетат в музика. Думата не е самодостатъчна, важно е нейното лично обкръжение. За мене тя не е цел, а средство да разкажеш себе си или да достигнеш до другите.

- Най-дъхавите думи не крият ли в себе си дивото девство на невкусваното, на мечтата за засищане глада по смисъл в живота?

- Не смятам, че има някакъв миг в живота на човека, когато той изведнъж узрява да вкуси смисъла на живота си. На човека, за щастие, е присъщо онова вечно и жизнено необходимо търсене на смисъл. А търсенето на смисъл само по себе си е достатъчно за смисъл на живот. В своите стихотворения постоянно пиша за вечната и неутолима тревожност, която поддържа живота и тласка света в посока напред и нагоре. Всекидневието е един кръговрат на глад по смисъл и засищане, на тревога и спокойствие. Малките неща, които залъгват тоя извечен глад, са ония, дето постоянно ги има край нас, и заради това е трудно да забележим колко са големи. И когато ги видим, идва щастието. А с него и творчеството, което ни кара да се чувстваме смислени, да чувстваме, че имаме място на земята.

- Как се провижда чудото, възторга на събудената красота в поезията и живота? ”Заземените мълнии” ли извеждат навън вложения в нас божествен огън?

- Нарекох стихосбирката си „Заземяване на мълниите” в смисъл на „помиряване със света”. Питат ме кога пък съм имала време да се скарам със света, че сега да почваме да се помиряваме. Под „помирение” имам предвид да погледна света необременено, така, сякаш го виждам за първи път, освободена, доколкото може и трябва, от предразсъдъци, и да обърна внимание на неща, чиято красота и важност не съм осъзнавала преди; да забележа онова, малкото, дето стига за живот. Нали много по-лесно ще намериш четирилистна детелина, ако погледнеш детелините без предварителната нагласа, че те по правило са трилистни. Прекрасно е чувството, когато, след като дълго време си живял с мисълта, че нещо е грозно, лошо или недостойно за внимание, провидиш неговата истинска големина и хубост. Именно по време на тая светла утеха пиша поезия.

- Знаеш, че най-добрите цигулки са изработени от поразено от гръм дърво, че овъглената от мълния плът векува, а какво става с поразената от нечие отсъствие душа? Изобщо какво състояние за теб е самотата? Самодостатъчност, “отдръпналото се синьо от небето”, “огромно безвремие”, “годяване с небето”, “пристанали на буквите очи” или все такива някакви неща? Но когато самотата е прекомерна, какво я погасява? Тогава ли имаме нужда от отровата като противоотрова, т.е. от житейската хомеопатия? Пишеш често за самотата. Що за поетично състояние е тя?

-  Да си кажа честно, много-много не съм търсила какво точно значи самотата, понеже тя е от ония чувства, дето са неизменна и жизнено необходима част от човека. Не може да бъде изкоренена и не бива. Вроденото ни чувство за самота ражда и добро, и лошо. Подбужда към обич и близост, но може да бъде и пречка по пътя към себе си и другите. Криворазбраното усещане за самота е опасно нещо. Винаги съм подозирала, че лошотията у хората се пръква не от друго, ами от страх да не останат сами на света. А самотата често е и източник на съзидателна сила. Може би пиша от самота.

- Като почитателка на източната мистика, приемаш ли и поезията като вид “дрога” и има ли пристан за подобна “блудна духовна жажда”?

 - Не мога да кажа, че съм почитателка на някакво определено вероизповедание, по-скоро ме вълнуват общочовешките пътища към доброто и красивото, към щастието и спокойствието.

За мене писането не е „дрога”, тъй като дрогата е нещо, към което се пристрастяваш вторично, сдобиваш вторична нужда. А аз, може да се каже, пиша, откакто се помня, и дори преди да умея да пиша, затова то за мене е нещо обичайно и естествено – като съня, като времето, като движението. Чувствам писането неразделна част от моето същество, нещо насъщно.

Струва ми се, че една от главните причини да пиша е, че прекарах детството си на село, близо до земята, до изворите, до корените. А може би не е така, може би потребността да пиша е заложена в мене още с раждането.

Напоследък пиша най-вече във влака Перник-София, когато се ширнат небето и земята или пък когато докосна света на хората около себе си.

- Твоята поезия би могло да се каже, че е едно наричане, обричане на първичната красота, на малкото достатъчно в многотата на всемира. Дава ли се или се взима този оброк, това “пиянство от небе”?

- Не мога да оприлича писането на жертвоприношение. То е естествена необходимост. Пишещият не може да не пише. В този смисъл може да се каже, че слугувам на жаждата за писане, но тая служба не ме лишава от нищо.

Колкото до онова, което получавам, може би най-големият дар за пишещия е да разбере, че някой си е намерил нещо в онова, което той е направил, че читателят е познал себе си, открил си е нещо свое някъде там, нещо, сякаш написано специално за него. Пишещият е удовлетворен, когато научи, че светът на някой негов читател се е уголемил и просветлил с още един прозорец.


◊ АНОНС

Очаквайте стихове от
Сибила Алексова в Електронно списание LiterNet.
Автор: Лияна Фероли
30.05.2007 г. 16:26
Посетено: 909
Етикети: творчество
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/4054-smisalat-chrez-tvorchestvo