Ако бях в началото на пътя си, пак бих избрала театъра

Мария  Петрова – Енева е класически тип успешна театрална актриса с 50 години, изживени на сцената, и нито за миг изкушена да търси популярност чрез телевизионни или екранни изяви. Играла е на сцените на професионалните театри в Силистра, Добрич, Разград, Шумен. Днес живее и продължава, макар и по-рядко, да играе във Варна.

–  Ти си изиграла над 100 роли. Как успя да се съхраниш в професията, чийто “работен материал” е психофизиката на човека?

   –  Да се съхраня? Да, професията ни  взема много - времето, което трябва да посветиш на близките си, възможностите да разполагаш със себе си, свободата… Но пък ни дава многократно повече. Дава усещането, че си полезен, важен за някого и нещо, че имаш шанса да въздействаш, да променяш към по-добро хората и света (Разбира се, това е илюзия и ти много добре знаеш, че е така, но се надяваш. Илюзията е важна за самия теб - ти имаш нужда от нея, тя те прави по-особен, по-значим, по-отговорен към собственото живеене.).

Дава ти дъха на публиката, блясъка на прожекторите, онова неописуемо затихване на залата, когато сърцето ти бие лудо, сякаш иска да изскочи и избяга, аплодисментите, понякога сълзите на възхитените зрители, друг път усмивките им. Дава ти мъчителното дълбаене в характерите на персонажите и в своя собствен, за да откриеш нещата, които ви сближават и раздалечават, които ще помогнат да създадеш пълнокръвен, истински жив, въздействащ  сценичен образ, а и ще надникнеш в дълбините на собственото аз.

Дава ти, дава, дава, дава… и когато спреш, когато се разделиш със сцената, започваш малко по-малко да губиш. Себе си. Остават сънищата… и снимките. Избягвам да гледам снимки от минали спектакли - натъжават ме - често хората, с които сме дишали прашния сценичен въздух, са отлетели, а аз, аз изглеждам прекалено… различна - самоуверена, устремена, искаща, знаеща и можеща - ето още една илюзия… Мога да се разпростра дълго и безсмислено в разсъждения за това как и дали съм се съхранила, но кому е нужно… думи, думи, думи…

Ако бях в началото на пътя си, пак бих избрала театъра.

   –  Коя от твоите роли усещаш близка до твоята природа и ценностна система?

   –  В различните години ролите са различни - не бих могла да избера само една. В периода ми в Силистра - в най-младите, най-щурите, най-хубавите ми години - играх в много спектакли с различни режисьори, но Мила от „В полите на Витоша“ си ми беше любима… Лиза от „Кройцерова соната“, Саша от „Живият труп“, Катя от „Ешелонът" Вера от „Последният посетител“, Мария от „Звезди на утринното небе“, Мария от „Пясъчен пъзел“, Вела от „Вампир“, Майката от „Концерт за брадва и  оркестър“, Велика от „Църква за вълци“… Толкова са много - не мога да ги изброя, нито пък да определя  кои от тях са ми по-любими - всяка роля ме е превземала изцяло и е била специална за времето, когато  съм я репетирала, играла, а и дълго след това.

Всъщност,  въпросът е друг. Замислих се… Жената от „Една добра жена в една лоша зима“ - пиесата на Пламен Дойнов. Толкова красиво, поетично слово, толкова плътен характер, емоционалност, великолепно чувство за хумор и самоирония, фантазия…(Тайничко споделям , че толкова близка я усещах тази жена в лошата зима, като че ли беше писана специално за мен.) Благодарна съм на Пламен Дойнов, че ми повярва и ми повери този текст.

   –  А в коя роля ти се наложи да се справиш с коренно различен персонаж?

   –  Ние, актьорите, имаме качествата да "придърпваме" ролята към себе си - дори да е съвсем противоположна на нашия характер - откриваме обща мотивация, поглед, допирни точки. И понеже използваме собственото тяло - емоции, психологическа възбудимост, опит -те  някак си се доближават до нас, дори ни обогатяват. 

Най-големите предизвикателства за мен са били, когато от красавици и романтични момичета трябваше изведнъж да прескоча в зрели жени, майки, баби. Да се преборя със собствената суета да изглеждам красива на сцената. Едва по-късно разбрах колко "по-вкусни" са тези персонажи и колко много ти дават. Особено бабите - освобождават те, развихрят фантазията… Доста весели бабки съм изиграла, особено в последните години.

Трудни предизвикателства бяха за мен три специални роли - Вера от „Последният посетител“, Велика от „ Църква за вълци“ и Жана от „Жана и  Александър“.

 Да се преборя със собствената психофизика и максимално да се слея с образа.

   –  Амплоато отживелица ли е, според теб?

   –  Е, не… Макар, че актьорът би трябвало да умее да създава цялата палитра от сценични образи.

Тук по-скоро проблемът е друг. Повечето режисьори, особено гостуващите, които идват за кратко време и искат бързо да направят спектакъла и да „отлетят“ към други театри , обикновено гледат на артистите като на карти, с които да наредят печеливш пасианс - ето го  Вале-любовник, Дама-романтична красавица, Поп-злодей, Жокер-шут и т.н.

Това им предлага директорът, а репетиционният период е толкова кратък, че по-добре да не рискуваш да пробваш някой друг, а да заложиш на сигурното. Пък и палитрата, с която разполагат провинциалните театри, отдавна не е толкова богата, за да можеш да избираш…

Затова и актьорите често се изхабяват - вадят едни и същи изразни средства за различни роли, различни пиеси, различни режисьори. Харесват се. Лесно им е - върши работа, ръкопляскат им... И така до края на сценичната им дейност.

И все пак физическата и емоционалната даденост имат много голямо значение, за да те изберат - особено в началото. Нататък вече е по-сложно - труд, характер, късмет, професионализъм - много са предпоставките за добър актьорски път и не винаги се получава…

Лошото е, че си зависим - от директор, режисьор, избор на репертоар…

Така че: „ Хей, одъртяло ingénue naive, качвай се на сцената!“ (тук весело емотиконче се хили с всичките си зъби)

   –  Кои български театрални режисьори допринесоха със задачите си за развитието ти като чудесна актриса? 

   –  Ето – пак труден въпрос. Ако кажа "не особено добрите" знам, че няма да погледнат с добро око, но точно те ме научиха да се справям сама. Да научавам по труден начин уроците, законите на сцената, да откривам малките и големи тайни на професията. 

В началото на пътя в Силистра имах един разговор с режисьор, с когото работих дълго и направих едни от най-добрите си роли. Добре се разбирахме, само че на мен все не ми стигаше, все ми се искаше още и още - да дълбаем по-дълбоко, да постигаме по-силно внушение, да е по-ярко, по мощно…

И след една репетиция, от която аз пак излязох недоволна, той ме извика и каза: „Аз мога да ти дам толкова. Ти не можеш да ми се сърдиш, че дотук са възможностите ми. Нататък си ти! Давай!“ Даде ми свобода да търся, довери ми се. Разбира се, че той решаваше кое да остане и кое - не от моите варианти и предложения, но имах карт бланш да фантазирам, да съучаствам в изграждането не само на своята роля, а и на целия спектакъл. Доверие! Доверие, което ми помогна да изградя и самочувствието си на актриса, на творец през годините.

Малко са срещите ми с режисьори, с които мечтаех да работя. 

И все пак  благодарна съм на всички, които ми вярваха. Бих могла да изброя десетки режисьори, работата с които ми е носила удоволствие, увереност, провокирала ме е … 

Ще споделя няколко  различни срещи, обаче, които промениха по някакъв начин и работата ми, и живота. Анатолий Литко - руски режисьор, народен артист, гост на театъра в Силистра. Работата ми в „Последният посетител “- една сложна роля - в цялото първо действие героинята ми не продумва нито една дума и след това следват дълги, драматични монолози. Аз съм органична актриса, работата с партньорите на сцената ми е най-важна, а тук най-голямата трудност ми беше да не участвам в действието, да съм в собствения малък кръг на внимание и въпреки това да изградя мощен психологически образ. Бях си нафантазирала вътрешен монолог на героинята, който винаги течеше като филмова лента в главата ми. Репетициите бяха тежки, режисьорът правеше строги забележки на всички, само на мен нищо не казваше. И аз си мислех, че съм върхът. И го попитах има ли нещо, което бих могла още да направя в ролята. А той ме погледна и каза: "Мария ти си перфектна - всичко е точно, чертежът е абсолютен, сега чакам…Чакам да видя кога ще заиграеш. През цялото време ми показваш като с пунктир ролята - интелигентно, точно, професионално. Чакам да заиграеш.“ Разбира се, че изпаднах в нервна криза. Разбира се, че следващата репетиция беше мъчитeлна, трудно сдържах несъгласието и сълзите си. На монолога ми прилоша - изобщо не знаех къде съм, какво правя, какво говоря.

Колегите се втурнаха да ми носят вода, а Литко се развика: „Оставете актрисата да играе! Тя най-после влезе в образа! Играе!!!"

След репетицията, която не помня как свърши, той ме повика и каза: „Мария, не по пунктира - живей не по пунктира, работѝ не по пунктира! Не се страхувай - можеш!“

Можех или не, дали след това още можех или не - не знам, но се опитвах. Опитвах се да работя максимално плътно, всеотдайно, не по пунктира…Така се опитвам и да живея - не по пунктира. Не винаги се получава. Често е болезнено, винаги …самотно…

Имаше един момент, който малко ме обърка обаче. Вече в Разград - играехме наше представление пред гостуваща трупа от гр. Орел (имаше договор за разменни начала и често се случваха много добри неща). Там почти всички актьори бяха „народни“ или най-малко „заслужили“, а за познанията таланта и уменията им не искам да говоря - недостижими!

Свърши спектакълът, седнахме на чашка да поговорим. Аз - отново сигурна, че съм била „върхът“. И отново получих урок. Странен урок. Коля Чупров - изумителен актьор, с когото по-късно се сприятелихме и често говорехме за театър, ми каза: “Мария, добра работа, браво, но защо хабиш излишно толкова енергия? Ето виж - летвата е метър и петдесет. Всички скачат някъде там, само ти скачаш над два метра. Хубаво, ама публиката има видимост само метър и петдесет И ти непрекъснато изчезваш някъде нагоре - това я дразни, усеща се глупаво, колегите ти сигурно също. Скачай метър и петдесет и два, три…, а понякога и по-малко и всичко ще е нареди - публиката и режисьорът, и колегите ще са доволни, а ти няма да се изхабиш бързо. Иначе, ще експлодираш.“

Толкова се обърках, толкова плаках… После започнах повече да се вглеждам в работата на другите, постепенно се освободих от неистовата си страст „да съм върхът“, почнах май да скачам толкова, колкото ми искаха и… и се промених… А когато човек дълго време скача по-малко от възможностите си, когато един ден се наложи да скочи два метра, изведнъж се оказва , че не може, тялото вече е забравило, мускулите са се отпуснали, въздухът не стига и едва, едва  достигаш метър и четиридесет. Е, публиката доволна, ръкопляска, всички са щастливи, само ти, ти  си в пълно недоумение, в ужас, в страх "ами ако аз вече не мога…ако това е краят…?"

Урок! Урок за мярката! По-нататък се научих как да балансирам. Когато трябва да скачам колкото трябва… Но  винаги психофизиката ми да е готова за по-високо.

Сложно беше да съвместя „Не по пунктира“ и „Скачай само колкото трябва“.

И май никога не успях... 

   –  Предвид дългогодишната ти практика на режисьор и педагог, пристрастна ли си към определена система за обучение на актьори. Ние бяхме “по Станиславски”, както е известно.

   –  Нямам толкова дълга практика като режисьор в театъра. Получавах задачи – конкретни, от директорите и изпълнявах задачи според необходимостите на репертоара. Сама си правех сценичните варианти. Идеята беше с минимум средства да се постигнe максимум резултат - дълъг живот на спектаклите, много публика. Опитвах се решенията да са с много фантазия, ярка визия, пластика, експресивност, силно емоционално звучене.

 Може би „Евридика“ на Ануи само ми беше  „свободен избор“

 Но пък всички си ги изстрадвах. И „Вампир“, и „Боряна“ в Разград, и „Уважаема Елена Сергеевна“ в Шумен.

И доста детски - там фантазията беше във вихъра си, забавлявах се, надявах се и  колегите и публиката да се забавляват, поне колкото и аз. Всичко беше „направи си сам“-без пари (но това е много познато в малките театри), но пък с всякакви екстри – песни, танци, сняг, дъжд, звезди, вълшебства, клоунада… 

Въпросът беше за системите за обучение на актьорите - едва ли аз бих могла да изразя пристрастие.

Всички школи, методи и техники анализират различните начини за възбуждане на актьорската природа - от вътрешното (от работата над емоции и въображение, памет,  лично отношение към персонажа), към външното (от тялото, за да стигне до „психическото проникване по време на тренинга.“- Гротовски).

А когато тези два пътя се сливат, трудно се познава кой метод е първият.

   –  В повечето случаи всички се опират на системата на Станиславски.

   –  Работата ми с професионалните актьори беше много деликатна - особено в началото -трябваше да ми се доверят, да ги убедя , че знам защо и как, да ги поведа към собствената си стилистика, да избягаме от познатите модели, щампи, да ги обединя, да повярват … 

Нямаше време за експерименти, лаборатории, тренинги, упражнения

С формацията беше различно - изборът беше мой и на групата и работата с актьорите работата беше съвсем ,съвсем различна: опитвахме различни техники - да открием пътя за събуждане и оголване на психофизическата активност на актьора, да накараме  и тялото да говори - дори когато мълчи - опитвах различни техники  и тренинги, за да отключа творческия импулс  у актьорите си (основно с формацията).

   –  Коя е базисната разлика между актьорите от ХХ век и тези от XXI век?

   –  Комерсиализмът - гаден отговор.

   –  Създател си на Младежката театрална формация “Импулс” и спечели много награди за качествени представления. Кое, според теб, продължава да привлича младите хора към древното и все по-екзотично актьорско изкуство?

   –  Ето това е нещо, за което бих говорила с огромно удоволствие. То осмисляше някак живота ми през времето, докато бях в Разград. Допълваше празните пространства, недостигът на свободен избор, свободен изказ. Даваше ми възможност да правя този театър, който обичах, така, както го разбирах и харесвах. Свободата да говориш за нещата, които те вълнуват, да търсиш отговор  на болезнени въпроси, решение на неизговорени на глас проблеми…

Да избираш ярка визуална форма, вълнуващо въздействие, да хващаш изпълнители и публика за сърцето и да ги водиш към своя свят пълен с толкова „Защо? Защо? Защо???"

И да е неистово! И да е красиво! И да е истинско! И да е нежно. И да е с Любов! И да е …пълно потапяне.

Кое привлича младите хора към театъра? – Това, което и нас е привлякло в началото -магията.

Магията да изживееш много различни съдби, да избягаш от нещо, да се скриеш, да откриеш  различен по-красив и духовен живот, да получиш одобрение-да ти ръкопляскат и още и още…

Кое привличаше младите хора към работата във формацията?

Пределна честност, отдаденост, доверие, Любов.

Заедно търсехме и откривахме теми, текстове, образи, решения.

Заедно се втурвахме, заедно се препъвахме, заедно се подкрепяхме, заедно успявахме…

Боже, колко трудно се описва с думи. Защото …защото ми липсва.

Много.

   –  И в този ред на мисли - кой мечтан световен драматург би поставила и коя мечтана роля би изиграла?

   –  През годините съм подготвяла разни пиеси за евентуална работа със състава на формацията или театъра ни - „Коварство и любов“ на Шилер, „Кървава сватба“ на Лорка, „Пер Гинт“ на Ибсен. Мечтаех си за Ибсен,  Бергман, Ануи, Чехов…, но това са  вече фантазии, сънища…

Мечтана роля?

Нямам.

Вече.

   –  Морето, градината и малката очарователна внучка Рая са твоите любими занимания днес. Дъщеря ти, забележително красивата Илонна Енева е прекрасен хореограф и танцьор, а съпругът ти психиатърът д-р Емил Енев е много известен и търсен специалист във Варна. По кой път би се радвала да поеме малката Рая?

   –  Рая, Рая, Рая - най-голямото бабино съкровище, което усмихва душицата ми.

Толкова е малка още - здрава да е и все така умна, любопитна, усмихната, обичлива…

А пътят тя сама ще си го избере и той дано я отведе там, където ще е щастлива.

Едва сега  усетих какво е простото човешко щастие да си с любимите си хора. 

...........

С талантливата и вдъхновяваща Мария Петрова-Енева ни свързват дълги години съвместна работа в Драматичен театър „Антон Страшимиров“ – Разград. Свързва ни стремежът към правенето на съвременен театър в извънстолична ситуация, разговори, книги, независими проекти, които правехме за шепата интелектуалци в Разград. „Интервю“ – по текстове на Ингмар Бергман, Салвадор Дали и Шекспир в градската галерия, импресията „Все тая нощ, все тоя сън“ – в памет на П. К. Яворов, откриването на съвсем непознатия японски драматург Бецуяку Минору и други. Изключително съм благодарна, че Мария се съгласи да споделим този наш разговор с читателите на „Културни новини“, 20 години след последната ни среща, за да се зарадваме всички на нейната богата творческа палитра.   –  Мая Кисьова

----------------

Снимки - личен творчески архив на актрисата Мария Петрова - Енева.

В спектаклите на ДТ "Сава Доброплодни" - гр. Силистра: "Хубавата Елена"; "Кройцерова соната"; "Фантазиите на Фарятиев"; "В полите на Витоша", заедно с Валентин Траянов; "Три дни с теб", заедно с актрисата Петрана Карпова. 

В моноспектакъла на ДКТ "Васил Друмев" - гр. Шумен "Една добра жена в една лоша зима", заедно с Кольо Михайлов.

В спектакъла "Вампир" на ДТ "Антон Страшимиров" - гр. Разград, заедно с Евгени Стефанов.