"Да се откажеш от любовта в името на любовта…"

Нина Найденова е един от водещите оперни режисьори в България с над 50 постановки в оперите в Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна, Русе, Музикален театър София и с над 70 представления в задгранични гастроли в Испания, Португалия, Италия, Германия, Франция, Швейцария, Австрия, Холандия и САЩ.

Ето какво сподели тя пред Диана Димитрова - ПР на Държавна опера - Русе, дни преди в дунавския град да изгрее юбилейният спектакъл на Вердиевия шедьовър “Травиата”, с който през 1949 година, на 27 ноември, започва летоброенето на русенския оперен театър:

     - Не сте поставяла отдавна на русенска сцена, но в началото на този юбилеен за Русенска опера сезон, си припомнихме Вашето истинско бижу, режисирано тук, а именно операта “Турандот”. Сега вече работите върху юбилейната “Травиата”. Едно заглавие, което слага началото на Държавна опера - Русе през 1949 година. Вълнувате ли се?

       - Винаги съм се отнасяла с респект към историята на Русенска опера. В годините тя е била емблема за творчески постижения не един път. Тук са се раждали епохални постановки, които са бележели тенденциите в развитието на българската култура. Като режисьор няма как да не бъда удовлетворена и за сценичния живот на постановката на „Турандот“, родена през 2005 година и почти 20 години по-късно, тя е все още актуална с идеите си за битката между  „хаоса и реда“, „властта и любовта“, за да намерим баланс и хармония в съществуването и отношенията по между ни. Тема, която артистичния екип припозна като своя и въплъти на сцената с убедителна енергия. Поканата на г-н Бейков, да направя точно „Травиата“, първата постановка, сложила началото на Русенска опера, е повече от респектиращо и повече от отговорност. Заглавие, което е втъкано в ДНК-то на всеки един театър, а за Русе още повече, защото носи и сантимента към възрожденския дух на първите артисти, на първата публика, на онова което е обединявало хората в идеята да създадат институция, която дарява дух и култура за града им, за общността им. Вълнуващо е!

        - Как потръгнаха репетициите и с какво ще се отличава концепцията Ви, имайки предвид, че това заглавие по обясними причини е поставяно много през годините в Русе?

     - С колегите от Русенска опера сме работили не един път след „Турандот“, създадохме заедно и „Любовен еликсир“ и „Макбет“ и винаги преоткривам трупата с нейното желание да се развива и да създава изкуство с най-искрен и професионален почерк. Всеки режисьор носи своя стил на работа в посока творческа провокация и ансамбълът трябва бързо да се адаптира, и да отговаря на различните изисквания. Благодарна съм, че в репетициите се усеща това доверие едни към други, че се обединяваме около идеята на представлението и силата на внушенията, които искаме да достигнем. Мисля, че това е гарант и за силата на спектакъла. Режисьорът създава концепция – работи върху нея сам и с екипа си, дълго преди да се срещне с артистите и колкото и да е силно сценичното решение, ако няма рефлексията на тези изпълнители, ако те не повярват в идеята, не станат отбор от съмишленици, представлението е обречено на риск. Тук в Русе се усеща химията на „случващото се“ и дори в едно такова заглавие, което е играно десетки пъти в годините назад, успяваме да намерим актуалните теми днес,  да ги вплетем с пулса на Вердиевата драматургия, така че дори в репетиции,  очите ни се насълзяват от вълнение.

   - Поставяла сте точно тази опера не веднъж у нас и зад граница. Продължавате ли линията на тези спектакли или слагате ново начало?

    - Поставяла съм „Травиата“ още в три театъра – два в България и един в чужбина, но всеки път започвам абсолютно от начало. Всяка една постановка носи белези освен на времето на композитора и на епохата, в която се развива сюжета, и пулсът на времето „днес“, именно защото публиката, пред която ще се представим има своите теми, идеи и проблеми, чрез които трябва да стане съпричастна на героите от „тогава“. Винаги се съобразявам дори и с града, нагласите на публиката, начина на живот в локален контекст.  Знаете ли колко е интересно, ние режисьорите „плуваме“ в различните времена – епохи, нрави, общества, култура, изкуство и в този океан намираме онова, което е „важното“ на днешното време, за което да говорим на днешните хора, да ги караме да чувстват, да се вълнуват, да мислят. Професията ни в това отношение е вълнуващо приключение, но и голяма отговорност! Отговорност е да предаваш послания кодирани от автори - композитори през времето. От един творец към всички, които ти се доверяват  - артисти, но и публика, очакваща да бъде развълнувана и провокирана да мисли през емоцията си.

   - Как Вие се отнасяте към тази драматична история и съдба на Виолета Валери. И страданието винаги ли ни носи само негативи, според Вас?

  - Виолета Валери – Вердиевата Травиата (безпътната в превод от италиански), която е исторически живяла личност, описана в новела от Дюма с името Маргарита Готие. Дюма е силно емоционално разтърсен от живота на жена, превърнала се в мит, живяла в неговото време и носеща простото име Алфонсина Плеси. Алфонсина е увековечена като героиня, макар със съдба на куртизанка, от двама титани на перото – Дюма и Верди. Какво ги е вълнувало – дали е само обречената любов? Според мен е и силата на тази жена,  и решенията, които взима. В момента, в който Тя има право на избор, да избяга от порочните взаимоотношения на едно фалшиво общество, да бъде щастлива, обичана, да обича, да оздравее за нов живот, тя прави своето „Добро дело“, отказва се от всичко това, за да подари „бъдеще“ на една девойка. Бащата на нейния любим, на нейния Алфред я моли, да спаси дъщеря му, защото миналото на Виолета опетнява репутацията не само на сина му, но и на дъщеря му. Ако не може да спаси сина си, да спаси поне дъщеря си. Гениална сцена – дует на Виолета и Жермон - баща на Верди. Драматургия, която е образец на това как музиката убеждава със силата на внушенията си по-въздействащо от всички думи на света. Именно тук Виолета прави голямото дело на живота си, с което изкупва миналото си – подарява Бъдеще на друг! Отказва се от любовта в името на любовта!

Сценичният разказ се развива в контраста на разрухата на едно общество, част от което е и самата Виолета, и възможността да се живее „просто“, да бъдеш обичан и да обичаш. Да приемеш грешките на миналото си, за да дадеш шанс на друг да има бъдеще, с надеждата то да е по-щастливо, такова за което самия ти си мечтал, но не ти се е случило. Силна тема, която провокира мисли и днес. Кое може да ни събуди към подобна жертвоготовност, още повече в името на любовта? Възможно ли е?

      - Вие сте изявен оперен режисьор с над 70 постановки в оперите в Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна, Русе,  София, и не малко задгранични гастроли,  дългогодишен директор на Пловдивска опера, към момента неин заместник директор творческа продукция, а сега работите и в управленския екип на НДК , преподавател сте и в Нов български университет. Как виждате бъдещето на това еклектично изкуство и в частност на оперните театри в България?

        - Операта е огледало на не една житейска философия. Езикът на музиката е доказано най-силен и близък до човешката емоция. Само в операта могат да се съберат изразните средства на литературата, изобразителното изкуство, архитектурата, историята, философията, социологията, психологията. В операта се преплитат векове, епохи, течения. Тя е жива и ще се развива, ще търси съвременното си лице. Въпрос е доколко и как ще има „политическа“ воля, за да се съхрани и разгръща, обществото което да я припознава и подкрепя. Убедена съм, обаче, че зад всеки прогрес стоят личностите – онези които наричаме „възрожденци“. Те могат да бъдат и артисти и музиканти,  и автори – композитори, писатели, режисьори, диригенти, всички ангажирани с каузата за един свят, в който културата и музиката – операта, имат съществена роля за хармонията в едно общество.