Днес трябва да направим това, което трябва. Утре ще бъде безпощадно

–  Химията е велика наука и това едва ли някой би се осмелил да го оспори. Хората, изучавали и занимавали се с тази вълшебна наука, са екстраординарни в своите смислови осъществявания? Как Вие самата бихте се описали, каква сте Вие?

–  Да, така е. Химията е велика наука, дори само с това, че стои на кръстопътя на всички природни науки. Ние, като биологични единици съществуваме в света на химията, живеем в океана на елементите и техните съединения. Химикът разбира механизмите на живота – метаболизма, клетъчната структура, сетивността, разбира генетиката, генното инженерство, биотехнологиите… разбира механизмите на света на най-фундаментално ниво – нанотехнологиите, квантовия свят и физиката на високите енергии, а оттам – астрономията, космологията и цялостното развитие и строеж на Вселената. Питате ме каква съм аз? Любопитна. Искам да знам всичко – за Вселената. Да разбера „Как“ и „Защо“ е устроена. Искам да познавам и разбирам законите и процесите, които управляват природата и обществото. Може би затова съм химик и юрист по образование. 

–  Какво съхранихте в мислите и спомените си от детството? Свързано ли е с голямата река и усещането за безкрай?

–  Вероятно – да. Обичам Голямата река, обичам Морето. Обичам обтекаемостта на водата и усещането за липса на гравитация, което тя дава. И за безкрайност, за свобода, за полет. Морето и Голямата река по различен начин дават тази представа; морето – безкрайност в пространството; реката – безкрайност във времето… Но и в двата случая – усещане за неповторимост. Онази неповторимост на изплъзващото се време, на изплъзващото се случване, която ни кара да бързаме, за да не пропуснем мига, който пропускаме… Онази неповторимост на комбинациите на елементите, на формите, които образуват при смесването и взаимодействието си, която е изкуството. 

–  Всъщност, детството не е ли част от онази романтична безгрижност, която остава след това у нас?

–  Трудно е да отговоря. От една страна, осъзнах се като личност, когато бях много малко дете. Мислех за себе си като за напълно завършен човек преди да навърша три и някак успях да накарам близките си да ме почувстват така. С всичко, произтичащо от това – равноправие… и липса на безгрижност. От друга страна, така и не пораснах. Продължавам да мисля за себе си в среден род – като нежелание да се разделя с детството и като нежелание да разполовя личността си… Гледам света с очите на дете – с любопитство и очакване към бъдещето; с очакване за развитие. Обичам да правя нови неща, да смесвам, да експериментирам… 

–  Къде събирате най-съкровените си спомени?

–  Може би в това, което пиша?! Нямам кутия за спомени… 

–  Вие сте човек, който отстоява истината – как удържате в това объркано време?

–  А какво е истината? Философска категория или житейски факти, истината има различни лица. Опитвам се да отстоявам принципи, позиция, възгледи; да отстоявам онова, което считам за важно. И да, не е лесно. Но това никога не лесно. Всяко време е объркано за онези, които го обитават.

–  Всеки от нас се сблъсква с трудностите ежедневно. Но може би те носят и своята надежда, че има утре и ще продължим напред – как това се случва при Вас?

–  Има Днес. Днес трябва да направим това, което трябва. Ако не го направим, Утре ще бъде безпощадно. Имам едно стихче:

Мечтите сбъдват се.
Но няма Утре.
Защото Вчера
е пропуснато.

Не можем да си позволим да пропускаме Днес, Утре може и да го поправи, но тогава – кога ще поправим Утре…

–  Силва Василева пише в един наскоро публикуван материал за Вас „Тихото присъствие на всяка нова книга гали пръстите на ръцете с нежния си допир и с очакването за нови светове. Ароматът на хартия и незасъхнало по страниците ѝ все още мастило носят неповторимо очарование от предчувствието за поредно ново сътворение. Да пишеш днес, не е предизвикателство – достатъчно е да прелистим бюлетините за нови книги на което и да е издателство или просто да прегледаме няколко литературни сайта. Да пишеш различно, е отстояване и търсене на собствена позиция и верую. Да бъде различното запомнящо – за това се изисква повече от талант. Необходими са характер и онова просветляващо зрънце, което да превърне набора от думи в литература. По възможност – в добра литература.“ Къде откривате тази тишина и сила за едно непоколебимо присъствие?

–  Много силни думи на Силва Василева! Когато знаеш, че имаш читател като нея, не можеш да си позволиш да предложиш „набор от думи“ между кориците на поредната си книга. И тук не става дума само за комуникация между автор и читател, а за това четящият и пишещият да стоят на една плоскост. Авторът трябва да уважава Читателя; трябва да пише за оня читател, с когото може да комуникира в една плоскост. Да се подценява читателят е първата крачка към недобрата литература. Не бих казала, че авторът трябва да възпитава (все едно какво – естетика, нравственост, философски ценности или да преподава научни факти и теории), но авторът не бива да принизява словото, не бива да се превръща в слуга на „онова, което се харесва“. В този смисъл винаги ме е вълнувал въпросът за стойността на бестселъра. Но това е друга тема.

–  Заниманията са Ви доста разнопосочни – това затруднява ли или допълва тази наситеност на делника?

–  Помага и допълва. Извежда от рутината, не позволява да се създават коловози, в които да потънеш.

–  Вие сте издател и на списание за литература и визуални изкуства – успявате ли да открие цветността на картините с думи и багри и да ги поднесете в едно премерено изобилие на своите читатели?

–  Мисля, че да, успявам. За почти шест години списанието успя да създаде своя читателска аудитория, да има постоянни автори и гост редактори и в същото време да остане отворено за нови хора, идеи, проекти.

–  Успявате ли да се скриете в онзи смисъл на опазване от лошите хора? И ако да – каква е Вашата рецепта за това?

–  Не забелязвам лошите хора около мен. Някои от близките ми казват, че това е резултат на емоционалната ми наивност, други – че е интелектуална арогантност. Все едно – аз търся доброто у хората. Търся доброто в изкуството; доброто изкуство. Като редактор не отхвърлям с лека ръка дадено произведение, още по-малко – даден автор. Всеки човек носи поне едно добро стихотворение, история или картина в себе си. Добрите творци носят повече от едно. Търся. И понякога намирам. 

–  Къде се пропукаха толкова човешките отношения, че пробойните в последните години не могат дори временно да бъдат запълнени?

–  Дали човешките отношения се пропукаха? По-скоро обществото се срина, държавата и институциите абдикираха. Това е констатацията ми. Но по-важното е – защо се случи? Защо предадохме, защо продадохме себе си? Защо абдикирахме от себе си. Лесно е да търсим проблема вън от нас. Но нека се замислим, нека всеки си зададе въпроса: „Какво направих аз, за да бъде светът около мен такъв, в какъвто не искам да живея?“

–  Има ли своя ритъм на спокойствие душата Ви?

–  Пак ще отговоря с цитат от мое стихотворение 

„…Нощите 
са мойте часове.
Онези, през които
живея, дишам, пиша…

Това, което съм измислила, 
за да направя дните –
моите и чуждите
по-цветни и добри…“

Обичам тишината на нощта, отдалечеността, която дава… усещането за отвъдност… Някак там, между Вчера и Утре – успявам да се притая, да изчезна, а после – да усетя пулса си и да намеря онова, което ще ме зареди, за да посрещна поредното Днес…

–  „На птиците не им трябват пътеки“, а на хората?

–  Не знам. Не знам кое е по-трудно или по-правилно – да търсиш пътеките, да следваш пътеките, да правиш пътеки… или – просто да полетиш…

–  Къде се реят най-често мечтите Ви?

–  На ръба. На ръба между познатото и непознатото, между постигнатото и стремежа към Още… Някъде там – на ръба на Вселената; но и някъде тук – в празното на Вакуума, от който може да се роди следващата Вселена… Искам Бъдещето… Искам да видя света след милион години… (и това е цитат от стихотворение).

–  Има ли съхранена мъка в мислите и чувствата и как я лекувате?

–  Мъка… Хубава дума… Когато пиша поезия пиша за „болка“ и „тъга“… Тъгата, която е болка, която засяда в плътта, буквално души и разкъсва; кара сърцето да прескача ударите си, да трепти и мъжди, да замръзва в гърдите; кара стомаха да става на камък, да боли, да кърви… Това ли е мъката – в мислите и чувствата?! Не се лекува, живее се с нея… и се превръща в поезия, в изкуство. 

–  „Там, в бъдещето, няма място за поети“ – пишете в последната си стихосбирка. Има ли някъде запазено място и за кого?

–  Ако приемем, че има някъде запазено място за някого или нещо, ще приемем, че светът е детерминиран… А той, по-скоро не е. Светът има своите строги закони, които все по-добре и по-дълбоко познаваме, но в него има място и за квантова неопределеност, и за тунелен преход, и за свободна воля… Този вопъл „в бъдещето няма място за поети“ е по-скоро израз на опасението ми, че обществото на бъдещето ще става все по-профанизирано. Като поет, и като човек, който има известна научна подготовка съм потресена от лекотата, с която хората отхвърлят научните факти и познания, за да се обърнат към религии и шарлатани; потресена съм от лекотата, с която обществото се оставя да бъде манипулирано, от черно-бялото мислене и аритметичната логика, която ни кара да избираме „от двете злини по-малката“ и ни казва, че „врагът на моя враг ми е приятел“… 

–  Плашещо предсказание има в стихотворението Ви „Остава – планетата“ – защо в тази крайност са попаднали мислите?

„Но на мен не ми пука за религии.
Аз не искам да вярвам –
искам да знам.

И знам – земята пищи,
от човешки лъжи…

Земята
се мята
от изтощение,
Земята
замята
лицето си с отровени облаци.

Земята
е цяла
и няма да я взривим –
ще взривим само себе си…“

–  Не съм фен на говоренето за „глобалното затопляне“ и водещата роля на антропогенния фактор в него. Това е политическо говорене, то няма общо с екологията и науката. Няма общо и с морала и отговорността. През своята история, продължила 4,6 милиарда години Земята е променяла климата си многократно  – поради промяна на наклона на оста, колебания в орбитата около Слънцето, вулканична и сеизмична дейност, континентален дрейф, преминаване на Слънчевата система през прахови облаци, следвайки орбитата си около центъра на галактиката, астероидна активност, и още много известни и неизвестни фактори. Климатът се е променял драстично и това е водело до масово измиране на видове, дори до колапс на живота като цяло. Но Земята е цяла, животът съществува и човечеството няма нищо общо с онова, което се е случвало. И с това, което се случва. Съвременното човечество няма енергийния капацитет, за да промени глобално планетата. Но откакто съществува уседналият начин на живот, цивилизацията, ние вредим на средата си, вредим на видовете, с които живеем – с циничното безразличие на идиота, хванал тояга… Защото това имаме – тояга в ръцете си. Време е да пораснем и да станем отговорни за постъпките си; да станем съпричастни, да започнем да не вредим.

–  Когато се взирате в бъдещото, откривате ли онази пробуждаща светлина или тя тлее в някакво терзание?

–  Бъдещето се случва пред очите ни. Просто трябва да ги отворим и да го погледнем, ако нямаме силите, желанието и подготовката, за да участваме в неготово съ-творяване. 

...............

Габриела Цанева е писател, поет и издател. Родена в Русе. Завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ със специалност „програмиране“. Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена образователна и научна степен „доктор“, в областта на техническите науки. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия.

От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit. Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, „Труд“, „Словото днес“, „Литературно земеделско знаме“ и други.

Автор на книгите: „Миналото в мен“ (документална повест, 1994, 2010, 2019) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998, 2019) „Треви под снега“ (роман, 2000) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; 2011) „Шофьори“ (новела, 2008), „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010) „Искам себе си“ (хайбун, 2011), „Състояния“ (хайга, 2013) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016) „Високосният ден“ (лирика, 2018). През лятото на 2022 г. излиза като електронно издание  стихосбирката „Кръстопът на сънища“, която през ноември, излиза и като илюстровано печатно издание. През 2024 г. излиза най-новата и стихосбирка „Зад гърба“.