Неподправеният хумор на живота

      – Съдбата и голяма част от човешкия Ви живот са свързани със смешното и сериозното. Кое от тях е в по-голям превес или са в равновесие?

      – Смешното и сериозното съпътстват човека през неговия съзнателен живот. Сериозната част винаги е по-голяма, но пък цветност в живота дават смешните моменти и ситуации. Има хора, които минават за веселяци, за зевзеци, при тях смехът е водеща емоция. Аз самата минавам като човек с изразено чувство за хумор, което значи, че смехът е чест мой спътник. 

      – Веселата къща или Музей „Дом на хумора и сатирата“ са една немалка част от това преживяване, което наричаме живот. Как тръгнахте по този път и заслужаваше ли си това предизвикателство?

      – Веднага след завършване на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1974 година се оглеждах за подходяща като за филолог работа. Разпределението, на което подлежахме всички висшисти (без тези с предимствата), ми бе отредило да бъда възпитателка в Център за проблемни деца в с. Бериево. Тогава узнах, че в Дома на хумора и сатирата (ДХС) търсят литературовед. Отидох на среща с директора на ДХС др. Стефан Фъртунов. Той ме прие, разпита ме какви са моите интереси. Не скрих, че имах влечение към науката – в университета бях председател на кръжока по ономастика и моят научен ръководител проф. Н. Ковачев ми каза, че наесен ще има конкурс за асистенти по езикознание. 

Фъртунов ме извика на втора, после на трета среща. Разхождаше ме из света на литературата, на киното, театъра, изобразителното изкуство. Искаше да ми прецени умствения багажец и общата култура… Накрая ми каза да дойда на 1 август 1974 г., да си нося документите, защото е решил да ме вземе за своя служителка.

Тогава не знаех, че тази моя служба в Дома на хумора ще трае цял един трудов живот, та чак до пенсия. 42 години! Минах през различни позиции: литературовед, етнограф, научен сътрудник по етнология, зав. направление „Етнография и фолклор“, директор 23 години! В трудовата ми книжка имаше 2 печата – на постъпил и на пенсиониран.

Домът на хумора беше притегателен център и за моите колеги, повечето под 25 години. Работата ни беше разнообразна, интересна, имахме свободата да четем всякаква литература, включително и такава, закупувана по второ направление, сиреч с долари. Библиотеката на ДХС, която формирахме, бе абонирана за издания по изкуствата от цяла Европа. Фъртунов бе човек визионер, виждаше години напред развитието на Дома, разговаряше с първите ръководители на културата в държавата, търсеше подкрепата и на изтъкнатите хумористи и сатирици по онова време. Ние, служителите на Дома, имахме привилегията да се запознаваме и да кореспондираме с творци в областта на хумористичното изкуство от различните държави, а това обогатява. Най-важното – имахме поле за творчество, за изява, за нови инициативи. Така се родиха Международното биенале на хумора и сатирата в изкуствата, Международният кинофестивал, Националната среща-наддумване „Благолаж“, Алманахът за хумор и сатира „Апропо“, списван на 4 езика от специалисти на ДХС. Жалко, че днес нищо не остана от тази стара слава, от тези събития с над 30-40-годишна история! Все по-малко се чува за Дома на хумора и за габровския хумор, като емблема на Габрово, а това нас, хората, отдали живота си за неговото издигане и утвърждаване като културна институция, много ни наранява и натъжава. 

      – Къде отиде смешното сега или се позагуби в тази вакханалия, която се е развихрила навсякъде?

      – Ох, днешното време не е за смях, нито дори за ирония. Това са слаби похвати, неспособни да изразят възмущението от домогналите се до властта недостойни хора. Сатирата, сарказмът трябва да влязат в действие, за да заклеймят сребролюбците, мафиотите, използвачите, нищите духом, умствено недоносените, които са се развихрили навсякъде. Няма област , която да не са завзели! Особено критично е положението в съда и прокуратурата, защото това ни прави безправова държава. Няма свобода, а слободия, няма ред, цари беззаконие! И затова младите избягаха! 

      – Измениха ли се нашите ценности или станахме не съвсем чувствителни към всичко онова, което се случва около нас?

      – Не, ценностите на книга ги знаем. Ценностите са това, което не може да се купи с пари, дори с много пари! Ценност е здравето. Ценност е да си истински образован, а не с купена диплома. Ценност е свободата, тя се извоюва с кръв! Ценност са вярата и  любовта между хората, зачитането на правото на всеки за себеизява. Ценност е семейството и децата, родени от съюза между  мъжа и жената.

Нашето поколение сме добре възпитани в семейството и зачитаме тези ценности. Либерализмът днес често води до тяхното изкривяване. Лошото е, че християнска Европа допусна тази либерастия.

      – Все по-малко се обръщаме към по-мъдрите и умните хора. Защо сме такива българите?

      – Българинът масово не обича и не харесва по-умните хора. „Ти ли ще ми кажеш?“ е израз, който често чуваме. „Пари ми дай, акъл не ща“ е друга „умна“ максима. И от това недолюбване на мъдрите и умните се стигна дотам, че начело на държавата застанаха симпатичните на народа: „Аз съм прост и Вие сте прости, затова се разбираме!“

Много млади хора под 30 години нито искат да учат, нито да работят. И това вече е трагедия!

      – Делите Вашето семейство между континентите – това не е ли трудно за една майка?

      – Да, синът ми живее и работи в Канада. И на него, и на нас, неговите близки, ни е мъчно, че се виждаме веднъж в годината. Питам се защо там го оцениха, а в България – не. Аз като майка съм възпитала сина и дъщеря си от малки да могат самостоятелно да вземат решения и да носят отговорност за последствията от своите решения. И уважавам тяхното право на  избор и решения.

      – Българското общество боледува от дълго време – трудно намираме изход от трудните ситуации – защо е така при нас?

      – Липсват ни истински, безкористни лидери, които да спечелят доверието на масите и да ги поведат в правилната посока.

      – Какво е най-ценното, което пазите дълбоко в себе си?

      – Най-ценното, което тая в себе си, е почитта към паметта на моите родители и прародители. Затова обичам да ходя на село Младен, в дядовата ни къща. Там оживяват спомените за онова патриархално време, когато децата почитаха възрастните си роднини, а те пък ги обичаха и възпитаваха в труд и постоянство.

      – Как се справяте с предателствата и това наранява ли Ви?

      – Не се справям. Но веднъж предател, завинаги предател.

      – Днешният свят накъде се е запътил?

      – Не съм пророк. Но май вървим към гибел. Пакостим на земята, сечем горите, замърсяваме природата и тя си отмъщава. Лоши станахме човеците, нямаме респект от никого, дори от Бога не се боим! А това не се прощава!

      – Кога сте  се чувствала безгрижна?

      – Като дете, качена на един орех на нивата на Стражата на село. Вятърът люлее клоните, а аз пея ли пея!

      – Често сте в планината и на село – това не Ви ли ограничава или отдалечава от големия град?

      – Кой е този голям град? Че то Габрово опустя! Останахме повече възрастно население. И за това си има управленски грехове. Природата ми връща онази хармония, която ми липсва в човешките взаимоотношения.

Липсват ми културните събития, но дори когато съм в Габрово, отдалечеността ми от центъра, оскъдният градски транспорт са стопери за един възрастен човек. Остава ми общуването с книгите, с филмите…

      – Кои спомени най-често се връщат при Вас?

      – От детството на село, от 3-те години преди училище, прекарани в град Елена, където баща ми като млад лекар бе пратен по разпределение. Там започнах първите си уроци по цигулка и научих нотите преди буквите…

Разбира се, че често си спомням представянето на различни изложби от богатия фонд на ДХС у нас и в чужбина, общуването с каймака на артистичното общество … 

- Какво искате най-често да поправите, оправите или промените?

      – О, аз като истинска Дева постоянно нещо организирам, променям, планирам …

Това, което искам, не мога сама да го постигна. Искам да спре изсичането на горите от горската мафия! Защото от това изсичане е и безводието, и бедствията, и промяната на климата, избягаха животни и птици, накрая и хората ще погинем. Но как да обясня какво зло е да отсечеш дърво на човек, който в живота си не е засадил нито едно, не се е любувал на растежа му, на плодовете му.

Но за да променим този манталитет, трябва да променим много други неща – образование, ценностна система, съдебна система. Дано идните поколения успеят в тази мисия.
...........

Татяна Цанкова е филолог и етнолог. Повече от 4 десетилетия – от 1974 до 2016 година,  работи в Музей „Дом на хумора и сатирата“ – Габрово като литературовед, етнограф, научен сътрудник по етнология, завеждащ направление „Етнология“ и директор на ДХС от 1993 до 2016 година.

Научните ѝ търсения са в областта на празничната обредност и управление на културата. Участвала е в над 40 научни форума, съставяне на книги, албуми, мултимедийни продукти. Научен сътрудник I степен (2003 г.), член на Съюза на учените в България (2005 г.). С екипа на ДХС организира 22 издания на Международното биенале на хумора и сатирата в изкуството, утвърдило се като авторитетен форум на световното хумористично изкуство, 16 издания на Националната среща-наддумване „Благолаж“, превърнала Габрово в център на народното остроумие.

Включена е в Международния справочник „Кой кой е в света на жените професионалистки“ (1999 г.) и „Великите жени на XXI век“ (2004) на Американския биографски институт – Северна Каролина. Международният биографски център в Кеймбридж (Великобритания) я включва в XXX-то издание на Международния биографичен справочник на издателство „Мелроуз Прес“. Представена е в справочниците „Кой кой е в България“ и „Кой кой е в Габрово“.

Носител на Почетен знак на Габрово (2015 г.) за принос и издигане на авторитета на ДХС и утвърждаване на марката Габрово като световна столица на хумора, както и Награда „Златен век“ на Министерство на културата (2016 г.).