Призвани да се променяме

Разговор с  Полина Спирова:

– Вие казвате в едно от Вашите научни изследвания, че религиозното образование може да даде своя принос не само като учебно съдържание, т.е. предавайки на учениците учение за не-насилие, за любов и сътрудничество, а да е от полза и с технологичната си реципрочност – как да преподаваме на децата в сътрудничество с тях, без те да възприемат образователния процес като познавателно насилие над тях. Има ли реален напредък в тази посока в българското общество?

    – Ако изследваме, а не само четем (ср. Йоан 5:39) евангелския текст, виждаме, че Христос не само учи да обичаме Бога и хората, но откриваме, че и начинът, по който учи, въплъщава Неговото уважение и обич към човека: съобразява се с човешките ограничения и възможности, чувствителен е към страховете и слабостите на събеседниците си. Винаги е внимателен към потребностите на човека и не изисква от него повече, отколкото той може да постигне на този етап от живота си. Този педагогически подход на Христос към човека не е заявен декларативно, той се разкрива само ако човек желае да го открие. Той остава неразкрит и от мнозина, които се заявяват като богослови, църковни хора, практикуващи християни, и затова не винаги го виждаме в отношенията в църковното общество. Ако ние, християните не откриваме и не следваме Христос в деликатния му подход към човека, колко по-трудно ще е да го направим видим за хората извън църквата. За да подражаваме и следваме Христос в отношенията към другите, от нас се изисква да проявим смирение, внимание, чувствителност, добронамереност, отвореност към ближния. Това можем да наречем християнско отношение към другия човек, което се възпитава, което изисква усилия от наша страна да преодолеем присъщите ни недоверие, агресия и затвореност.

Ако искаме да постигнем такива взаимоотношения в обществото, на първо място се изисква самото общество да определи това като приоритет, да си го постави за цел: да извежда за примери пред младото поколение хора, които олицетворяват подобен подход към човека. Засега повечето примери за подражание, които медийната среда предлага, са на хора, способни да използват физическа сила, за да постигат целите си, които използват реч на омраза и агресия. Това са „героите на нашето време“, които съзнателно или не в повечето случаи се лансират в публичното (най-вече медийно) пространство. Необходимо е повече да говорим, да настояваме, да предприемаме конкретни стъпки, за това повече хора да пожелаят да променим отношенията в нашето общество.

     – Дистанционното обучение по Религия като катехизис през периода на отминалата ни пандемична криза – за това пишете в една от своите публикации. Какво се случи през тези преминали кризисни години и имаше ли полза от това дистанционно обучение?

    – Пандемията беше особено време, което постави пред всеки от нас лично и пред нашето общество много теми. За мен най-важните сред тях бяха – вниманието и грижата към другия човек, подкрепата между хората в това неочаквано изпитание. Наред с грижата за физическото здраве и дори оцеляване на хората, стоеше и въпросът за тяхното психическо и духовно състояние в тази необичайна и стресова ситуация. С мои колеги повече от 20 години се занимаваме с катехизация, обучение в основите на православната вяра, на възрастни хора (които не са в училищна възраст). Сред нашите курсисти има млади хора, в активната фаза на живота им, но има и възрастни, пенсионери. За участниците курсът е не само място за получаване на знания, но и възможност за общуване с единомишленици. С настъпването на пандемията всички подобни занимания бяха рязко и веднага прекратени според изискванията на здравните власти. Но в началото на новата учебна година (есента на 2020 г.) получихме запитвания от курсисти дали не можем да продължим нашите срещи, защото чувстват потребност от това. Тогава за първи път се наложи да променим изцяло подхода на нашите срещи, за да преминат те в дистанционен режим, през платформата zoom, което изискваше от нас промяна на методите на работа, подготовка на нови образователни материали в електронен формат и т.н. В същото време и нашите курсисти положиха наистина големи усилия да усвоят работата с дигитални устройства, особено тези, които вече бяха в пенсионна възраст. Бяха ангажирани да помагат деца и внуци и някои от по-младите курсисти, за да може групата да се събере в дигиталното пространство. Това още повече сплоти курсистите. В началото на всяка среща те споделяха, че тези ежеседмични сесии им дават кураж, подкрепят ги в самотното ежедневие или в трудностите на ограниченията на пандемията. Постепенно към курса се присъединиха и хора от други градове, дори от чужбина, които благодарение на дистанционната форма, можеха да участват в занятията. 

Ако трябва да обобщим ползите: един църковен курс разшири обхвата на своята образователна дейност, давайки на участниците морална, духовна и психологическа подкрепа в трудна житейска ситуация; разшири се кръгът на участниците чрез включване на хора от цялата страна и чужбина; в педагогически план беше доказано, че подобни катехизични занимания могат да се провеждат от разстояние в електронна среда, бяха създадени учебни дидактически средства, които могат да се използват както за дистанционно обучение, така и за присъствено.

    – Христос като път, истина и живот за учителя по вероучение – а защо все още има трудности за приемането на това като част от образователния процес в българското училище?

    – Днес. когато говорим за вероучение, имаме предвид обучението в прицърковните, неделните училища. Там е подходящото пространство децата да бъдат въведени във вярата като мироглед и начин на живот, да бъдат въцърковени чрез участие в богослужението. Децата, които изучават вероучение, са заведени в храма от своите родители като част от църковния живот на семейството. Това обучение е продължение на семейното християнско възпитание. Там Христос е централен образ – Бог, пример за подражание, Личност, с която влизаме в общение, която опознаваме и обикваме – както родителите и учителите, така и децата. Там вероучителят се учи от Съвършения Учител – Христос.

В българското училище макар и с много трудности, се изучава предмет религия, който има за цел да запознае учениците с християнската вяра, да научат кой е Христос, какво е Църквата. Там децата получават информация, формират положително отношение към християнската вяра и религията изобщо. Но процесът по приемането на предмета религия като равноправна учебна дисциплина е бавен и труден. Религията все още е непозната и затова избягвана територия в училище. Затова и нашите усилия (на богослови, клирици, учители по религия) е да убеждаваме обществото, че познаването на християнството и религията като цяло, ще обогати учениците интелектуално, културно, мирогледно. Ще им даде възможност да разбират по-добре процесите в историята, литературата, философията, културата на България, Европа и света. Моите наблюдения показват, че имаме напредък в това отношение, но усилията трябва да продължат. 

    – Намирате ли сили и упования в корените и често ли се връщате оттам, откъдето където сте тръгнали?

    – Никога в живота си не съм имала усещането за напускане на родното място, към което искам да се върна. От детството си съчетавам живот в два донякъде различни, но допълващи се свята. От една страна е родният ми град София, голям и шумен, с много динамичен живот и напрежение, където са училището, задълженията, ежедневието. Там живеем с брат ми и родителите ми. Но Брегово е мястото на пълнотата, където живеем всички заедно – с бабите и дядовците, с роднините, с братовчедите, с хората, които познаваш цял живот и можеш да срещнеш всеки ден. Там усещаш силата на фамилията, която има корени далече в миналото и съзнаваш отговорността си като продължител на делото на предшествениците. Моят прадядо в Брегово е от свещенически род – Попови. Неговите братя, племенници и баща му са били свещеници. Прабаба ми е с фамилия Даскалова, тя е правнучка на основателя на бреговското училище – Йон Чолака. Затова си мисля, че вероятно не е случаен моят избор да се занимавам с религиозна педагогика…  

Затова и аз, а вече и моите деца, продължаваме да  живеем в тези два свята едновременно – и в София, и в Брегово. Може би пребиваването в Брегово мога да определя като завръщане към корените, защото то ни свързва с миналото, радваме се в пълнота на настоящето и там намирам спокойствие на душата и мислите. 

    – Обществото и всички ние сме подложени от непрестанен цикъл от кризи. Как успявате да намерите себе си в този нелек период от време?

    – Аз си мисля, че няма период от човешката история, който е лишен от кризи или който можем да определим като лек за живеене. Човешкият живот е изпълнен с предизвикателства, но това са и възможности за нашето развитите. Възпитанието, което получих от баба ми и дядо ми в Брегово, е доста позитивно. Те ме учеха винаги да търся решение на трудните ситуации. Ако нещо не се решава по един начин, да се търси друг. Опитвам се да насочвам и моите деца към такъв подход към живота. От друга страна, всички трудности се преодоляват много по-лесно, когато човек има подкрепата на семейството и на близките. Задружният живот – в малкото семейство и голямата фамилия, наистина дава сили за справяне с трудностите. Не на последно място, ние сме част от още по-широкия кръг на църковната общност, хората, с които сме единомишленици, споделяме една вяра и ценности, тази подкрепа за човека също е безценна.

    – Трудно ли е когато трябва да търсите възможност за промяна в себе си и в това, което вършите?

    – Като християни ние сме призвани да се променяме – да се приближаваме до образа образец, който е Христос. Тази промяна е трудна, защото е свързана с надмогване на егоизма, с преодоляване на склонността да властваме, да се налагаме над другите, да „търсим своето“ (ср. 1 Кор.13). Затова и често църковните аскети сравняват истинския, пълноценен променящ ни християнски живот с подвиг. Но нашето ежедневие и нашата работа ни дават такива възможности за промяна, за подобряване на нашето аз, и е добре да намираме сили да го правим

    – Всеки човек малко или много мечтае, но често мечтите остават несбъднати – вашите къде Ви отвеждат днес?

    – В нашата възраст вече е трудно да отделим мечтите от плановете, твърде големи реалисти ставаме... Мечтая да живеем в общество, в което хората са загрижени за другите, отнасят се с внимание и уважение помежду си, в което християнските ценности не са клише и лозунг, а реалност, която откриваме във взаимоотношенията си.
.....................

Полина Спирова е специалист в областта на религиозната педагогика. Родена на 30 май 1971 г. в София. Завършва Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1996 г. Защитава дисертация на тема „Православното религиозно образование в дискурса на не-насилие“ в Богословския факултет на СУ през 2008 г. Работи като редактор в Синодално издателство на БПЦ от 1996 до 2016 г. Редактор на интернет портала „Двери на православието“ от 2005 г. до сега. Преподавател по религиозна педагогика в Богословския факултет на СУ. Публикува изследвания по съвременните проблеми на религиозното образование в България. Автор е на учебни пособия по религия.