Полутоновете на трудните истини

  – Каролина, Вие често общувате с талантливия ни певец Деян Неделчев. Казвате, че той е един от добрите ни български изпълнители. Кое е това, което определи тази Ваша оценка за него? 

     – Да, аз наистина смятам, че е талантлив, и то много. Но освен това той е един от малкото наши певци и певици, които сега са по върховете, и който си пише всичко. Пише и казва истини, дори когато са неудобни.

  – Защо, според Вас, музиката е важна? Това не е ли забрава, когато слезеш от сцената?

     – Винаги съм се ръководила от думите на великия Енрико Карузо, което е и неговото мото на живота: „Големият артист трябва да усети момента, в който трябва да се оттегли от сцената!“ и това е моментът, когато е на най-голямата висота… Голяма истина има в това.

  – Едно творчество, едно знание – как трябва да се предава на хората? Защото артистът, слизайки от сцената, престава да го прави. Според мен не трябва да ги оставяме по този начин на забрава?

     – Всичко това може да го предаде на ученици, хора които тепърва започват. Не е нужно да си на сцената постоянно.

  – Как Каролина Карлова започна своя път в музиката?

     – Казвала съм го и друг път, че човекът, който ме насочи към музиката, беше моят вуйчо Аспарух Лешников. Той е причината да запиша да се обучавам в Консерваторията (сега Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ – София). Той беше човекът, който настояваше за това. Бях решила, че ако не ме приемат, ще кандидатствам ВИТИЗ (сега Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ – София) – това беше моята мечта.

  – Пеенето не е ли свързано и с актьорската работа?

     – Да, абсолютно. Но все пак вуйчо ми настояваше да се обучавам в Консерваторията и те ме приеха.

  – Какви са детските ви спомени от Аспарух Лешников?

     – Първите ми спомени са свързани с музиката, защото когато се събирахме вкъщи, беше празник. Всичко винаги беше песни и музика. Той първи усети моите музикални заложби и предрече и дори пророкува, че ще стана много голяма певица.

  – Беше ли критичен?

     – Ох, много! Най-големите ми мъки в пеенето са свързани с него. Той беше взискателен и винаги недоволен от мен. Непрекъснато недоволен!

  – Друг път сте казвали, че ви обича?

     – Да, много! Трябва да кажа, че това което съм научила в Консерваторията, не е нищо в сравнение с това, което той ме научи. Вуйчо Аспарух имаше една перфектна техника на пеене – това е певеца с горното фа. Той е доказан с техниката си на пеене. Тази техника, която впоследствие имам, е от него.

  – За него, а по-късно и за вас, оценката идва по-късно и то от чужбина!?

     – Точно така, признанието дойде първо от чужбина. Случи се след гостуването ни във „Фридрихщат палас“.

  – Защо сме такива българите – чакаме някой друг да оцени нашите таланти?

     – Това като че ли е характерна черта на българина и завистта е голяма. Българинът е завистлив човек – защо съседът ми да има това, пък аз да го нямам.

  – Защо сме станали злобни днес?

     – Според мен причината е в това, че последните 35 години се оказаха фатални за България и за народа ни. Народът ни страшно много опростя.

  – Това не зависи ли от самите нас? Вие сте човек, който е дал своето знание на околните. Това означава ли, че останалите по-малко са дали, или причината се крие в нещо друго?

     – Не – всеки е дал според възможностите си.

  – Как така се случи, че народът ни не е съвсем грамотен и е станал по-скоро прагматичен?

     – Отново се връщам на последните години, които се оказаха много фатални. Причините са там, само трябва да се сгледаме.

  – Казват, че демокрацията е нещо хубаво?

     – Каква демокрация!? Нищо общо няма демокрацията с тези години. Това е криворазбрана демокрация.

  – Вие ме връщате към текстовете на Добри Войников, на Ст. Л. Костов?

     – Именно. Нека само да си припомним сатиричната пиеса „Криворазбраната цивилизация“. Или телевизионния театрален спектакъл от 1976 г. на проф. Хачо Бояджиев „Зех тъ, Радке, зех тъ!“ по комедията „Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни. Пред мен и до днес оживява образът на героинята на Ружа Делчева, която казва: „Сега българското не струва и пукната пара“. 

  – Защо забравихме актриси като Ружа Делчева?

     – Не само Ружа Делчева – много артисти и творци са забравени, защото сме чуждопоклонници и поради това „американско“ течение, което нахлу в България. Мисля, че преди не беше така. Спомням се, че една чужда песен да запишеш в България, беше голям проблем.

  – Добрата музика, добрите текстове – не трябва ли да се ползват от всички на този свят?

     – Трябва – безспорно!  Сега са една шепа хора, които определят модерното.

  – Накъде тръгва днес светът ни? Не е ли в опасност?

     – Абсолютно – в голяма опасност е. Смятам, че не трябва поединично да се спасяваме и също така, че ако има солидарност между всички хора, това ще се промени. Европа се променя и светът се променя. Солидарност по някакъв начин се противопоставя на демокрация. Актуален пример за това са последните избори в Америка (САЩ). Защо победиха републиканците? Защото американците се отвратиха от демокрацията на демократите – това е истината.

  – В Америка няма липса на демокрация.

     – И при тях е същата демокрация – изкривена демокрация

  – Не сте ли мислили по въпроса, че философията за т.н. демокрация, вече е изчерпана?

     – Да – има такава опасност. Този евроатлантизъм, който аз не приемам и не разбирам, и тези т.н. евроатлантически ценности… Кризата в Европейския съюз е тотална. Според мен той е абсолютно прогнил и няма да го има, някога ще изчезне.

  – Къде остава националната идентичност, култура и традиции?

     – Няма я – тя не съществува днес, но ние сме твърде различни. Това са група хора, които се опитват да наложат този евроатлантизъм. Провал има на тези хора, но все още са на власт.

  – Противопоставянето между Изтока и Запада има дълга предистория като през годините ние сме заемали различни страни в исторически план. Сега накъде тръгваме?

     – България в момента на никъде не тръгва. България трябва да има нов курс, но е трудно да го определя.

  – Ние често казваме, че имаме много умни и талантливи хора, а същевременно има липса на хора, които добре да могат да управляват процесите. Къде са тези умни и талантливи хора?

     – Смятам, че ако има такива млади хора, то те не са в България в момента.

  – Защо само младите хора?

     – А кое поколение според вас?

  – За да можеш да управляваш нещо и някого, то трябва да имаш определен опит. Ние по-често изповядваме тезата, че всичко започва от нас, но то не така. Не е ли време да си припомним, че знанието и опитът са тези, които трябва да управляват?

     – Именно, но и старата генерация вече нищо не може да направи, защото се провали. Може би е изморена или по-точно – изхабена. Комплекс от всичките тези фактори доведе страната до това положение.

  – Когато пеете за любов, какво си мислите най-често?

     – Когато пея за любов си мисля за много щастливи хора, които са влюбени.

  – Боли ли от Ви от предателствата, защото през годините се е случвало и това?

     – Абсолютно – няма нищо, което да боли повече от това. Предателят е такъв за цял живот и то не се забравя.

  – Връщате ли се към тези хора или ги забравяте?

     – Не, никога не се връщам!. Аз не мога да отмъщавам, защото само Бог може да прави това.

  – Къде и кога открихте Бог?

     – Открих Бог след голямата катастрофа, която се случи с мен, и тогава бях сигурна, че Бог ме спаси. Не знам защо ме спаси, но явно ми е дал знак да се обърна към него и да го приема. Това е бил знак от Бог. Сега винаги го усещам в мен. Дори и след тежката операция, която преживях, дори и в този най-тежък момент, аз чувствах, че Бог е до мен.

  – Той не е ли силата ви?

     – Да!

  – Как разбирате различното поведение на хората? 

     – Интуиция. Усещам хората.

  – Защо се мразим все повече и повече сега?

     – Не зная, но това е завладяло България като опасно явление – омраза, голяма омраза. Казанът от омраза прелива.

  – След всяка тежка криза в България има революция, като по-малко са били еволюционните промени. Какво да очакваме сега?

     – Аз не зная какво, но трябва нещо да се промени и това е наложително да се случи. Не виждам обаче как ще се случи, защото великият български дух, борческият дух е умрял и не съществува.

  – Какво ще правим като нямаме дух?

     – Не знам, може би трябва нещо да се случи и да се събуди нашият народ. Народът спи още.

  – Как се отнасяте към най-близките си приятели?

     – С много обич.

  – Какво е това обич?

     – Обич е нежност, внимание, разбирателство, душевност – всичко това.

  – Като малки сме усещали безгрижие, а сега чувствате ли се безгрижна?

     – Не.

  – Кога усещате щастието?

     – Усещам го тогава, когато до себе си имам тези много близки мои приятели. Хората, с които не се натоварвам и се чувствам свободна и лека и просто летя. 

  – Вие сте изключително талантлива певица? Българите ще ви оценят много късно – така сме правили винаги в нашата история. Какво искате да усещат българите от вашата музика, а и не само българите?

     – Преди всичко трябва да разбират посланията в моите песни. Посланията в една песен са едно общо между този, който е написал текста и музиката, но не на последно място и този, който я изпълнява. Наградата е любовта на публиката.

  – Кога полетяхте след едно такова изпълнение?

     – Може би когато цялата зала в Канада стана на крака и в продължение на половин час ме аплодира и не ме пускаше да напусна сцената. Тогава имах чувството, че ще полетя.

  – Какво е Плевен за вас?

     – Мой любим град. Плевен е творчески град – казват, че е богопомазан град. Щастлива съм, че съм родена тук и славата и миналото, както и присъствието на големите му личности се усещат и днес. Може би тяхната сила ми е помагала и на мен. Професор Христо Бръмбаров е един от тях – това е човекът, който беше и мой преподавател.

  – Кога ви се иска да избягате от този свят?

     – Когато се случи едно голямо нещастие с мен, което остави отпечатък за целия ми живот – в този момент исках да избягам.

  – А кога се чувствате спокойна?

     – Обичам да се усамотявам и когато съм сама изпадам в размисъл и разговор със себе си.

  – Карате ли се със себе си и за какво? 

     – Да! Случва се да се карам сама на себе си. И го правя за многото грешки, които съм извършила.

  – Вие сте мъдър човек – къде сгрешихте?

     – Няма безгрешни хора, но не повтарям грешките си. Слава на Бог, че ми помага в това да не ги повтарям. Съдбата понякога се е шегувала с мен. Може да се приеме, че Бог е моята съдба. Бог обича да ни поставя в определени ситуации  и това е истина, че подлага на изпитание този, когото най-много обича.

  – Добре, но ако сме помощници на Господ, защо подлагаме на изпитание най-умните и най-талантливите и ги караме да се чувстват зле? Вземете за пример Атанас Далчев, Константин Павлов и много други – караме ги да имат толкова много битови изпитания и дори да издържат семействата си много трудно?

     – Характерно е за всички големи личности. Не знам защо се случва това. Когато се връщам към тези мъдри хора, които са допринесли за този свят, си давам сметка, колко недостатъчно са били оценявани, а сега ги приемаме и им се възхищаваме. Характерно е това за човечеството, че късно оценява много от талантливите си хора. За съжаление се случва с много големи умове.

  – Жените не си ли проправят малко по-трудно път?

     – В миналото – да, но сега няма този проблем. Жената си е извоювала своето право и място в живота. Животът е принудил жената да заеме друга позиция и да решава съдбата си. Тази идиличност – женствена, мила – не се вписва особено добре в нашето съвремие.

  – Тръгваме към Айнщайн – за времето и пространството. Той казва, че „Реалността е само илюзия, макар и много постоянна“. Според Вас, времето все пак никога ли не се връща назад? 

     – За съжаление не се връща назад. Смисълът на един живот е оставяне на следа. Все пак, когато си имал време, което е емоционален, силен период и е отминал, то аз бих искала да се върна там. 

Животът е низ от различни периоди – непрекъснати падове и възходи.

  – Не сме ли много чувствителни към пренебрежимо малките проблеми?

     – Мисля, че това е индивидуално – как всеки човек реагира на определена ситуация.

  – Лошите думи – как ги приемате?

     – Не ги приемам с добро чувство. Много остро реагирам на непочтеността и безчестието.

  – Страдате ли?

     – Излизам извън кожата си.

  – А как успявате да се върнете обратно „в кожата си“?

     – Много трудно и само това може да ме изкара извън равновесие. Реагирам много остро.

  – Какво или за какво искате да пеете днес?

     – Много песни съм изпяла за любовта и това е темата, която продължава да ме вълнува. Бих искала да се обичаме помежду си. Нещо, което днес искам да изпея, е текст, който да е свързан с обичта към Родината. Родолюбието е нещото, което трябва да носим в себе си, и това не е национализъм.

  – Готвите отлично – как правите вашите специални сърми?

     – Опитахте ли ги? Когато готвя го правя с обич и не го правя просто така. Пълнежът винаги е суров и не го запържвам предварително. Каймата с ориз овкусявам с подправки, с много подправки, а след това ги завивам. Присъствието на много лук е задължително.

  – Като малко момиченце какви подаръци получавахте?

     – Не си спомням конкретно, но нещо, което е останало в съзнанието ми и до днес, е от времето, когато бях на шест години и явно за това много съм мечтала и не заспах от вълнение цял нощ – баба ми по бащина линия, Марица – една изключителна жена и е с испански корени. Подари ми разкошни червени обувчици, красиви и лачени. Дори спах с тях от вълнение. За да ги пазя през деня дори не ги обух.

  – Името, което носите не е характерно за България?

     – Докато четяла за живота на Джордж Байрони и неговата голяма любов лейди Каролин Ламб, мама много харесала името. Съвпадение е, че дядо ми, който е чех по произход, се е казвал Карл. При нас се получил голям „гювеч“ – испанци, чехи, словаци, италианци и австрийци… От българската линия е само мама.

  – В навечерието на Коледа – какво ще пожелаете?

     – Винаги казвам това – да се обичаме. Любовта е над всичко. Не забравяйте, че Бог е любов. Движещата сила в света е любовта.

  – Ще напишете ли някога нещо в текст за вас?

     – Мога да пиша и съм написала доста неща, но нищо не е публикувано.

  – Кой е вашия празник?

     – Възкресение и Рождество Христово – това за мен са най-силните празници.

Каролина Карлова за себе си:

Родена съм в град Плевен в прекрасно семейство. Завърших средно образование в родния си град. От малка се занимавам с музика – бях солистка в детския хор към пионерския дом.

Завърших Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ в София. Човекът, който ме откри и ми се довери, беше Христо Ковачев.  А виновникът, който ме насочи към музиката, беше нашият голям певец и мой вуйчо – Аспарух Лешников. Световната ми кариера започна с участието ми в известния театър „Фридрихщат палас“.

Аспарух Лешников, известен с творческия си псевдоним Ари, е български певец (тенор) и изпълнител на шлагери с международна известност („стари градски песни“ от 1930-те и 1940-те години). Наричан от европейската критика „Рицарят на горното Фа“.

Роден е на 28 юни 1897 г. в Хасково. Аспарух Лешников първоначално се готви за офицер, когато маестро Георги Атанасов открива певческите му възможности и го насочва към музиката. Първият му професионален опит в музиката е от църковния хор на неговия град. Във Военното училище се запознава с Христо Смирненски и от приятелството им се ражда песента „Горчиво кафе“. През 1920 г. започва да учи пеене при проф. Иван Вулпе и две години по-късно заминава да се усъвършенства в Берлин. На изпита за стипендианти в „Щернише Консерваториум“ от над 180 кандидати Лешников попада сред четиримата приети. От 1927 г. е солист в „Чарел-Ревю корус“.

През 1928 г. постъпва във „Фридрихщад палас“ – най-големият ревю-театър в Берлин. През същата година става водещ тенор на новосформирания секстет „Комедиен хармонист“ (по-познат в България като „Веселите хармонисти“. Останалите изпълнители в трупата са: Ерих Колин – втори тенор, Хари Фромерман – буфотенор, Роман Циковски – баритон, Роберт Биберти – бас, Ервин Боотц – пианист и аранжор. Гастролите им в Германия, Англия, Франция, Белгия, Холандия, Италия, Швеция и Америка предизвикват фурор през 1930–те години. Грамофонните фирми „Одеон“, „Електрола“, „Колумбия“ и „Хиз Мастър войс“ им записват над 280 песни и ги издават в многохиляден тираж. „Комедиен хармонист“ получава предложения за изнасяне на концерти от американския президент Франклин Рузвелт и норвежкия крал Олаф. На 25 март 1934 г. е последният концерт на групата в Германия, след това заминават на турне в САЩ. Изнасят концерт пред 85 000 моряка от атлантическия и тихоокеанския флот на палубата на кораба на американския военноморски флот „Саратога“. Сред официалната публика е президентът Рузвелт. Съставът има интересни срещи с личности като Рузвелт, Крал Олаф, принцеса Юлиана, диригентите Фуртвенглер и Менгелберг. Участват в много филми заедно с популярните Гита Алпар, Марлене Дитрих, Ханс Алберс, Макс Линдер, Пер Морган, Михаел Бойнен, Роза Валети, Ла Яна, Ани Ондра и др.

След идването на власт на Адолф Хитлер секстетът прекратява дейността си, защото трима от състава са евреи. Те заминават в САЩ, докато Аспарух Лешников, Херберт Имлау, Алфред Грюнерт и Фред Касен създават групата „Дас Майстер секстет“ (Das Meistersextett) и работят заедно до 1941 г. След това Аспарух Лешников се завръща в България, където записва над 100 плочи. След 9 септември 1944 г. образува състав, с който обикаля младежките бригади. През 1951 г. е поканен за първи тенор от Георги Белчев за създаване на квинтет по подобие на „Комедиен хармонист“. През 1958 г. участва в пътуващата естрада „Балкан“. През 1960 г. се получава донос, че е бил любимец на Хитлер и Йозеф Гьобелс. Последните си години прекарва като певец в цирка и метач в „Борисовата градина“. През 1965 г. е гост на ГДР. Обявен е за почетен гост на градовете Дрезден и Шверин. През 1968 г. на тържествен юбилей във „Фридрихщадпалас“ му е връчена златна значка на почетен член на театъра.

В края на 1960 година започва преиздаването на плочите на „Комедиен хармонист“ във ФРГ. След това „Балкантон“ издава дългосвирещи плочи с най-добрите му песни. Умира в бедност на 31 юли 1978 г. в София.