Предателите не ги презирам, а ги отминавам със съжаление за тяхната низост

- Кога се чувствате силен и кога сте слаб?

   - Силен съм, когато аргументите и фактите в дадена ситуация са на страната на истината, дори тя да е болконосеща! Слаб съм, когато нещата са на обратната страна. 

- Корените дават ли сили и упование да вървите изправен напред?

   - Да! Моите корени са забити дълбоко в българското, защото аз съм потомък на стар род – не скланял глава пред завоевателите на родината ни. Неслучайно четири поколения преди мене се ражда Дядо Цеко Петков - Воеводата: човекът, който в двете легии на Георги Стойков Раковски в Белград е бил така да се каже от съвременни позиции личен състав, защото той е посрещал бъдещите легисти, водил е разговор с тях и благодарение на него те са получавали „зелена улица“ в революционното движение. Разполагам с документи за приемането на Васил Левски в легията. Дядото е единственият българин, забил златното гвоздейче на Самарското знаме при освещаването му през пролетния 6/18 май на 1877 година в Плоещ и произнесъл слово, което отеква в сърцата на опълченците по-силно от църковните камбани; единственият българин, председателствал Учредителното, Първото Велико и Първото обикновено Народно събрание. Моите родови сили ми дават стимул не само да вървя изправен, но и да разчиствам пътя от препъни камъните в днешното „вълче време“, в което живеем.

- През годините сте публикували много ваши изследвания, които представят миналото по един различен начин – как успявате да съхраните автентичността в този исторически разказ?

   - Може да ви се стори преувеличено, но аз следвам родовата си традиция: да ценя миналото и да го надграждам в моето време, черпейки сили, пиейки соковете на патриархалността. В богатата си библиотека и личния ми архив съхранявам документални материали по различните проблеми на живота. Когато се заех да напиша единствената цялостна изследователска книга за възрожденеца Кръстьо Пишурка, реших да „сверя часовника си“ с документи и публикации, намиращи се в най-голямата българска хранителница на материално наследство – Националната библиотека „Свети свети Кирил и Методий“. Останах изненадан, като ме информираха, че там се съхраняват шест публикации – две, от които са в мое авторство. Първите ми изследвания пишех в строг, за да не кажа академичен стил. Но… мой много добър приятел ми даде чудесен съвет: „Не бъди толкова сухар при представянето на наратива в проучванията си! Пораздвижи го, за да привлечеш читателите!“ Поразмислих се. Направих опит като започнах да разказвам, ползвайки есеистиката и публицистиката. И… веднага усетих одобрението за промяната в стила на изражението ми. Усетих колко много ми помогна живото, раздвижено слово.

- Правили сте различни интервюта – със Стефан Данаилов, Наум Шопов, Стоянка Мутафова – кога най-истински усещате събеседника си?

   - Правилно сте забелязали интервютата ми с тези колоси на българската Мелпомена. Но в годините 1990-1996 година бях репортер и в различни емисии на Народното ни събрание направих 22 интервюта с най-скандалните политици на Република България. Започнах с Андрей Луканов и завърших с един благодумен страдалец - поета, моя земляк Йосиф Петров. Касетките, в които са записите с тях, са в библиотеката ми и винаги като ги погледна имам усещането, че те ме подканят да се захвана с тях. Но… все отлагам, считайки, че още не е дошъл техният ден. Що се отнася до усещането, ще ви кажа примерно как се заговорихме с някогашния парламентарен председател Стефан Савов. Още с протоколното ни запознанство той ми рече: „Млади момко, ще пием ли кафе?“, пък аз му отговорих: „Господин председател, баба ми – една отрудена обикновена женица - казваше: „Гледай си мале, първо лебеца, а после удоволствието!“ Хайде първо да си свършим работата, а след това да пием кафето.“ Савов се засмя: „Умно го е казала баба ти! Ще я послушаме! Пък нали сме все с корен от Северозапада!“  Поговорихме си и за ония години, в които дядо му Стефанаки Савов е бил в щаба на четата на Христо Ботев, а после някак си от самосебе си преминахме и към актуалностите на драматичните години на новото общество. И… чак тогава пихме кафе с френски коняк и млечен шоколад. Важно е да предразположиш събеседника си, да се пъхнеш под кожата му, за да извлечеш есенцията на неговото житействане.

- През живота сте се сблъсквали и с много трудности – как преодолявате тези непрестанни кризи?

   - Мое разбиране си е, че ако няма трудности – няма да има и леснотии. То е като антагонизма добро и зло – добрия и лошия човек. С този въпрос ме подсещате за една от незабравимите ми срещи с моя земляк, писателя обявен още приживе за класик, Йордан Радичков. Говорихме си една вечер с него и на мене де да знам как ми текна и го попитах: „Бай Йордане, по какво ще познаеш добрия от лошия човек?“ Той ме погледна някак втренчено, оправи с ръка немирния си перчем, па рече: „По огъня! Добрият човек оставя след себе си огнище; лошият – пожарища!“ Прав е Радичков – този мъдрец от несъществуващото от години село Калиманица, Берковско. Скоро ми разказваха една история пак с мой земляк, чийто живот гаснел. И в последните мигове помолил роднините си и лекарите да дарят, ако позволяват, органите му на някой нуждаещ се от трансплантация. За противоположния – вижте пожарищата, които диктаторите ни завещават. Само с трезв ум и хладнокръвно разсъждение могат да се преодоляват трудностите. 

- Обществото ни е поставено на постоянни изпитания – как да се преодолеят или това е непрестанен път напред, който се случва?

    - Изпитанията са нещо нормално, само че ако са породени от независещи от човека причини. Но…, ако са човешко дело – това е плод на завистта, злобата, отмъстителността и куп още творения на Сатаната. Случайно ли Димитър Иванов Стоянов, известен на четяща България и не само на нея под псевдонима Елѝн Пелѝн, е записал: „Ако в България се роди гений, това ще е геният на завистта!“ За да стигне до това умозаключение, той е изпитал сериозно премеждие. Сигурно знаете, че по някое време в живота си Елин Пелин е бил чиновник в Народната библиотека „Свети свети Кирил и Методий“. Един ден в коридора го среща пощальонът на библиотеката и го попитал дали е получил писмото си. „Какво е това писмо?“ – попитал Пелинко? „Ами преди два или три дни имаше за вас писмо, ако не се лъжа, беше  от чужбина.“ „И къде е сега това писмо?“ „Ами аз съм длъжен да предавам цялата поща на директора!“ Какво прави потърпевшият адресат? През обедната почивка, когато директорът не е в кабинета си, той влиза в него и гледа: бюрото празно, единствено телефонният апарат стои самотен. Навежда се и вижда под бюрото кошчето. Придърпва го и изважда накъсаните на дребни парчета лист хартия. Прибира ги и после цял след  обяд е редил този пъзел, за да разбере, че издател от Германия го кани да му изпрати ръкопис за евентуален превод и издаване. Но… директорът му завидял!  Изпитанията не са непрестанен път напред, който се случва, а макар и трудно могат да се преодолеят. Панацеята е като се скърши гръбнака на Сатаната. Не е никак случайно, че когато представям моя нова книга,  благодаря на хората, които са ми помогнали тя да стане реален факт. Но… не пропускам да благодаря и на ония, които ми слагаха крак, тя да не стане факт. Защото те – горките - не знаят, че спъвайки ме, ме амбицират да удвоя или утроя силите си в реализирането на поставената си задача.

- Трудно ли се живее в Северозапада?

   - Убеден съм, че знаете: това е най-бедния регион на Европейския съюз. Не е без основание ироничното му название „Северозападнала България“. А като го чуя това определение – кръвното ми рипва! Аз го оспорвам със „Северозапазена България“! Поканен бях в една от ефирните телевизии и водещата след всичко казано, ме попита: „Как се живее в Северозапада?“ Аз ѝ отговорих: „Ако вие сте една прашинка повече от мен, знаете ли аз какво ще направя?“ „Какво?“ – погледна ме тя. „Ще ви сложа на токчето на обувката си и ей така ще ви смажа!“ и камерата показва крака ми как смазвам. Мизерията в този край от десетилетия царува. И затова тукашното население е лъгано. И то жестоко от кого ли не.

- Имам усещането, че част от трудностите, които се случват у нас са част от нашето действие или бездействие?

   - Правилно го казвате. А знаете ли, че нашето действие или бездействие, примесено с нихилизма, със загърбването на истинските български ценности още от времето на кан Аспарух, та до наши дни, ни тласка към трудностите. Изгоним ли „търговците от храма“; като скършим гръбнака на Сатаната, промъкнал се в сградите на софийския булевард „Дондуков“ – известни като триъгълника на властта; като изгоним йезуитщината и демагогията от съзнанието на управленците ни на всички нива в държавата – сигурно ще стигнем до движение в посока към напредъка.

- Кога се чувствате спокоен в мислите си?

   - В мислите си се чувствам спокоен, когато вечер преди да заспя си кажа: „Днес помогнах на Стоян; не нагрубих Иван, макар че той ме предизвика.“ и така нататък, и така нататък… Струва ми се, че ако всеки от нас -съвременниците ни ежедневно си прави такава рекапитулация – анализ – нещата ще вървят напред.

- Част от критиката ви определя, като „трубадур на българския Северозапад“ или „сплетител на българския дух“ – това по какъв начин съответства на собственото ви усещане?

   - Оооо, мене са ме определяли и като „Перото на Северозапада“, а в предговора към най-новата ми книга, която е под печат, акад. Благовеста Касабова пише: „Както казваме, че Йордан Йовков е писател на Добруджа, така можем да кажем, че Юлий Йорданов е изследовател, литературен историк и критик на Северозападна България. И то не само на нея! Той е изследовател и писател на целокупна България. И то, защото тя е в основата на творческите му търсения, а и защото обича и милее за родината си.“ Всеки има право на тълкувания и оценки. Аз ги приемам, но и ги филтрирам през собствените ми критерии за стойностност. Имам усещането, че в последното си изречение акад. Касабова ме е оценила най-точно.

- Кога най-много ви боли? Как преминахте през предателствата във вашия живот?

   - Най-много ме боли, когато вече съм написал изследователска книга и пред мен се изпречва стената на невъзможността да си самофинансирам нейното издаване. Признавам си чистосърдечно, че ми се обелиха капачките на коленете от коленичене пред какви ли не индивиди – иначе нищожества интелектуални - ама паралии. Гледат те „отвисоко“; считат те за трета или четвърта каста и…, ако благоволят да ти подхвърлят нещичко, то е след надменно пренебрежение – без да осъзнават, че са подпомогнали продукт стойностен за духовността ни. Що се отнася до предателите – аз не ги презирам, а ги отминавам със съжаление за тяхната низост. 

- Тъгувате ли за отминалото време?

   - Не! Не тъгувам! Тъгата ми се вселява в мене, когато от живота се е преселил в друг свят някой човек, който със своята житейска екзистенция е допринесъл за възхода на обществото. Кажете ми как да не тъгувам за моите добри сънародници: писателите Йордан Радичков, Георги Марковски, Евтим Евтимов, Иван Давидков, за блажено почившия Видински митрополит Дометиан и още, и още?...

- Накъде пътуват днес вашите мечти?

   - Мислех на въпроса ви да отговоря с брадясалото от употреба словосъчетание – „Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му.“ Но моите мечти са още по-големи! Мечтая си да доживея до оня ден, когато добруването и човеколюбието ще прескочат всякакви граници. И тогава ония превърнали се в ежедневие отрицателности, за които говорих в предходен въпрос, ще отидат в небитието. Само тогава некадърникът няма да завижда, а като способния труженик ще се стреми да допринася за умножение на добротата в чистите междуличностни отношения; да живее така, че прави повече щастливи свои познати и непознати хора. Дано се сбъдне тая моя мечта

Юлий Йорданов е роден в Лом. Завършва средното си образование в политехническата гимназия „Найден Геров” в града. Дипломира се във философския факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски”, а след това и във факултета по журналистика.

Творческата му дейност започва в ломския вестник „Народна трибуна”, на чиито страници печата първите си литературно-критически статии и краеведски изследвания, за да премине по-късно в областните вестници „Септемврийско дело”, „Дело”, „Вселена” и „Монт-прес”. В последния е отговорен редактор и отговорен секретар. Бил е кореспондент на няколко софийски вестника, в които публикува оперативна литературна критика и краеведски изследвания.

През 1988 година издава книгата си „Северозападната литературна нива”, която вече е библиографска рядкост. През 2004 година излезе от печат неговата книга с литературна, музикална, театрална и изкуствоведска критика „Опуси за талантливостта”, получила висока оценка в Института по български език и литература на БАН. През 2006 година излиза от печат третата книга „Чудотворството, наречено изкуство”, в която Юлий Йорданов изследва генезиса на таланта. През 2009 година е издадена четвъртата му книга с критика „Дарове на дарбата”. Всъщност това е четверокнижие, което по думите на рецензентката проф. д-р Нина Дюлгерова е „достоен монтански дар в съкровищницата на националната памет”. Две години по-късно издава петата си книга „Явлението „Торлашки напеви”, получила висока оценка сред музикалните среди у нас. Рецензентът проф. д-р Михаил Букурещлиев я определя като „летопис на ползотворно изминат път”. Неслучайно Българското национално радио в две свои предавания по програма „Хоризонт” представя тази творба.

За периода 2011-2016 година издава книгите: „Истории от историята” (2013), „Съдба, прободено от перото” (2013), „Храм, огрян с Божествено зарево” (2013 в съавторство), „Музикална диря през света” (2014), „Коваленко Петков – хронистът на Голинци” (2015), „Оазис, държащ буден духа български” (2015) и „Ломчани, които не бива да забравяме” (2016).  А в следващите осем години книгите му са станали 19.

Автор е на неиздадената художествено-документална книга „Орелът с ангелската душа” за Дядо Цеко Петков – Воеводата, от чийто род произхожда.

Носител е на две международни награди за публицистика през 1978 и 1985 година, на почетната грамота и плакет на общобългарския комитет „Васил Левски”, на званието „Почетен краевед” на Съюза на краеведите в България, на почетната значка на Монтана и на Русенския университет „Ангел Кънчев” за литературна критика, на наградата „Журналист на годината” на Синдиката на българските учители, на почетния знак „Кръстьо Пишурка” на Община Лом,  на почетния знак на кмета на Община Лом, на най-високата награда на Министерството на културата – „Златен век“ и на други отличия. Член е на Контролната комисия и на Консултативния съвет на Съюза на българските писатели и е кореспондент на съюзния вестник „Словото днес”. Член е на Съюза на българските журналисти. Носител е на почетната грамота на Съюза на българските писатели, на почетната грамота на Съюза на българските журналисти и на най-високата му награда - „Златното перо”. Литературен критик. Трикратен носител на наградата „Перо и меч” на Съюза на запасното войнство на Република България.