Цветовете на живота

–  Вече немалко години Ваша сцена е платното, но медиите у нас продължават да Ви представят като сценичен артист. Това притеснява ли Ви?

–  Никак даже не ме притеснява това, че всички все още ме наричат „актьора Васил Василев – Зуека“. Винаги съм искал да бъда актьор. 34 години бях и ще си отида като такъв. Изразяването в образи за мен няма значение дали е на платно, или на сцена.

–  „Идваме“, „Накъде“, „Бягство“, „Полетът на Марк Шагал“ – малка част от заглавията на Вашите картини. Движението струи от всяка Ваша картина, от всеки щрих и образ, претворени в цвят. Накъде пътуват Вашите герои? 

–  Всички летят към своето щастие, към своята любов, към своето предизвикателство. Движението за мен наистина е нещо много важно. Когато си представям картината, аз я виждам като черно-бял филм. При това не на стоп кадър. И трудното за мен всъщност е къде точно да стопирам и да го нарисувам.

–  А накъде пътувате Вие самият? Намерихте ли своята посока и своя път и накъде води той?

–  Да, винаги съм знаел закъде пътувам – напред и нагоре. Целта ми цял живот е била да се уча и да се усъвършенствам. Иначе казано, уча се да рисувам. Откривам топлата вода.

–  Говорите за творбите си като за работа – добре планирана, обмислена и свършена работа. И същевременно – от тях струи тъга, смях, долавя се дяволитото смигване на човек, надживял себе си и света? Какво са за Вас самия Вашите картини?

–  Нямам самочувствието на човек, познаващ всички взаимоотношения между хората. Но цял живот съм се занимавал само с това – с хората, с Човека. И любопитството ми към него продължава. За мен моите картини са изследване на човешката същност.

–  В тях има им много от всичко това, което сте попили като култура, познание, ценностна система. Какво е за Вас знанието? 

–  Знанието е всичко в тоя живот, на това се опитвам да възпитавам децата си. Винаги ме е вълнувал въпросът: „Това защо се получава така?“. И в общи линии, докато не намеря отговора, не спирам. Така е и с картините ми. Започвайки с точно определена идея, виждам как цветовете, формата и композирането на образите започват да променят тази идея. Започват да се появяват нюанси на генералната идея. Ръководенето на тези нюанси за мене е най-сладката част от рисуването. И винаги съм разчитал само и единствено на собствения си критерий, формиран от знания и опит.

–  Срещнахте ли „неповторими хора“ и с какво Ви промениха те?

–  Срещите с хората са най-важното за мен в човешкия живот. Това, освен че ми намества мирогледа, ме провокира и към творчество. Неповторими хора съм срещал много в моя живот. Благодарение на всички тях днес имам критерий, който уважавам и на който вярвам.

–  С коя от творбите си никога не бихте се разделили?

–  Всички ги обичам като свои собствени деца. Дори и тези, които замазвам отгоре. Но нямам такава, която искам да оставя за себе си, защото генералната ми цел е да рисувам за хората, а не за себе си. Изразявайки себе си, но за хората. Така бях и на сцената…

–  Ако можеше да замените някоя от своите картини с творба на някой друг художник – Ваш предшественик или пък съвременник – коя щеше да е тя? Има ли творба, която искате да притежавате?

–  Ооо, много картини бих искал да имам. Въпросът е, че не мога да си ги позволя, а и вкъщи вече няма място. Обичам старите импресионисти, тези които са проправяли пътя. Сега е лесно. Но Шагал, Дали, Пикасо са били първи. И за това са гениални и ги обожавам.

–  Има ли нещо или някой, когото все още не сте, а бихте искали да нарисувате?

–  Аз винаги рисувам обобщени образи, явления. Никога не рисувам конкретен човек. И затова различни хора виждат различни неща в картините ми. И това ме прави толкова щастлив. А дали има нещо, което все още бих искал да нарисувам?! Боже Господи, аз едва сега започвам.

–  Когато подарявате своя картина как разбирате коя за кого е създадена? „Търсите“ ли след това къде са акостирали и как „живеят“ след като излязат от ателието Ви?

–  Винаги ми е любопитно къде отиват картините ми. И винаги моля хората, които имат моя картина, да ми изпращат снимка. И усещането е прекрасно.

–  Светът около нас кипи. Изкуството може ли да бъде онзи омиротворяващ елемент, който да ни направи по-добри и почтени?

–  Светът винаги е бил едно прекрасно място за живеене с много лоши управляващи. Да, изкуството може да бъде символ на мира, но не може да се живее само с изкуство. За мен изкуството е онова, което те стимулира да вършиш всичко останало, наречено живот.

–  Накъде плувате с мечтите си?

–  Обикновено се рея в облаците. В облаците има всичко. Там са огромните галерии, престижните фестивали и хиляди прекрасни хора, които харесват картините ми. Какви мечти, а? Всъщност мечтая за простички неща, да отгледам възпитам и образовам детето си, да обичам и да бъда обичан в семейството и да съм здрав.

–  Какво не успявате да откриете в живота си?

–  Всеки ден откривам толкова нови неща. Нямам грам идея какво не съм успял да открия и намирам смисъл в това да го търся, докато не го намеря.

.........

Васил Василев, по-известен с артистичния си псевдоним Зуека, е български филмов и театрален актьор, комик, телевизионен водещ и художник. От май 2021 г. живее в Испания поради желанието да смени „страната с друга, в която законите се спазват“.

Роден е на 30 април 1965 година в Сливен. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Илков през 1992 г. Участва в студентското предаване от началото на 90-те „Ку-ку“, както и в наследника му – „Каналето“. Водил е предаването „Господари на ефира“ и е участвал в сериала „Полицаите от края на града“. Водещ е на „Като две капки вода“ и „Маскираният певец“.

С актрисата Нина Димитрова основават театър „Кредо“. Първата им постановка – „Шинел“ (по Гогол), която играят на осем езика на сцената на Театър 199 и по света, има повече от 500 представления.

През 2008 година Васил Василев – Зуека е отличен със Специалната награда ИКАР за принос в популяризирането на българското театрално изкуство по света. Негови отпечатъци има и на Стената на славата пред Театър 199 в София.