Човек е това, което е оставил след себе си

   – „Реалността е само илюзия, макар и много постоянна“, казва Алберт Айнщайн. Вашата реалност каква е и къде най-често я откривате?

   – Изключително интересен въпрос – и от философска, и от научна, и от социална, и от гносеологична, а и от личностна гледна точка. 

Много прав е Айнщайн – реалността се създава от мозъка, който постоянно ни заблуждава, като нерядко деформира нашето възприятие за заобикалящия ни свят, сякаш го адаптира към това, което очакваме, желаем, или от което се страхуваме. Всъщност ние не виждаме реалността, по-скоро виждаме история, генерирана от мозъка за нас. Е, в повечето случаи тя съответства на реалния свят. Начинът, по който го възприемаме, влияе на всичко – от вземането на решения до предразсъдъците и паметта. Това се дължи на усърдната работа на мозъка, за да промени реалността в съответствие с предишния познавателен опит, емоциите и дискомфорта от несигурността, в която живеем. Както пише Робърт Саполски, професор в Станфордския университет, никой не разбира как работи мозъкът, но същият невронен механизъм, интерпретиращ сигналите, които постъпват от ушите, очите, обонянието и другите сетива, отговаря и за сънищата, заблудите и илюзиите. Така реалността и въображението имат общ физически източник в мозъка, а това означава, че на определено ниво всичко, което ни заобикаля, не е нищо повече от илюзия.

Тук намирам една много интересна релация между възприемането на реалността и това на изкуството. Всъщност зрителят възприема друга, негова си творба, донякъде само отразяваща тази на художника. Тя е породена по повод на онова, което реципиентът вижда, но е съградена с помощта на предишния му зрителен опит, т.е. отново илюзия или както пееше Тодор Колев – „илюжън“ – туй, дето го няма!

Та на въпроса каква е моята реалност, ще отговоря, че това е животът, а я откривам най-често в живия живот. И като стана дума за живота си спомням и друго, казано от Айнщайн: „Има два начина да изживееш живота си. Единият е като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е като мислиш, че всяко нещо е чудо.“ Е, опитвам се да правя чудеса, а понякога дори се получават! 

   – Времето и пространството за един художник имат своята относителност. Как позиционирате Вашите творби?

   – Време, пространство, относителност… Все философски категории, имплицитно свързани с битието на артиста. Когато говорим за относителност, винаги се сещам за теорията на относителността и за това, че според нея пътуването във времето е възможно, а от друга страна времето и пространството са неразривно свързани. На художника му е по-лесно отколкото на нормалния човек, защото няма нужда да чака някой да създаде машина на времето, която да го пренесе в миналото или в бъдещето. Да, днес все още човечеството не разполага с технологията да създаде такава машина, въпреки че знаем, че става дума за нещо, което е принципно възможно и това ни дава основание да смятаме, че времепространството може да бъде деформирано, да бъде огънато по начин, необходим за пътуване във времето.

И ето – на помощ идват художниците. С нашите творби е възможно да се пренесем в миналото, в бъдещето или дори да вникнем в мистиката на настоящето. Можем в картините, чрез пластиките и т.н. да се разходим във времето, да се позиционираме в пространството и… всичко да е относително! Това, от една страна, а от друга – артистът може да поставя, разполага, установява произведенията си в определена позиция, на определено място. При това и в реалното, и във виртуалното пространство.

За мен е особено важно творбите ми не само да достигат до хората, но и да им носят радост. Не съм от художниците, които си доставят удоволствие като си работят в ателието, но не желаят да показват, да излагат картините си. Това не го разбирам и тук не става дума само за Его, защото за творбата е необходима публика, за да заживее тя, картината, пълноценния си живот. Може би и по тази причина участвам в различни изложби, голяма част от които самостоятелни и то не само в България. Като се връщам назад във времето, се оказва, че географията на моето „излагане“ е доста обширна – Австрия, Белгия, Венецуела, Германия, Гърция, Италия, Китай, Македония (преди да е северна), Русия, САЩ, Сърбия, Турция, Франция, Швеция, Черна гора. Напоследък, за да съм „в крак с времето“, участвам и във виртуални изложби, дори имам и сайт – legkostup.bg .

Пак се сетих за Айнщайн, според когото „Ако искате да водите щастлив живот, трябва да сте привързани към цел, а не към хора или вещи“. Както казах, моята цел е, чрез творбите си, да доставям радост на хората. 

   – Абсент (Absinthe) е алкохолна напитка със силен аромат на анасон и алкохолно съдържание. Основните съставки на абсента са анасон, копър и пелин, откъдето идва и горчивият вкус. Вашият абсент накъде плува и кои са неговите съставки?

   – Този Ви въпрос навярно е провокиран от една моя картина с наименование „Абсент“ (размери 80/60 см), която нарисувах в началото на 2023 г. и беше от основните акценти в изложбата ми в галерия „Видима“. Вярно е, че огромна роля за разбиране на съдържанието на възприеманата картина играе нейното название, изразено с една-две думи. То може да се разглежда като обобщена формулировка на основната идея на картината, т. е. синтез на високо равнище. Названието връща зрителя отново към най-детайлно разглеждане, т. е. към задълбочен анализ на творбата. Ще ви разкрия една тайна от „кухнята“ на ателието ми. Част от заглавията на моите картини не ги измислям аз, а ползвам „жокери“. Най-често прибягвам до услугите на наша приятелка, Люба Атанасова, която е доктор по западноевропейска литература, дългогодишен преподавател по български език и литература в Пекинския университет за чужди езици. „Разхождаме“ се с нея от древногръцката митология до братя Стругацки и Стивън Кинг. Та тя е кръстницата на „Абсент“, навярно я е грабнал специфичният зелен цвят в тази картина или е направила асоциацията от сламката, която стърчи от човката на рибата-кораб, кой знае. Може би леко фантастичният сюжет да я е насочил към едно от качествата на абсента, заради което е бил описван като опасен и водещ до пристрастяване – неговата халюциногенност.

Наистина, накъде ли плува моя абсент? Трудно е да се каже, защото всеки възприема картината от позицията на познавателния си опит, в случая на изпития абсент, а художественото възприятие не е резултат само на възприемането и дейността на въображението. Неслучайно то (художественото възприятие) предполага винаги определена степен на духовна и материална култура, известно познаване от страна на реципиента, т. е. на възприемащия, на културните знаци, символи и значения, с които си служи изкуството. Ето защо Гьоте казва, че „и в най-хубавата картина повечето хора няма да видят никога нещо друго, освен сюжета“, но именно там могат да бъдат открити „характерните съставки“ на моя Абсент. Е, трудно могат да се разчетат „нежните разцъфващи лалета“, появяващи се пред краката на Оскар Уайлд, след като напуска бара, където пиел любимото си питие.

   – Рисуването е самотно занимание. Чувствате ли самота в творбите, които създавате?

   – Да, в изкуството самотата е особен вид състояние, и това не е романтиката или позата. Самотата на артиста в творческия процес е осъзнат път на реализиране, в който той е насаме със себе си, но не защото светът навън не го интересува, а защото, в повечето случаи конюнктурните аспекти на света не го занимават – т.е. това дава възможност на твореца да се издигне над нещата. Самотата не е изолация, а личен избор на творческата индивидуалност, за да изгради личностната си позиция и усещане на света. Защото, както казва Андре Лот: „Неблагодарната роля на творците е, че предлагат на света нещо, което никому не би дошло на ум да търси, но веднъж получено, никой не би могъл повече да мине без него.“ 

Нещо повече, творецът иска да е сам със себе си, не защото се противопоставя на останалите, които смята за общо взето враждебни, не защото се поставя във всяко отношение над всичко и всички, а защото иска да е във вътрешна хармония със съществуването си.

Истината при мен е, че чрез рисуването си почивам, релаксирам, дистанцирам се от всекидневната суетня и суета, потопявам се в света на картините си. Всичко това, съчетано с приятна музика, ми доставя огромно удоволствие и радост, която се стремя да закодирам в картините. А дали самите те излъчват самота, оставям на зрителите да преценят. 

   – Шареният свят е отражение на вашите картини – той отражение ли е и на самия живот?

   – Този въпрос навярно също е по влиянието на моя картина, с наименование „Шарен свят“. Да, светът около нас е толкова шарен, че е трудно да бъде изобразен във всичките му нюанси и оттенъци, още повече, че всеки автор е отделна вселена. 

Едно от определенията за изкуство е: „художествено творчество, чиято цел е възпроизвеждане на околния свят“. Неслучайно друго определение класифицира изкуството като „субективно отражение на обективната действителност“, а за Йожен Фромантен „изкуството е изразяване на невидимото чрез средствата на видимото“. По-конкретен е актьорът Джони Деп, който казва за своята изложба „Купчина неща“, че „Всяка картина представлява конкретен момент от моя живот“.

Художествената концепция на определен автор е от изключителна важност за оформянето на неговия стил, затова съм се стремил да си създам във времето свой собствен стил, който да ме прави разпознаваем художник. В него превеждам, кодирам съобщенията, идващи от обективния, видимия свят на моята стилистична и семантична система от условни знаци. Задачата на този, който разглежда, наслаждава се и възприема творбите, е да декодира тези знаци, които Уинстън Чърчил нарича „криптограма“ върху платното.

За да отразява самия живот, макар и през призмата на своето светоусещане, художникът трябва да го познава, да чувства неговия пулс, да разбира сложността на взаимоотношенията в него. Същото важи и за почитателите на изкуството. Мисля, че засега се получава! 

   – Древногръцкият бог Аруна е част от Вашето море – често ли отправяте послания към него?

   – Аруна, освен име на хетското божество на океана, преминало и в древногръцката митология, е име и на моя картина. И отново кръстница е Люба Атанасова. Това бяха цикъл от 4 малки картинки (20/15 см) с имена „Хатмехит – Богинята Риба“, „Аруна – Богът на водите“, „Тритон – синът на Посейдон“ и „Веденемо – Майката на водите“. Видно е, че отправям послания не само към Аруна.

Едно от основните тематични направления в творчеството ми е Рибата,  като първата съм нарисувал през 1989 г. Изградена от цветни петна, изпълващи изображението като пъстра мозайка, по нея са „накацали“ сгради, църкви, пагоди – ту притиснати една в друга от уплаха, ту царствено разположили се върху гърба на рибата, ту проточили се в безкрайно шествие. Рибите ми са цветният живот и никога не са само това, което са. Облечени в своите „водни“ дрехи, те се променят всеки миг от светлината, затова предпочитам чрез тях да покажа играещия си свят, чието спасение е именно в играта. 

Често ме питат защо рисувам точно риби, а не хора? Трудно и дълго е за обяснение, затова извиквам на помощ моето чувство за хумор и отговарям: „Защото човекът може да се познае в платното и да се обиди, а рибата си мълчи, дори и да се познае“.

Но в моето море не плуват само риби, там има и кораби – кораби-дракони, кораби-ноеви ковчези. Те са странно продължение на библейската легенда, но не носят само избрани животни, а пагоди, църкви и джамии – прекрасна метафора на съвременния ни живот: в днешния потоп, който е далеч по-голям от библейския, ние трябва да спасим душите си.

   – Обществото ни е поставено пред непрестанни изпитания. Какво ни пречи да преодоляваме проблемите и защо все се озоваваме в задънена улица?

   – По-големият парадокс е, че преодоляваме част от проблемите, но все се озоваваме в улица без изход. Навярно трябва да търсим отговора в народопсихологията ни, а защо не и в генетичния ни код.

От една страна българите сме големи индивидуалисти – неслучайно повечето ни успехи са в индивидуалните спортове. Навярно поради това почти всички търсим спасение поединично, с „прибежки и припълзявания“. Оттук и мисленето (на повечето българи), че тарикатите са по-добрата част от нацията и мнозина тихо съжаляват, че не могат да бъдат такива. Мога да изброя доста негативни качества, присъщи на нашего брата, които, според мен, са в основата на сегашното ни дередже. Това са злобата, завистта… Винаги гледаме колко пълна е чуждата паница, без да се опитаме да разберем с какви усилия е напълнена или как всеки да направи нещо, за да не е празна неговата. Българинът е склонен да прощава за всичко и на всички, само не и на преуспяващите. В него силно е развита любовта към разрушението. Царе сме да съсипем нещо готово, без да сме създали негов заместител. Ех, ако можеше тази разрушителна сила да се превърне в творческа, в съграждаща. Други негативни черти са безочливостта, незачитането на авторитети, липсата на признателност. Настоящата българска действителност, за съжаление, е изтъкана от посредственост, кариеризъм, завист и духовно оскотяване. Всичко това е в основата на нашите неволи. 

От друга страна – рядко умеем да работим в екип. Обществото ни е разединено и разделено – на левскари и цесекари, на червени и сини, на -фили и -фоби. Много често забравяме надписа на сградата на Народното събрание – „Съединението прави силата“. 

   – Вие сте управленец от високо ниво, преминали сте през почти всички ръководни нива в един университет. Не остана ли горчивина от този период и как преодолявате натрупаните напрежения от този процес?

   – Да, така е – извървял съм пътя от синдикалист, ръководител на катедра, през заместник-декан и декан, до ректор и член на управителния съвет на Съвета на ректорите. Повече от 20 години от живота ми съм бил в оперативното ръководство на университета, който съм завършил и в който продължавам да работя.

Постигнах доста неща – който може и иска, ще ги види! Всичко е там и до ден днешен се експлоатира. Няма да се хваля, но съм работил за благото на университета и в името на университета!

Е, след това „разрушиха“ някои неща направени от мен, освободиха можещи хора, само защото съм ги назначил аз. Разбирам всичко: конюнктура, ласкателства, предателства и т.н., но както се казва – това, което не те убива, те прави по-силен. Можех да дам още на университета, защото имам познания, позиции, контакти, но не са ме търсили за съвети, въпреки че номера на телефона ми е същият. Явно нямат нужда.

Да, горчивият привкус остана, останаха заплахите и ходенията в прокуратурата, в полицията, но какво да се прави, това е животът. Останаха истинските приятели, остана постигнатото от мен, което непредубедените хора виждат.

Натрупаното напрежение от този процес не е малко, но не се предавам, а го преодолявам с арт терапия, като рисувам, преодолявам го когато съм сред и заедно със семейството си и се радвам на децата и на внучето си. Отдавам се на радостта от живота и гледам напред, защото човек е това, което е оставил след себе си, а и никой не може да ми вземе моженето! 

   – Къде и как събирате сили, за да преминете през трудностите, които неминуемо са част от един човешки живот?

   – Щом започнахме интервюто с Айнщайн, да се позова отново на него. Той казва, че „Тайната на творчеството е в умението да криеш източниците, които те вдъхновяват.“ Шегувам се, разбира се, но шегата, хумораът, приятелите, хората до мен, на които мога да разчитам, съпругата ми – това са „спасителните пояси“, с които плувам в океана, наречен живот.

   – Рисуването не е ли отдушник на насъбралите се вътрешни и външни напрежения?

   – Да, така е! Често ми се е случвало след тежък и натоварващ, особено психически, ден, да бързам да се прибера и да хвана четките – това наистина ме разтоварва. Изпитвам радост и удоволствие от играта с идеите, сюжетите, техниките, боите. Много пъти ми се е налагало да обяснявам защо предпочитам ярките, декоративни, предимно топли цветове, а не използвам тъмни, сиви гами, за да изразя това, което чувствам, да срещам недоумението в погледите – нима винаги съм радостен и щастлив? Смятам, че художниците сме призвани да радваме хората, които и без друго имат тежки и тягостни моменти в живота си.

Като прибавим и факта, че непрекъснато слушам италиански канцонети, руски романси, френски шансони, рок, джаз, докато рисувам, магията се получава. 

   – Китай е едно от вашите пристанища. Как усетихте това място свое?

   – Запознах се с Китай през 2010 година. Оттогава всяка година съм там, а със съпругата ми, която е китаист, между 2015 и 2019 година живяхме и работихме доста време в Китай. След пандемията отново посещавам „Поднебесната империя“. Имах възможност да се запозная от първо лице с китайската култура и философия, да завърша интензивен тримесечен курс по китайски език, както се казва – да пия вода от извора. Запознах се с много и интересни хора. За времето, прекарано там, съм нарисувал близо 70 картини. От края на 2012 година досега съм участвал в осем изложби в Китай, от които три самостоятелни. Дали са много, или малко – ще покаже времето, но ми се иска да имам възможност да нарисувам още картини и да направя и други изложби. 

С няколко думи – Китай ми е в сърцето! 

   – Обществото ни боледува. Как ще преминем през този лабиринт от трудности?

   – Този, който отговори на въпроса Ви, който даде рецептата за излизане от тази ситуация и с нея излекува обществото ни, трябва да бъде номиниран за Нобелова награда. „Нацията ни никога няма да успее, ако не се отърве от най-долното си качество – да не си плаща и да се опитва винаги да мине метър“, казва видният български финансист, дипломат и политик Атанас Буров. Проблемът е, че днес в страната ни има много разделителни линии, много партии, които не мислят за България, а се надпреварват коя да е във властта, за да усвоява по-успешно евро фондовете. За да се развиваме успешно, трябва всички парламентарни и извънпарламентарни политически сили да се обединят около общи идеи и цели като национална доктрина, национална стратегия за икономическо развитие поне за близките 20 – 30 години. На тяхна база да се разработят стратегии за научните изследвания, образованието, приоритети и т.н. В дадения момент ни трябва единство, а не разделяне.

И още нещо, свързано с духовността и възпитанието, което все по-често остава на заден план – религиознанието. Зародили се паралелно в различни части на света, проповядвани от различни духовни учители, имащи за цел да насочат човечеството в не толкова саморазрушителна посока, религиите са различни, но всички те ни учат на изначално заложените добродетели вътре в нас и в основата си имат абсолютни еднакви общочовешки морални принципи, които днес са дефицит. Като прибавим в тази амалгама и виждането на Атанас Буров, че „трябва да възпитаме децата на България в свещена омраза против лъжата и безчестието“, можем да опитаме да изградим върху тази здрава основа бъдещето на България.

   – Не смятате ли, че липсват водачите на този народ?

   – На първо място не бих казал „този“, а „нашият“ народ.

На второ място, нека да изясним за какъв тип водач говорим, защото значението и на „лидер“, и на „фюрер“ е водач, но с различна семантична натовареност.

На трето място, но не по важност – да, определено водачите в България, в Европа, а и в света определено са кът. У нас за нови водачи като Левски, Стамболов, цар Борис III можем само да мечтаем, а европейците с носталгия си спомнят за Хелмут Кол, Франсоа Митеран, Маргарет Тачър. Да не сравнявам Джон Фицджералд Кенеди и сегашния президент на САЩ.

Явно липсата на стойностни водачи не е само български патент.

Навярно трябва по-често да си припомняме Евангелието: „Горко на слепия, воден от слепец“ (Лука 6:39). „Но хиляди пъти по-горко на слепци, водени от свине. А милиони пъти по-горко на слепци, водени от бесновати свине, засилили се да се сурнат низ стръмнината“ (Лука 8:33).

   – Накъде се отправят днешните Ви мечти и желания?

   – Вярно, постигнал съм немалко, лаская се да си мисля, че съм човек с разнородни интереси, със сравнително широки познания, с обща култура, средно интелигентен, но въпреки това, много пъти преди да седна пред платното, чета различна литература – художествена, научна, историческа, за да попълня знанията си.

Мечтая си за една изложба, която да нарека „Китайски притчи“ и се надявам всеки да намери интересното за себе си и повече хора в България, а и в други страни, да разберат Китай и неговата древна и съвременна философия и култура, но най-много желая да успявам да поддържам живо въображението си, защото „Въображението е по-важно от знанието. Знанието е ограничено, а въображението може да обхване целия свят, да стимулира прогрес и да породи еволюции“, казва същият този Алберт Айнщайн, с когото започнахме интервюто.

.......

Пламен Легкоступ е български художник и учен. Роден е на 4 април 1959 г. в град Велико Търново. През 1983 г. завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Графика“. Професор е по методика на изобразителното изкуство и доктор на педагогическите науки. Работи в Педагогическия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

Творческите му търсения са в областта на живописта, графиката и илюстрацията. Участва в повече от 100 изложби в България и чужбина, над 45 от които самостоятелни. Член е на Съюза на Българските Художници от 1989 г.

Автор е на научни разработки по теория, методика и история на изобразителното изкуство, както и за възпитанието чрез изкуство.

Главен съветник към Централата на Ханбан / Институт „Конфуций“ в Пекин, Китайска народна република.

Доктор Хонорис Кауза на Башкирския държавен университет, Уфа, Башкортостан, Руска федерация;

Пламен Легкоступ е почетен професор на Пекинския университет за езици и култура в Китай; на Източно-сибирската Открита Академия в Русия и на Университета „Св. Кирил и Методий“ в Скопие, Северна Македония.

Носител на много наши и международни награди. Ректор на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ в периода от 2007 до 2015.

Почетен гражданин на град Велико Търново.