Гео Чобанов: Артистът трябва да разказва истории на сцената

Той е от поколението оперни изпълнители, изцяло свързани с новото столетие. Оттогава датират първите му професионални занимания с опера - вълнуващото изкуство, донесло бляскава слава и престиж на България през втората половина на миналия век и озарено от звездния блясък на цяла плеяда златни български гласове.

Гео Чобанов смята, че появата му на оперната сцена е донякъде случайна. Той не е мечтал за такава кариера в детството, в дома му не е звучала по цял ден „сериозна“ музика, а с единствено изключение – един от дядовците му - кавалджия, в рода няма други предшественици - музиканти. Но в неговия случай сякаш съдбовна предопределеност обвързва пътя му с Музиката. А и на всеки от етапите на неговото изграждане като изпълнител се появяват точните хора.

  - Родителите ми навярно са усещали, че в мен има някакви музикални заложби и сигурно заради дядо ме записаха на уроци по кавал. Но тогава аз е нямало как да осъзная, а най-вероятно и те, че в тази възраст музиката изисква малко или повече „терор“ – разказва с усмивка бас-баритонът, водещ солист на Държавна опера Варна, който развива успешна кариера и в България, и по света. – За да се постигне някакво ниво, се изисква много по-сериозно залягане над нотите и с инструмента. Всъщност, това е единствената професия, която се усвоява от преди първи клас. Пианистите започват на четири-пет години заниманията си с инструмента, цигуларите също.

Бях седем или осемгодишен при първата ми среща с музиката, но не ми достигна дисциплина. Упражнявах се три-четири години и прекъснах, но пък така се случи, че и до ден-днешен сме съседи с моя учител по кавал Димо Желев – действително голямо име в българския фолклор и в народните инструменти. И той е щастлив, че все пак станах музикант.

   – Как се случи това и имало ли е момент, в който си се замислял дали да не пробваш да направиш кариера в друга област? 
     
   – Когато възникна желанието ми да уча класическо пеене, някъде в последните години на гимназията (за добро или за лошо не съм възпитаник на музикално училище) аз си давах сметка, че е нещо безкрайно несигурно дали въобще би могла се осъществи една артистична кариера. Съзнавайки го, обмислях и План Б, който ме срещна с журналистиката. Най-напред - в Радио Варна, като заплатата ми отиваше изцяло да финансирам частните си уроци по пеене. След това преминах в частна кабелна телевизия като репортер и водещ на новини. Накрая попаднах в БНТ, в екипите на Александър Авджиев и Алис Крайчева в сутрешния блок, където стажувах седем-осем месеца. С това приключи моята журналистическа кариера.

   – Разочарова ли те погледът отвътре в кухнята на тази професия?      

   – Разочарования имаше, но не те бяха причината, която ме накара да се откажа. Защото журналистиката обхваща целия живот на социума и със сигурност в нея има позиции, където човек би могъл да се чувства добре. Едно такова място е музиката, но просто пеенето надделя. А и трябваше да посещавам лекции по хармония в музикалната академия. 

Повлия ми и Петър Алипиев, мой любим поет, който е трайно свързан с Варна. Познавайки творчеството, биографията му и за кратко самия него разбрах, че той също е минал през медията, работейки в БНР. Но давайки си сметка, че изкуството е самотно занимание, решил да се посвети на него и да стане поет. Така се отдръпва от света, от публичността и напуска иначе престижната работа на говорител в Радио София. Неговият пример до голяма степен ми въздейства и аз да постъпя по същия начин, за да прекарвам повече време на пианото и да се опитвам правилно да вокализирам, вместо да продължавам да се занимавам с План Б.

   – Кой беше човекът или хората, които ти казаха, че трябва да пееш? Имаше ли такива в твоя живот? 

   – Имаше, не един и двама, но отначало тръгнах самостоятелно и попаднах в хор, който тогава се наричаше „Вокален колегиум“ – към хуманитарната гимназия, която съм завършил. Там се появи вокалният педагог Мила Маврова - първият професионалист, който ми каза, че имам пътечка към оперното пеене. По това време се възхищавах на по-възрастните хористи, исках да се науча да звуча като тях. Първият, който погледна по-сериозно на мен като певец беше баритонът Георги Койчев - дългогодишен солист на Варненската опера. В края на кариерата си той се появи като солист в хора и когато седна до мен, имах чувството, че слушам Борис Христов – така ми звучеше гласът му. Попитах го как прави тия магии и той се захвана с мен и го направи с много благороден жест защото, поне в началото, нямах възможността да си плащам уроците. Той ми предложи да плащам, когато имам възможност, но да посещавам уроци поне два-три пъти седмично. „Ако идваш три пъти, ще плащаш два, ако идваш два пъти - ще плащаш веднъж“, допълни той и така започнахме редовни занимания. 

Повече от две години работих с него, след което дойде казармата, но и тогава не прекратих напълно упражненията. След това продължихме заниманията, докато в един момент реших, че трябва да сменя педагога, за да имам и друга гледна точка към пеенето ми. Така попаднах на Веселина Зафирова - първият човек, който ми каза сериозно, че трябва да се готвя за кариера, за израстване, за кандидатстване, за концерти. Бях последният ѝ ученик, тя беше на 81 г., когато започнахме работа. Но за мен беше и си остава човек-вселена, говореше за приятелствата си с Пипков, с Големинов, познаваше някои от най-големите ни имена в музиката. Разказваше за Саша Попов, за Добрин Петков. Била е дете, когато Саша Попов ѝ предрекъл голямо бъдеще като музикант и мога да кажа, че според мен тя е един от най-добрите ни вокални педагози. За съжаление, от един момент нататък не можеше повече да работи и аз постъпих в хора на операта. Там се задържах кратко, кандидатствах в Академията - помогнаха ми колеги, за да се подготвя и да вляза в класа на Нико Исаков. На него дължа много за вокално-техническото ми израстване и оформянето ми като професионалист.

Преди да завърша, проф. Павел Герджиков, чийто студент също бях, ме покани да дебютирам в „Сватбата на Фигаро“ в Бургаската опера. Това беше държавният ми изпит. Преди това имах дебют на Мартенски музикални дни в ролята на Мазето в постановката „Дон Жуан“ на Велизар Генчев, който дирижираше спектаклите. Така полека-лека се завъртяха нещата - отначало не ме харесаха във Варненската опера, но пък ме приеха в Русе. Сегашният служебен министър на културата Найден Тодоров е първият ми работодател. Впоследствие по негова покана съм гостувал и на Софийската филхармония. Признателен съм и на него, и на всички други, които са ми подавали ръка. 

   – Пътят ти към голямата опера, към участията ти на сцените на всички театри в България, както и в Германия, Швейцария, Испания, Италия, Канада, Босна и Херцеговина, Румъния освен много труд е изисквал и голяма дисциплина?  

   – Абсолютно. Дисциплината, чувството за ред, за мярка, са много важни, жизнено определящи, бих казал. Няма ли ги, нещата започват да се разпадат. Учителката ми по пеене г-жа Зафирова казваше, че чувството за мярка върти света. 

   – Колко е важно за един певец да бъде постоянно във форма, така че да е в състояние да спаси спектакъл или серия от представления при непредвидени обстоятелства?

   – Много е важно. На мен ми се е случвало, включително за ангажименти в чужбина. Такива неща са всекидневие в професията и се налага много бързо при неочаквани обстоятелства да влизаш във форма. По принцип мисля, че не трябва да се излиза от форма, дори да има възможност за по-продължителен отдих. За мен почивката не означава да си позволявам повече неща, а да си почивам от повече неща. 

   – Азбучна истина е, че кариерата на артиста изисква доста жертви. Страдаш ли понякога от това?

   – Принципно е точно така, случва се и не страдам само аз, страдат и близките ми.

   –  Срещаш ли пълно разбиране от тях или си чувал понякога: „И престани с това пеене!“

   –  Напълно ме разбират. Последната реплика досега не съм я чувал (Усмихва се).

   –  Сигурно срещаш млади изпълнители с отлични гласови данни и с певчески талант. Съветваш ли ги да поемат по твоя път или им препоръчваш да не се захващат с пеенето?

    – Комуто е писано да се обеси, няма да се удави, това е сигурно. (Засмива се) Аз съм абсолютно убеден че сцената дърпа онези, които са ѝ необходими.

   – Ти имал ли си такова усещане?

   – Лаская се все още да го имам. 

   – Виждаш ли се в друга, различна роля от тази на певец или на журналист? 

   –  Пеенето ми дава възможност да бъда много неща на сцената, но моят глас ме е определил основно да бъда свещеник или цар. Басите рядко сме любовници каквито често са тенорите например, но желанието да бъда нещо по-различно до голяма степен го изживявам с образите си на сцената. 

   – И два-три часа „царуване“ в спектакъл са ти достатъчни? 

   – Не съвсем. И още една от жертвите, които съм принуден да приема: нямам време за хоби (кино, фотография, писане)

   – Пишеш ли? 

   – Нямам достатъчно време, а поетичните си опити показвам само на най-близкия човек. За проза не съм се замислял, но всъщност покрай журналистиката изписах и доста проза. Винаги сядам да пиша с удоволствие, когато например трябва да подготвя сценарий за концерт, защото няма по-скучно от това да излезеш пред публиката и да кажеш: а сега ще чуете еди какво си. Трябва да има някаква история, артистът на сцената трябва да разказва истории – с пеенето си, със словото си. Трябва да пресъздаваш нещо за публиката, да ѝ дадеш част от себе си.

   – Какво според теб не достига на съвременната опера в сравнение с така наречената Златна ера, за която всички говорят с носталгия? 

   – Не съм сигурен, че знам какво не достига днес на нашето изкуство. Знам, че е изправено пред много сериозни предизвикателства, свързани с това, че всевъзможни медии и шоу програми ни облъчват отвсякъде постоянно. Технологии, до голяма степен водени от комерсиални и политически интереси, отвличат съзнанието на човека. Всичко това малко или много ни заставя да съхраним нашето изкуство и да го предадем напред във възможно най-автентичния му вид. 

   – Имаш богат опит и зад граница, пял си в различни постановки в редица държави, имаш наблюдения как се случват нещата и там, не само в България. 

   – Да, виждам как се случват нещата, понякога пея навън, понякога гледам спектакли когато имам възможност. Впечатлението ми е, че май никъде операта не процъфтява, може би единствено в Германия.

   – С какво си обясняваш този факт, не губи ли актуалността си това изкуство?

    – Дълбоко убеден съм, че то никога няма да изгуби значението си. Мисля, че прекалената актуалност може да убие изкуството, чиято функция като че ли е да ни отдръпне от злободневието, от конкретиката на проблемите на деня и да ни върне към по-общочовешките, вечни ценности. 

   – Има и немалко актуални, свързани с политически събития съвременни заглавия, като „Никсън в Пекин“, например... 

   – Това е един шанс, създавайки нови произведения, това изкуство да получи някакво обновление, някакво развитие. На мен не ми достигат съвременни български опери. 

   – Толкова рядко се поставят български опери, а когато това се случи, има интерес към тях, хората им се радват. Но се изиграват 1-2-3 представления и – край!

   – Не само че трябва да се поставят оперите примерно на Парашкев Хаджиев, Константин Илиев, Панчо Владигеров, но и съвременните композитори трябва да бъдат ангажирани със създаване на нови творби. 

   – Тук вероятно имаш предвид ролята на държавата: да обявява конкурси, да поощрява написване на нови творби. И в тази връзка колко важно е човек, свързан с изкуството, да управлява културата на една страна? 

   – Не съм сигурен дали това е задължително условие. Но при всички случаи културата трябва да се управлява от човек, който има професионално отношение към нея, а не от чиновник. Лично аз смятам, че най-големите успехи през последните 70-80 години в нашата култура са постигнати по времето, когато тя се е управлявала от Людмила Живкова и Георги Йорданов. И понеже обичам да се връщам назад, да чета истории като цяло, има един период, когато Народният театър и Народната опера се ръководят от едно и също лице – генерал Александър Гетман. Взема се решение, че той трябва да бъде назначен, за да се постигнат световни успехи и е факт, че точно тогава това се случва. Тогава изгряват Гена Димитрова, Гяуров, Никола Николов и кой ли още не. Имах щастието да се запозная и за кратко да общувам с Гена Димитрова. Тя разказа как дълго време търсила директора на двете институции по някакъв въпрос. Накрая го намира в Народния театър, следван по петите по същото време от някакъв режисьор, който е пред премиера, а на артиста в главната роля не му достига време, за да обхване ролята. И той обяснява на директора: „Другарю генерал, той в края на пиесата трябва да деградира. За това му трябва време“ – „Ами да репетира, докато деградира“ – отговаря кратко и ясно Гетман. И колкото и недодялан да е изглеждал тоя човек, имал е отношение към изкуството.

   – Поговорихме за недостатъците и за това какво не достига на операта. А какво според теб е в излишък при нея? 

   – Понякога нагарча търсенето на финансов резултат от спектаклите. Нагарча и самоцелното вкарване на модерни теми и модерни технологии, а също и слизането до нивото на ниските страсти. Ето такива неща понякога ме огорчават. Но пък има други неща, които ме вдъхновяват и те все още преобладават.

   – Кои персонажи са ти по-интересни – по-близките до теб и до същността ти като човек и като артист или тези, с които съществено се разминавате?

   – По-интересни са ми тези, които са далечни, защото близките до мен изглеждат коварно ясни. Давам си сметка за това и предпочитам по-отдалечените от мен, защото повече ги търся, за да ги огледам по-добре.

   – Как се постига тази органичност, това сливане с образа до степен да накараш зрителя да забрави, че пред него е този или онзи артист, а да вижда в него единствено героя му? 

   – Много съм разсъждавал върху това. То е преди всичко актьорска задача, но тя трябва да се пречупи и през гласа. Има два вида актьори - които се потапят в ролята и тяхната персонализация се изгубва и други, които пречупват ролята през личността си и лично за мен това е по-голямото майсторство – да го направиш по твоя начин. Но и първото също не е за отричане и не бих казал, че е по-слабо от второто. Във втория случай обаче виждаш почерка, виждаш стила, а за да го постигнеш, е нужен повече житейски и професионален опит. Изкуството като цяло изисква зрялост. 

   – Да поговорим за значението на постановчика и на диригента, за да бъде един спектакъл наистина това което вие, артистите, искате да бъде: бляскав, запомнящ се, да искри, а не хората да се прозяват от скука? 

   – Някъде бях прочел думи на Валери Петров, че най-вредното в изкуството е:  „Може и така“. Не, не може така, не може всякак. За да има изкуство, то трябва да хваща за гърлото и в тоя смисъл ролята на диригента и на режисьора е важна, за да дадат посоката и да бъдат много убедително в нея. Тогава, когато се получи хомогенна сплав в постановъчния екип, резултатите със сигурност ще дойдат.

   – Има ли роля, която стои в подсъзнанието ти и се стремиш да я достигнеш?

   – Има, разбира се, не една – Мефистофел, Борис Годунов... Крал Филип не съм го пял в България, но пък имам привилегията да съм го изпълнявал в чужбина. Бих искал да покажа и тук, на родна сцена този знаков за басите персонаж. 

   – Започваш пътя си на професионална сцена в Русе, но родната Варна те притегли към себе си? 

   – Във Варна ми подаде ръка госпожа Даниела Димова и вече близо 15 години съм част от артистичния състав на този театър. 

   – Каква е тайната на този колектив според теб? 

   – Да, имаме колектив и мисля, че трупата е много сплотена. В по-голямата си част ние сме приятели и дори ни е приятно да се забавляваме заедно. Познаваме си семействата, аз например знам родителите, братята и сестрите на повечето колеги от моето поколение. Това за нас тук е нещо нормално.

   – Само след дни ти предстои дебют като Рамфис в „Аида“ от Верди във Варна и в края на декември - гостуване в Канада като специален гост на новогодишната Гала на оркестъра „Kindred Spirits“ под палката на друг българин, Кристиан Александър и с участието на канадското сопрано Алекса Франкиан.  Програмата съдържа увертюри, арии и дуети от оперни шедьоври на Моцарт, Верди, Пучини, Доницети, Росини, Гуно, Чайковски. С какво чувство се завръщаш в Торонто за поредното си участие там?

   – Първото ми гостуване в Канада, бе уникално събитие в моята кариера. Поканата дойде след един спектакъл, в който ми се наложи по спешност да заменя заболял колега в ролята на Захария в „Набуко“. Госпожа Емилиана Благоева е гледала спектакъла и малко след това отправи покана към мен за концерт в Канада през 2023 г. Впоследствие дойдоха и поканите за концертите през 2024 г. Те бяха много успешни и ми донесоха голямо удовлетворение. Българската общност откликна топло, получихме морална подкрепа и от семейството на българския предприемач Игнат Канев, и от дипломатическото ни представителство в Торонто.

   – Пожелавам ти успех в тази Гала и във всичките ти планове за новия сезон! 

   – Благодаря!

 .............................

Гео Чобанов. Бас-баритон. Роден през 1975 г. във Варна, Гео Чобанов завършва НМА „Панчо Владигеров” в класа по оперно пеене на проф. Нико Исаков (2002-2006). Дебютира с партията на Мазето в ”Дон Жуан” от Моцарт на Международния фестивал „Мартенски музикални дни” с Държавна опера Русе, под диригентството на Велизар Генчев. От 2007 до 2009 г. е солист на оперния театър в Русе, където пресътворява множество партии в оперите ”Дон Жуан”, „Сватбата на Фигаро”, ”Кармен”, ”Тоска”, „Мадам Бътерфлай”, „Манон Леско”, ”Дон Карлос”, „Бал с маски”, „Травиата”, „Аида”, ”Лучия ди Ламермур” и ”Севилският бръснар”.

Има изяви във всички български оперни театри. Гастролира в много страни на Европа, участва в престижния оперен фестивал в Солотурн, Швейцария с оперите „Евгений Онегин”, „Манон Леско” и „Травиата” (2009).

Oт 2013 г. е солист на Държавна опера Варна, където изпълнява басовите партии в редица заглавия, сред които „Граф Ори”, „Севилският бръснар”, „Любовен еликсир”, „Дон Жуан”, „Трубадур“, „Набуко“, „Летящият холандец“, „Норма“, „Дон Карлос“, „Дон Паскуале“, „Дама Пика“ и др.

През 2014 г. пее, заедно с Карло Коломбара, в концерта „Басисимо”, по повод 100 г. от рождението на Борис Христов. През 2024 г. участва в националния проект „Български баси за Борис Христов“, в който най-добрите български баси представят в 6 български града концерти с емблематичен репертоар за световните триумфи на Борис Христов.

Гео Чобанов гастролира в международни оперни продукции в Германия, Швейцария, Испания, Италия, Босна и Херцеговина, Румъния, Канада и др. В богатия репертоар на певеца специално място заема камерната музика.

..........

Снимки: Личен архив и Димитър Сотиров