Държавността ще се разпада, докато силен трус не разбуди народа ни

    – Търсите ли още смисъл в начинанията си или ги оставяте на събрания опит през годините?

    – По-скоро, като че ли през последните години, в мен се проявява някакво непреодолимо любопитно желание, на онова, което обмислено или импулсивно емоционално съм предприел да осъществя, да преживея хладнокръвно резултата, който ще постанови живота. Отдавна вече съм наясно, че душевните ми логични намерения и преживявания, не са житейски аргумент, те да се реализират така както съм ги обмислил. Или всъщност: в моя хаос Живот има ли ред и логика? В моя: „да“! Но, в съвместното ни приключение с Живота: „не“! Това е резултата от събрания опит през годините, за който ме питате.

    – „Когато се свършат донкихотовците, ще се затвори и книгата на живота. В нея няма да има какво повече да се чете“, казва Иван Сергеевич Тургенев, Вие не сте ли един от тях?

    – Вие цитирате мотото, което съм поставил в началото на последната си книга със 150 избрани стихотворения „Причастие“. Този факт не отговаря недвусмислено на въпроса Ви. Но в голяма степен е доказателство, че за донкихотовците имам в този неморален, полудял свят, особено високо морално място по най-реалната житейска скала - човешкото поведение. Ако, Вие ме питате дали не съм един от тях, това означава, че по някаква причина го допускате. Благодаря! Но, в моята понятийна система „донкихотовец“ се препокрива с понятието „свестен наивник“. Ботев ни остави в „Борба“ безпощадно точните си и за днешния ни ден стихове: „Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита…“. Поетът-гений се е родил 100 години преди аз да се пръкна на същата тази богоизбрана, но прокълната балканска българска земя. И нещо във властващите отношения между хората тук да се е променило? Нищо! А България си е все така богоизбрана, но и все така и прокълната.

    – От коя страна на неизбежното заставаш сам решаваш – казвате самия Вие – все още от тази страна ли сте?

    – Да, и в своя живот и в съвместното ни приключение с Живота. И отдавна не се гневя на себеподобните, които при всяка промяна на хоризонта на неизбежното, ще си счупят краката от бягане с душите си злощастни на гърба, за да се докопат със зъби и нокти до другата „изгодна“ страна на неизбежното в живота. Но, да, всеки сам решава от коя страна застава. И все пак е трагично за човешкия вид да се насилва да се надпреварва със себе си в безпаметие, без медицинска извинителна причина за това. Изведнъж да забрави кой е бил, какво е правил, какво е чувствал, какво е пял или в какво е призовавал да вярват стотици вперени в него с надежда човешки очи от някоя житейска трибуна. А това вече е модно политическо ежедневие - духовно и политическо номадство на „видни“ гьонсуратлии, които се прескачат из телевизионните и радио студия, препъват се в думите си по медиите и трибуните, кротки безбожници, които се промъкват с мърморещ херувимски гласец в храма на живота ни... А това не е ли духовен и нравствен хаос, морално падение на времето ни?  Отчайваща действителност. Но това не е и нещо ново, а само нов бряг на тази „вечна“ действителност. Преди 40-ина години, при поредното си ранно утринно влизане в залата за научни знания  в прекрасната библиотека „Салтиков-Щедрин“ в Санкт Петербург, тогава още Ленинград, бях вцепенен от един еретичен за ония времена надпис, изписан ситно върху входната врата. Срещах го за първи път. Днес може да се чуе и у нас в песни, прочете като заглавие на литературни творби и т.н. Но, дори и употребен от Стивън Хокинг преди няколко години, загрижен за спасението на човечеството и подтикващ към незабавни спасителни действия за миграция на човечество към други планети, за мен това е категорично най-проникновения  вик на човешкото отчаяние, който съм срещал някога: „Спрете Земята, искам да сляза!“. И който продължавам да срещам все по-често и днес на родна земя.

    – Пътищата на живота са Ви отвеждали на различни места – към кои най-често се връщате? 

    – Пазя спомените за живота си като многосериен филм в себе си, от най-ранна възраст до днес, и особено природата, душевността и човешкото поведение на неговите главни герои. И дойде момент да материализирам неговия написан от живота сюжет върху хартия. Планирах тази книга от „непреиначени импресии“ и работно заглавие „Патилата на един непоправим републиканец“ да я издам или да я издадат близките ми, ако извинително отсъствам от този свят, за 80-годишнината ми след четири години. Напредвам. На премиерата на “Причастие“, сондирах мнението на дошлите моите почитатели с пет импресии от нея. Резултатът ми дава сили да опитам да доведа нещата до край и да дам с тази книга по-късно обширен и пълноценен отговор и на въпроса Ви. А той ще е такъв, какъвто е Главният творец - самият живот - и тъжен, и весел. 

    – Радиото е част от Вашето битие – какво остана от това време като човек, свързан с журналистиката?

    – Наистина, радиото е кратка, но важна част от моето многогодишно журналистическо битие. При това кратка част, мечтана в продължение на единадесет години доброволна каторга в Руската тайга. Започнах професията на радиожурналист като водещ на сутрешно предаване в радио Стара Загора, след оспорван успешен конкурс на БНР. А след кратко директорстване там, в първите години на т.нар. преход, преминах на щатна работа във вестниците „Труд“, като кореспондент за Старозагорски регион. Денонощен труд, често неблагодарен в името на истината. Особено от политиците, които правиха няколко пъти опити да бъда освободен, първо като кореспондент, а след това и като отговорен редактор на създадените от мен и екипа ми, две регионални издания-приложения на в. „Дневен Труд“ за Стара Загора, Хасково и Кърджали, а по късно и съвместно с „24 часа“ - информационна отговорност за същите региони. Пенсионирането ми, след 22 години работа във в. „Труд“, не прекъсна дългогодишната ми журналистическа ангажираност. Продължих да работя, но вече в две просветни специални ведомствени издания – електронен вестник и печатно списание. Но какво остана от това време в мен? – Обич и уважение към достойната, смела журналистика, която се прави от личности с гръбнак! Но за да съществува такава журналистика при нашите обществени реалности, зад журналиста трябва да има здрав гръб. Ние в „Труд“ бяхме благословени с такъв човек зад нас. Той завинаги си остана в мен като ръководител и човек, който никога не позволи коварните политически капризи на известни „величия“ на това противоречиво преходно време на нацията и държавата ни, да ме пречупят и изменя на себе си и журналистическия си дълг. В мен ще стои до смъртта ми издигнат неръкотворния паметник на моя главен редактор Тошо Тошев.

    – Какво най-силно Ви плаши в днешно време?

    – Опитвам се с житейски опит, информираност и добронамереност да ревизирам всяка съвременна конспиративна теория или фалшива новина, до които се докосва съзнанието ми. Но често такива измислени истории, с някои логични факти, върху които са построени, всъщност са плашещи с възможността, все пак да имат своето прераждане в житейската действителност и трагичен край за безценни понятия, каквито са България например. Няма как да кажа, че не ми пука от резултата на спора, например, дали австрийския еврокомисар Йоханес Хан наистина е изнасял доклад „България след Българите“ или не е. Въпреки, че след много други и последното обстойно и видимо убедително твърдение на Василена Дотева, от края на това лято, че приписваните цитати, относно предстоящо изчезване на българския народ са от доклад, който не съществува, и са напълно фабрикувани, би трябвало да бъде забравено, това не се получава. Всеки нов статистически факт, формиращ все по-осезаемо реалната тенденция към тежък демографски срив на българското население по нашите земи, връща същността ми, чувствата и гнева ми към този „неизнесен“ доклад „България след Българите“. А това ме плаши, колкото и спомена за безразсъдната история от непълнолетното ми юношество, скочил незаконно с парашут, скрил възрастта си, без подготовка и за първи път стъпил на летящ самолет в младия си живот. История, която вече е пресъздадена в импресията „Безумство в небесата“ за бъдещата ми книга „Патилата на един непоправим републиканец“.

    – Принудителната смърт, която съпътства човечеството в много военни конфликти или в пандемии, не е ли онази трудна битка за оцеляване на човечеството?

    – Ако имате предвид реакционната икономическа теория на английския духовник Малтус за регулиране на населението, за оцеляване на човечеството, поради силно намаляващите ресурси на планетата, така формулиран въпроса Ви, би звучал цинично. Сигурен съм обаче, че вие като духовен човек и хуманист, имате предвид друго. Не се наемам да го дешифрирам сега. Но е ясно, че  съвременното човечество, Вашето „друго“ и всички ние балканците, и днес живеем под сянката на малтусианството, старата социологическата теория, която вижда единствения начин за постигане на човешкото оцеляване в контролиране на раждането. А модерното човечество вече роди и новите последователи  на Малтус, които смятат, че на Земята има място само за елита, а регулирането на населението да се постига чрез войни, глад и епидемии.

    – Къде се объркахме в годините на прехода, че още търсим верният път и правилната посока?

    – Най-краткия отговор за мен е, че така и не видяхме, и не виждаме същността на посоката, която трябва да ни изведе до истинските принципи на демокрацията в обществените отношения и до изграждането на пълноценен свободен пазар. Причината за това на първо място е партизанския безпринципен начин на създаването на политическия елит и властта, която управлява държавата. Безумие е това, че при наличие на висок и международно признат научен и творчески потенциал с богат житейски и практически опит, който има нашия народ, управлението на държавата да е държанка на посредствените ни „политици“, които роди извратения ни преход. Оттук нататък, толкова сме се объркали, че опитите да дематериализираме в духовно-идеално присъствието си в обществения живот и държавното властване са обречени на съмнителен успех. Приживе с големия наш писател Дончо Цончев една нощ не заспахме в Хасково цяла нощ. След вечерята по повод премиера на книга, по негово настояване се отделихме в лоби бара. „Младо, рече ми той, - не знам защо, но ти имам доверие и ти вярвам. Какво мислиш ти, предложиха ми да стана депутат. В къщи не искат и да чуят, а на мен толкова ми се иска поне един проблем на народа ни да се реши. Пишем, пишем и какво от това, резултат никакъв!“. Говорихме дълго, до сутринта. Държах непреклонно на това, че никой не го кани да взема акъл от него, а да експлоатира авторитета му пред обществото и да е машина за гласуване на нечии често не народни интереси. И, че сам, без време, ще затвори вратата на парламента отвън, при това с ритник. Мина месец и хората го избраха, стана възторжен депутат. Но, не издържа дълго време на партизанското овчедушие и желязно „единомислие“ и „единодействие“. Възторгът му се изпари и наистина „ритна“ завинаги вратата на парламента отвън. Достоен човек, той не можа да преглътне девиза: „Няма срамна работа, дори и депутатската“.

Държава, която няма своя общоприета задължителна Национална стратегия за развитие десетилетия напред, не може да стигне до там, за където не знае, че върви. Някой друг да ти казва днес: натам, а утре: не натам, а натам, е път за никъде. Това е нашият държавен път засега, а по такъв път държавността ще се разпада, докато силен трус не разбуди народа ни.

    – Защо обществото ни все по-трудно се справят със спохождащите ни кризи?

    – Общество залиня, обезкървено е желанието му да решава сам съдбата си. „Възпитаха“ ни някой друг, при това вече не дори у нас, да решава как да се справяме с възникналите трудности, беди и кризи. А не е присъщо за балканския ни нрав да свършим нещо, за което друг ще ни учи. Нали неслучайно българинът казва: „Не ми давай акъл, дай ми пари!“. И все искаме пари, държавата заживя от кредит на кредит, сополивим се пред света за грандове, между себе си се умилкваме за рушвети, деца пребиват майките си за пари, девойки продават плътта си на безценица, замъглили човешките си чувства с наркотици… Кой си дава сметка колко път ни остава до поредната национална катастрофа? Зализани от доволство, че сме захапали кокала от агонизиращия труп на България, се киприм по екрани, стъкми и мегдани, и все обещаваме светло бъдеще, когато народните ни дела от колко време, нито цъфтят, нито вържат,  а националният дух мъждука.  

   – Къде Ви отвеждат мислите в днешния Ви ден?

   – В светлото бъдеще! То все пак е възможно и в края на краищата, би трябвало да е единственият ни възможен изход като древен народ и култура. На фона на очарователната част от младото ни поколение, което покорява света със своя талант, знания и изобретателност, другото би било много тъжен национален цивилизационен финал на многовековното ни присъствие в човешката история, забележимо и противоречиво, с възходи и падения, с полета на свободата и гнета на робствата. Но за да не с стигнем до този безславен край, към който сме се запътили с широка крачка, трябва час по-скоро първо да претопим в достойни хора, недостойната за това бъдеще измет, която създадохме и натрупахме върху земята си самите ний. Да подредим по новому общия си дом и да стъпим в бъдещето си без заклинания и мъст, с трезви изводи за цялото си минало и с любов и преклонение пред Отечеството.  Имам една приемана нееднозначно поема „Прокълнати“, но в този миг и точно в това интервю силно ми се ще, без притеснение, да цитирам една малка част от нея:

…

Поети родни, сменете гордо ритъма!
Каква е таз приспивна песен?
През този век проклятието свършва,
да се очистим от робската си плесен;

Да обкичим пищно в злато и сребро,
тъй както бил е Мадарския конник.
Да сложим миналото си на место
и захвърлим раболепния намордник.

По всички полушария да разцъфти
прабългарския корен от степта,
на Онгъла закона пак да въдвори
любовта свещена на син с баща.

…

   – Къде търсите и намирате подкрепа и спокойствие на душата си?

   – На българския черноморски бряг. Всяка лято, откакто с моята съдбовна спътница вече летим с последната степен на земния си живот, напускаме града на липите и поетите Стара Загора и се приземяваме с мислите и чувствата си там, на брега, с лице срещу Слънцето над морската шир. Но истинското спокойствие и увереност в бъдещето настъпва, когато приготвя тежката рибена трапеза и около нея се чуват гласчетата на децата, внуците и правнуците ни, а морето ни гледа с любовно снизхождение и ни гали нежно с бриза си. 

   – Имаме ли нужда от причастие? Какво събирате като послания в последната си книга „Причастие“?

   – Всеки човек има нужда да коленичи пред Бога в себе си, за да бъде безпощадно искрен към своя живот. Ритуалът, в който не си прощаваме нищо лошо сторено от нас, с надежда да получим прошка и разбиране от съвестта си, за да продължим живота си пречистени. И не е много трудно, само трябва да бъдеш човек. Защото само човекът има един божествен недостатък в целия земен животински свят – съвест. А посланията ми в „Причастие“ са лесно разгадаеми. Всяко едно от тях се отнася към втвърденото от времето в мен с нежност и твърдост, с любов и ненавист, с щастие и нещастие, с победи и загуби, в пек и студ, в пустинна жажда и в каторжен труд, отношение на преклонение и прослава към хляба, жената, човека, света, корените ни, родината… Всъщност така са озаглавени и отделните части в книгата ми „Причастие“ с избраните ми стихотворения по моята свидна лична пътека в поезията. 

Любчо Иванов е роден на 11 октомври 1948 година в севлиевското село Градница. Израства по националните строежи на родината, строени от неговите родители: яз. „Ал. Стамболийски“, яз. „Батак“, подземната ВЕЦ „Пещера“, яз. „Студен кладенец“, яз. „Кърджали“, яз. „Ивайловград“ и др. Средното си гимназиално образование получава в Стара Загора. През 1971 г. завършва ВНВУ „В. Левски“ във Велико Търново с гражданска специалност преводач по чужди езици, а през 1982 г. – българска филология и история във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, защитавайки с отличие дипломната си работа „Първи отзиви за поезията на Некрасов в Русия“. Работи в системите на отбранителното и вътрешното министерство. През 1974 г. се завръща в Стара Загора, където работи като завеждащ културно-масовата работа с филмите в Окръжно управление „Кинефикация“ и директор на професионалния ансамбъл за народни песни и танци „Загоре“. По-късно, 11 години живее със съпругата си Надя и децата си Вяра и Николай, и работи в тайгата на Коми АССР. Там той извървява пътя от работник до стопански ръководител и директор на дом на културата. Бил е кореспондент на в. „Дружба“ в Москва. Завръща се в България през 1989 година. Работи като директор на Дом на работниците от транспорта, журналист и директор на Радио „Стара Загора“. През 1989 година става кореспондент на в. „Труд“. От 1998 г. е отговорен редактор на „Тракия Труд“, а от 2008 до 2012 г. – на „Твоят ден“, регионално издание на вестниците „Дневен Труд“ и „24 часа“ за Стара Загора, Хасково и Кърджали, в които публикува стотици авторски вестникарски страници за Стара Загора и и региона. Работи като главен редактор на сп. „Зидарски преглед“ (2012 – 2014 г.) и на електронния вестник „Хрониката“ (2012 – 2020 г.), служебни издания на Гражданско сдружение „ОВЛБ“. Успоредно (2011 – 2014 г.) e и ръководител на информационно-рекламния център на издателство „Просвета“ в Старозагорска област.

От 2006 до 2024 г. в издателство „Захарий Стоянов“ издава поетичните си книги „Пречистване“, „Призори“, „Прошка“ (с компакт диск към нея „33 стихотворения с гласа на поета“, запис в Радио „Стара Загора“), „Прераждане“, „Прокълнати“, „Пресътворение“, „Притихване“,  „Барикадни песни“ и „Причастие“. В издателска къща „Труд“ излиза мемориастичната му книга интервю „Стефан Дамянов – живот в две епохи“, литературно-историческата студия „Певецът на Руския север“ издава издателство „Захарий Стоянов“, а поетично-художествената интерпретация по „Книга за Пътя и Постигането“ („Дао Дъ Дзин“) – издателство „Класика и Стил“.

В предговорите на книгите му, в изказванията си на техните премиери и в свои публикации, положително отношение към неговото творчество са изразявали Любомир Левчев, Антон Дончев, Евтим Евтимов, Иван Гранитски, Валери Стефанов, Константин Еленков, Андрей Андреев, Венелин Терзиев и др. А вицепрезидентът на републиката Ангел Марин през 2009 г., по време на тържество пред паметника на Христо Ботев в София, цитира в свое слово негови стихове от новоизлязлата му книга „Прераждане“. След това го кани и разговаря с него в Президенството на Република България за дневния ред на обществото и гражданската позиция на твореца.

Член е на СБЖ.