Подреден хаос на чувствата

 –  „Поезията е публична самота. Твориш, за да те чуят хората…“, казва поетът Павел Матев. На какви терзания е изложена Вашата публична самота?

 –  Бих добавила, че поезията е публично разкриване на уязвимостта ни. На това, което обикновено прикриваме за да не ни наранят. В поезията това, което е прието за слабост, е сила. Тя е обратно броене и пик на емоцията ни преди разумът да я разпознае и разбере. „За да те чуят хората“ означава да развълнуваш хората, за да те разберат. Няма по-сладостно преживяване от различните ракурси на съпреживяването, когато поетът остава сам, за да „поговори“ с читателя едновременно насаме и публично. Публичната самота е като дървото, ударено от гръм. Тя разкрива силата ни, когато сме най-уязвими. В поезията не може да си разбран докрай и в това е нейното очарование. Въпреки че не е изчерпателна докрай, казва всичко. Тя предизвиква мислене. Тя е споделено преживяване, но и терзание:

 Моли се така: Отче наш, който си на небесата, да се свети Твоето
име! Омразата в мен очисти. С презряна любов не ме срещай.
Отсъди мярката обич, що не се мери с аршин. Прости празнословието
на скверното ни мълчание. Безгрешност ни дай в отчаяние.

Сътворяващо. Не се побираш във времето. Няма дни, ни часове.
Създателят създал ни е да създаваме. Блажени вярващите в златно
сечение между мъдрата глупост и глупостта на мъдростта. Непредсказуемо
страшно е да се променяме. Началото край е, между тях суета.

„Възможните невъзможности“, Илияна Кръстева

 –  „Най-тъжният“ поет – Павел Матев, е сътворил в своите люлякови нощи четиридесет стихосбирки. Времето е работило за него, а той е останал във времето. С втората си стихосбирка „Дискордия“ все още имам надежда да надхвърля сянката си, което е тревожно съмнително, поради преминалия апогей на рожденото ми слънце. Но щом големият поет заявява „Всяка звезда е мечта, която чака да бъде сбъдната“, тогава бих добавила, че всяка сянка може да бъде надскочена, когато имаш мечта. Така можем да премахнем всички терзания за недостижимост на каквото и да било.

 –  Поезията е еманация на висока и чиста чувствителност. Тя отразява ли се в делничността Ви?

 –  Моята чувствителност е придобита, възпитана и самовъзпитана, отглеждана, натрупана над тази, която, предполагам, имам в повече по природа, за да улавям високите вибрации на Вселената. Понякога хората са „глухи“, неспособни по какъвто и да е начин да реагират на емоциите на другите, поради навика да се предпазват, да бъдат мнителни, скришни, да демонстрират присвоени неща, да одумват, да не забелязват как ги възприемат другите. Поетът в мен е осъзнат реакционер, но не в познатия смисъл. Прагът на чувствителността ми позволява да прекрача с откровеността си невидимите за очите, но видими за „третото око“ – сърцето, неща. Прозаичността на делника е вдъхновяваща с очакването за събитийност, въпреки монотонността на многократно повтарящите се действия, които отнемат възможността да почувстваме „като за първи път“. Изкушавам се да редя строфите по необичаен начин, харесвам акростиха в „Азбука на любовта“, „Ексцентричен стих“, „Слънчогледи“, „Обратно към любовта“, „Осмият цвят на дъгата“.

Не мога да проявявам емпатия към хищните твари. Не мога да заменя гнева си със заучени фрази или „спокойствие“ след доза успокоително. След ускорен сърдечен ритъм разобличавам, предупреждавам като реакция на разочарованието от това, че сме забравили за човешкото в нас:

Разпадам се. Грабете ме! В мен има  тенекиено сърце,
със него защитавам се от бурите, дъжда и огнените ветрове.
Парцалите дори не мога да си обера, привързан съм -
в земята кол забит и нине и до века. Грабете ме!

Не съм ви мил, не съм ви драг, не съм ви молил за пощада.
Какъвто съм си бил глупак, такъв и ще остана.
Грабете черни птици, но не пипайте ми сянката!
В нея са вградени хилядите плашила и страхове, примамката
на лудостта, че можеш да останеш жив в безмозъчното време.

Поне това ми оставете, гордостта от човешката осанка!

„Ето ме“, Илияна Кръстева

 –  Работата ми като учител е опоетизирано призвание и административен рай в качеството ми на директор на училище. Работното ми място е интересно за пребиваване – пъстро, еклектично и шумно. Розите и техният цвят в интериора са водещи, както и духът на средновековния Видин. Въпреки че се изисква предимно строгост и сдържаност, подобаваща на офис или кабинета на ръководител на институция, винаги съм бягала от правилата, създавайки пространство, обгърнато от романтика и спокойствие без граници и атмосфера на споделеност и творчество. На този принцип е изградено училището на духа и новаторството – моето училище, едно от най- красивите и одухотворени, които познавам – Средно училище „ Св. св. Кирил и Методий“ в град Брегово. 

 –  „Налей ми от тъгата. Обречени, очите ни сбогуват се. Заключени зад четири стени в безсилие се мятат думите“, казвате в едно от новите Ви стихотворения. Тъгата намира и отразява част от поетичното Ви пространство – къде най-често Ви спохожда тя и не е ли твърде тъжно всичко това? 

 –  Това не съм само аз или само моите чувства, любови, привързаност, зависимости. Това е животът на много хора, които се идентифицират с написаното от мое име. Има повтарящи се ситуации, усещането, че написаното е за теб, че си попаднал в същата ситуация. Тъгата не търпи имитации, защото трябва със смазващо безсилие да се противопостави на себе си. Накрая тя или се примирява, или умира, или помъдрява. „Не тъжи“, нали така казват? Когато душата плаче, очите не могат да се смеят. Нужна е самота, за да излекуваш тъгата. Понякога не можеш да се усамотиш и да водиш разговор със себе си, да се окуражиш или да се потупаш по рамото. Това е тъжно. Всички толкова бързат да използват ресурсите, които притежаваш, че в един момент ти нямаш нищо, нищо, с което да се защитиш. Нямаш сили. Оставяш да те смачка тази тъга, на която не си дал време да остане сама. Това е лош късмет, лошо стечение на обстоятелствата. Тъгата убива докато я гледаш в очите, като Горгона Медуза. Ако устоиш, значи имаш недовършени дела. Тъгата ще се връща за теб всеки път, за да се предадеш. Когато се предадеш, ще я сбъркаш със смирението. Но за него се иска нещо много повече – вяра. Тъгата отнема вярата, затова трябва да вярваме, за да я преодолеем:

Налей ми от тъгата. Но нека да е истинска.
Вий в ъгъла притиснат -  до невъзможност искрено.
Почувствай тежестта и - куршумено оловната.
И нека да горчи. По лесно се преглъща с болката.

Налей ми от тъгата. Във нея има само спомени.
Разлиствай ги и ги помилвай - голи и самотни са.
Понякога ще те откривам Тъгочерпецо. Ще сядам
до прозореца. Налей ми пак тъга и малко обич.

Илияна Кръстева / "Налей ми от тъгата"/

 –  „Прав или изправен?“ са думи на Марк Аврелий и част от мотото на друга Ваша творба „Моят път“. Докъде Ви доведе Вашият път и накъде продължава?

- Стоицизмът като философия е близка до мен. Той отразява правото да владеем ситуацията, независимо от случващото се. Да устоим. Това е целта, а смисълът е не да стоим прави на всяка цена, а да се изправим, след като сме преминали през житейски несгоди и бури:

Подаде ми Фортуна, сляпата съдба, кълбото на 
живота с преплетените нишки. Храбро тръгнах.
Бях черната овца по неотъпкана трева, опръскана 
с кръвта на кротко стадо, натръшкано от вълците.

„Моят път“, Илияна Кръстева

 –  Докъде ме доведе моят път? По-скоро бих искала да кажа, че намерих пътя си и съм щастлива, защото има с кого да го споделя. Пътищата винаги водят до някъде. Понякога, когато казват, че човек кривва от пътя си, това не е на добре, защото ще загуби много време, за да се върне на правия, а ако това не се случи, значи ще го повтори и потрети, дотогава, докато се научи да върви по своя път. Моят път беше като крачка, но напред. Една крачка и две следи. Дано не се изтрият във времето. Ако съм научила някого на нещо полезно, то си е заслужавало да следвам пътя си, ако не – не съм се движила правилно. Имам малко време, за да намеря верния път. Но той винаги е бил и ще бъде пътят на сърцето. Пътят на сърцето никога не свършва.

- „Не знаеш укротената вълна
как гали привечер скалите,
как плиска се в брега сама,
като каторжник отброява дните.“

 –  Какво не знаете и какво продължавате да търсите?

 –  Не знам дали някога ще се завърна край морето, защото там не остана никой и нищо, само знам, че моето сърце завинаги остана на варненския бряг. Объркана съм, защото съм свикнала да се завръщам някъде, при някого, когото обичам, и при спомените си. Не знам как ще продължи животът ми занапред, но ще продължавам да търся радостта от живота, заради смисъла, който носи. 

 –  Какво най-често променяте в текстовете и защо го правите? 

 –  Спонтанността е ценна. Тя е миг на изливане на емоция. Поезията е изкуството да превърнеш тази емоция във вълнуваща мисъл. Мисълта в поезията е оригинален начин да покажеш точно мястото, откъдето произлиза емоцията. Написаната мисъл придобива власт, която кара хората да се вгледат в себе си чрез нея, да я приемат за своя и да я заобичат. Понякога емоцията измества смисъла. Емоция заради самата емоция е обида за поезията. Поезията е послание, затова редактирам текста, правя го по-разбираем, не много директен, защото поезията става ненужна и излишна, ако не подсказва и на четящия са отнети правата да си домисли. Поезията загатва, за да може читателят да доразвие мисълта на автора по свой начин, води към въображаеми ситуации и въвлича. Моята поезия е директна и винаги е на границата да звучи декларативно, затова работя допълнително върху текста. Като високоинтелектуален продукт поезията трябва да разкрива своята ценност с доза съвършенство. Обичам недоизказаността, недовършеността, но на мен това и в живота трудно ми се отдава, така че полагам усилия да се събера и да дам най-доброто, което не се постига отведнъж.

 –  Дискордия – някакъв дисонанс на неслучилото се ли е, или… 

 –  Интересна дума е „Дискордия“, особено когато е написана на салфетка в заведение край брега на река Дунав край Видин. Тя се появи когато помолих поета и писателя Тони Теллалов да ми каже няколко интересни думи, от които да почерпя вдъхновение за бъдещо стихотворение. Никога не бях чувала за тази, свързана със света на музиката, дума. Означава дисонанс, комбинация от звуци, които звучат напрегнато или несъгласувано, създавайки емоционално напрежение, подчертаващо определени моменти в композицията. Оказа се, че Дискордия има и друго значение – римска богиня на хаоса. Най-известната история, свързана с нея, е тази за Златната ябълка на раздора, която води до Троянската война. Тази написана дума на салфетка бе прибрана в дамската ми чанта и забравена до момента, когато на връщане от съседна Румъния не видях покрит с брезент голям камион и логото на фирмата превозвач DISCORDIA. В момента, в който намерих прилежно сгънатата салфетка със същата дума на български, радостта ми беше толкова голяма, все едно намерих съкровище. Щом се прибрах вкъщи се появи едноименното стихотворение. То носеше магичен знак, който професор Венелин Терзиев разчете като подходящо заглавие на новата ми стихосбирка. Думата, която беше принудена да роди стих, се превърна в дом на над сто стихотворения. Те я припознаха като свое олицетворение и основен изразител на идеята, че всичко е хаос, но в хаоса съществува ред. Ред в хаоса:

Дискордия, Ерида? Все едно е как се казваш, Богиньо ти раздорна, хаосна. Разпали
Троянската война със Златната си ябълка. Нелепо помъдряваме, като съперници в спора
за богатствата. Времето честно ще отсъди. Смъртта и без аршин ни шие дрехата
по мярка. Везните сама накланя ги Съдбата: Беззаконие или ред? Личността или тълпата?

„Дискордия“, Илияна Кръстева

Дисонансите на неслучилото се не ме водят към примирение. Вярвам в невъзможните неща. Дисонансът е скрит лад, контрапункт, без който фразата няма характер. Дисонансът е пролом след земетресение. След него се случва промяна и нищо не е същото. Отговорът на въпроса Ви не е еднозначен и е по-скоро утвърдителен. „Дискордия“ разчита като възможност кризите да предизвикват липса на избор, защото изходът е само нагоре! В този смисъл тя е безценен източник на напредък. Надявам се стихосбирката да бъде контрапункт на неслучилото се.

 –  Различно пишете в последно време – текстовете преливат от меланхолично спокойни до силно експресивни. Има ли обяснение защо се получава така?

 –  Може би е така, защото отразяват като в детектора на лъжата, амплитудите на колебание, където точно на определено място е скрита истината. Не мога да живея на забавен каданс, едва овладявам енергията, която имам. Когато това се случва, насилственото ми полуспокойствие се дразни от настъпващата меланхолия, а хармонията става необходимост преди да избухне експресията. Поезията не може да има равноделен размер и трябва да е вълнуващо преживяване. Сърцето използва поезията като потвърждение, че е на мястото си, а не кой знае къде. Забраните са навсякъде, но в поезията всичко е разрешено. Това е територия, в която можеш да ходиш с всичките си лица, настроения, любови, разлъки, радости, горести, без да се съобразяваш с това какво ще кажат хората. Почнеш ли да се питаш: „Така ли трябва? Не звуча ли прекалено…, „Как да кажа това или онова?“, излизаш от ритъм, напускаш сцената, ставаш прозрачен и обикновен.

ГОЛАТА ИСТИНА няма приятели, не е за обичане, не е желана,
даже няма портрет. В нея кълнат се лъжци и предатели , политици,
странни гадатели и божествено ценността и расте. Без аналог, без
доказателство тя изповядва, че е подобен на Бога е всеки човек.

„Голата истина“, Илияна Кръстева

Поезията придава необикновеност на обикновените неща, притежава магична сила, укротява опърничавостта на несъгласните да чувстват, поддържа своята неподредена интересност и успява да събуди позаспалите летаргични настроения. Поезията е двуполюсен модел на живота. Моята не прави изключение. 

 –  Вълненията на един човек намират ли отражение в писаното слово?

 –  Въпросът е, може ли всеки, който се вълнува, да пише поезия? Трудно е да почнеш. Когато ни връхлети нещо, което ни кара да трептим, да вибрираме, да сме смели, почтени, да сме себе си, тогава белият лист се превръща в огледало. 

Трябва да „… напишете стихотворение от шест реда, за каквото и да е, но в рима…  не казвайте на никого какво правите… Накъсайте го на малки парченца и ги изхвърлете в различни контейнери за смет. Ще откриете, че вече сте били великолепно възнаградени за стихотворението си. Преживели сте ставане, научили сте много повече за това, което е вътре във вас, и сте накарали душата си да порасне“. Цитирах 84-годишния Кърт Вонегът и това е отговорът на Вашия въпрос.

 –  Ежедневната ви съприкосновеност с децата – съдба ли е или просто работа?

 –  В мен са инвестирали доверие и това е най-ценното, което имам и мога да дам в тази велика професия – професията на учител. Да преподаваш знание е едно, да продаваш знание е друго. Знанието е и стока, но знанието е ценено заради самопознанието, за разбирането, че всичко подлежи на съмнение, дори и самото знание. „Всичко тече, всичко се променя“ е казал Демокрит. Това означава, че ние също се променяме. Учителят доказва през цялото време необходимостта от промяна. Вълшебник, който може да променя нещата и мислите. Ще го познаете отдалеч по особеното излъчване. Любовта е неговата съдба. Затова училището за мен е съдба, съдбата да се променям заради любовта към другите и те да ме променят, заради любовта им към мен. Това е изчерпателно основание да бъда щастлив човек, чиято професия напълно резонира с вътрешната нагласа да творя добро – единственото смислено нещо, което все още мога да правя.

 –  С какво потушавате житейските пожари и как преодолявате себе си, когато най-много горчи от този живот?

 –  Изпепеляването нарушава нормалния ритъм на живот. Има неща, които губим безвъзвратно, време, което губим безвъзвратно, за да ги преодолеем. Общо взето губим част от смисъла, който сме вложили в нещо, което в един момент не съществува. В нашия живот има безнадеждни ситуации, за които никога не сме подготвени. Да вие от безсилие не всеки може. Публичността на преодоляването на бърнаут, споделянето на болката от унищожаването на нещо, което е било част от нас, донякъде търси утеха отвън. Някои намират. Аз реагирам като изгорелите дървета по пътя, като тревите след пожар. Хващам се за корена си, инстинктивно. Проявявам характер преди да изпадна в ступор, за да планирам бъдещето, преди да загубя всички опорни точки. Давам си време за реене и знам, че въпреки всичко трябва да се приземя, защото животът продължава. Научих се да се дисциплинирам с писане и да споделям. Трудно приемам всякаква помощ , но и на това ме научи животът. Интересно е как хората реагират на „изгорялото дърво“. Тези моменти са достойни за коментар, обикновено със себе си. Хващам черен тънкописец и драскам по белия лист, докато не изразходя натрупаното напрежение. Пиша неща, които ми идват наум докато безразборно драскам. Опитвам се отново да се събера с по-хармонични линии и си задавам параметри на бъдещето като лечение на огорчеността ми от безумието на времето, което никога не ми прости това, че се помъчих да го разбера, но не успях:

Гражданино!– посочи ме със знамето,  разголила гръдта си Свободата,
в картината на Дьолакроа. Недей ме зяпа с отворена уста. Животът ти
започва с мечтата да отвоюваш себе си обратно от тълпата, обратно
от съдбата на безгласните. Записвай името ми върху  мъртвите тела.

„Енигма", Илияна Кръстева

 –  Къде откривате най-същностния смисъл в живота и в това той да бъде изпълнен с думите?

 –  Завинаги се запечата в мен поставеното в рамка в гостната на Лопушанския манастир гобленче с избродирани мисли. По-късно, от разговорите ми с епископ Сионий, разбрах, че представляват цитат от първото послание на апостол Павел до Коринтяни, глава 13: „А сега остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.“, част от „Химна на любовта”, една от най-цитираните части на Новия Завет. В нея апостол Павел описва любовта като най-великата добродетел и подчертава, че без любов всички други дарби и постижения са безсмислени. Направеното с любов, от любов, в името на любовта е благодат, с която са надарени хората, и тя е това, което остава след тях. След сто години ние и това, което ни заобикаля – любимите ни хора, децата ни, домовете ни, всичко, което сме правили, ще бъде забравено. На местата, които сме обичали, ще живеят непознати хора. Бих искала да им покажа, усмихвайки се от снимка в „облака“ на дигиталния свят, който ни поглъща, щастието да изразяваш себе си с думи, със словото, като едно от лицата на Бога. И понеже той е вечно съществуващ, те ще ме разберат:

Десница. Расо. Благослов. И леко на душата се отдава
да прелети под арката възбог и на кръжилката да кацне.
А долу, във краката на Господ, две майчици се молят, децата си играят.
И все е ден, и няма нощ. Трептят от хорската любов свещиците и плачат.

„Азбука на любовта“, Илияна Кръстева

 –  След „На рамо със залеза“ накъде тръгвате с новата стихосбирка?

 –  „Дискордия“ започва с „Азбука на любовта“ – поема от 30 стиха в акростих на българската азбука, посветени на любовта ми към Бог, на отношението ми към Бог. Стихосбирката съдържа над 100 стихотворения, писани като послания. Огромният интелектуален труд, времето за творчество осмисляха всеки мой ден в продължение на една година. Променях се и вървях по лествицата нагоре. Не се опитвах да променям света, а само да го изучвам. Графиките в книгата имат своя енергия и носят положителни послания. По някои от стихотворенията има песни, други чакат да бъдат записани. Това, което преживях, написах със сърцето си. До мен през цялото пътешествие във времето беше професор Венелин Терзиев, на когото е посветена тази книга:

В щастие се взирам през решетките, безкрайно неогранчаващи Вселената, която само миг ме притежава. Непокорно ще извикам: Пътят ми случайно неслучайностно изпречи се пред вас от хаоса на моето светоусещане, нетърпеливо да ви поведе в реда на немислимото ми днес до безпорядъка на утрешното вчера. Не се губете когато утре го намерите!

Стихотворенията намериха публичност в достатъчно уважавани литературни издания: „Картини с думи и багри“ – специализирано списание за литература и визуални изкуства, издание на издателство gabriell-e-lit; Порталът за култура и хуманитаристика: „Е- същност“; сайтът „Тетрадката“ – общност за литература, изкуство и култура; сайтът „Културни новини“.

Стихосбирката „ Дискордия“ е за почитателите на поезията, за моите приятели, за тези, които искат да пътешестват в света на едно помъдряло момиче.

Благодаря на д-р Габриела Цанева – издател, на професор Венелин Терзиев за предговора към книгата, на г- жа Силва Василева – редактор, на художника Владимир Атанасов за рисунката на корицата, на Мирослава Терзиева – изпълнител на дизайна и оформянето на публикуваните изображения.

Неоценима и достойна за уважение е подкрепата за книгата на г-жа Ани Арутюнян, областен управител на Видин! Благодаря сърдечно!